Болни сърца

Преди точно 15 години доктор Хома Дараби реши, че е крайно време да се почувства свободна. Майка на две деца, рядко интелигентен човек и изключителна лекарка, Хома се възползва от един прекрасен февруарски понеделник и излезе от дома си по-лека, уверена и спокойна от обикновено. Вече с години не ù бе позволявано нито да упражнява професията си, нито да усеща светлината на деня върху кожата си. Доктор Дараби стигна до средата на оживен площад, изправи се като струна, почти на пръсти, и вдигна глава, сякаш се опитваше да стане по-висока от себе си. След това, за огромна изненада на шокираната тълпа, демонстративно махна от главата си издадената ù от иранското правителство черна кърпа, захвърли я на земята и за пръв път от много, много години даде възможност на слънцето да види лицето ù.

Хома съществуваше

Тя винаги е била силна личност, със самочувствие, характер и интелект. Животът ù бил движен от мисията да помага на болните, самоличността ù – завинаги белязана от таланта ù на лечител. В същото време Дараби бе обречена на обездвижен професионализъм, окован от крайните догми на консервативната религиозна върхушка в Иран. Хома Дараби и доктор Дараби обитаваха завинаги една и съща самоличност и понеже едната от тях не можеше да диша, другата също бе започнала да умира.

Исках да извикам спомена за Хома Дараби и за бързо отдалечаващата се 1994 г., преди да съм ви разказал за това, какви чудеса върши малката Билкис през настоящата 2009 г.

„Как е възможно? Как точно го прави?“ Тук все повече хора все по-често си задават тези въпроси, когато стане дума за

летяща като малокалибрен куршум между двата коша, сипеща точки отвсякъде и разрушаваща по пътя си не само противниковите защити, но и мнoгoбройни утвърдени стереотипи и ограничения. Билкис е дребосък не само в баскетболните мащаби. Със своите 160 см момичето винаги е било сред най-ниските в училището си. Едва ли някой би предположил, че тази хиперактивна буболечка е една от най-големите гимназиални баскетболни легенди в родината на баскетбола. През последните четири години противниковите треньори опитаха абсолютно всяка защита, която успяха да открият в теоретичната съкровищница на играта. Двойно и тройно покритие, box-and-one и какво ли още не, само и само да неутрализират нисичката баскетболистка. Напразно.

Билкис е практически неопазима микростихия с опустошителна, нетърпяща съпротивление макромощ. През този сезон момичето отбеляза феноменалните 41 точки на мач! Те идваха отвсякъде: пробиви, тройки, фалове, фалцирани поднасяния.

карат публиката да търка невярващо очи. А играта на Билкис в защита е достойна за учебник. Диминутивният гард е привидно на няколко места по игрището в един и същ момент. „Как го прави, по дяволите?!“ – питат се треньорите, след като Билкис е „опожарила“ отбора им с 40 точки за пореден път. „А?! Какво стана?“ – питат се съперничките ù, след като топката изчезне загадъчно от ръцете им, открадната от мълниеносните пръсти на Билкис. „Истина ли е?“ – пита се публиката след поредното фокусническо изпълнение на виртуозния дребосък. „Какъв ли кошмар щеше да бъде, ако трябваше да играем срещу нея?“ – питат се съотборничките ù. И, естествено, всички гореспоменати се питат тайничко:

Работата е там, че Билкис, виждате ли, трябва да играе покрита с дрехи от главата до петите.

Точно като любимия си спорт, Билкис Абдул Кадир е родена в градчето Спрингфийлд, щата Масачузетс. Тук за пръв път преди почти 120 години д-р Нейсмит закачил кошница за праскови на стената, хвърлил топка в нея и е нарекъл играта баскетбол. Тук е и прословутата Зала на славата на този красив и динамичен спорт. Спринг­фийлд е свято място за поклонниците на баскетбола от цял свят и Билкис се смята за крайно привилегирована да бъде негов жител. Навярно вече се досещате, че родителите ù изповядват форма на исляма, която изисква строго спазване на определени мюсюлмански ритуали, традиции и религиозни обичаи.

От момента, в който малката Билкис навлиза официално в пубертета, до края на живота ù от нея се очаквало да не позволява на никого освен на баща, брат или съпруг да вижда косата или кожата по тялото ù. Изведнъж момичето трябвало да промени облика си, да облече широки едноцветни дрехи и да покрие главата си с традиционната забрадка хиджаб.

На този ден Билкис отишла на училище със сълзи в очите и със свито сърце. Ще я разберат ли съучениците ù? Ще бъде ли обсипана с подигравки? Ще загуби ли приятелките си? Как ще гледат на нея учителите ù? И, естествено, как ще играе от сега нататък любимия си баскетбол?

В началото действително било трудно: Билкис

който ограничавал движението ù и я карал да се поти като преял сумист в сауна. Забрадката също била сериозен проблем. Въпреки това още в първия си мач в гимназията Билкис вкарала 44 точки, откраднала 16 топки и подала 14 асистенции! За сезона момичето отбелязвало средно по 21 точки на мач. През втората година Билкис решила, че е време за действие, и атакувала непоклатимите религиозни принципи на родителите си така, както атакувала противниковите защити – с агресивност и нечовешка упоритост.

„По принцип дъщеря ми не би трябвало да носи прилепнали по тялото дрехи – спомня си майка ù, – защото те подсказват женските форми, а това е против нашите принципи. Но в края на краищатa тя ни убеди да направим компромис.“ Оттогава Билкис играе с трика на фирмата Under Armour, които покривaт цялото ù тяло с изключение на дланите. Същата компания произвежда „дишащи“ материи, които позволяват на въздуха да прониква до порите на кожата. Що се отнася до хиджаба, момичето пак е успяло да надхитри традицията, стягайки забрадката върху главата си подобно на пиратска кърпа. За щастие родителите ù никога не са настоявали да покрива лицето си, иначе едва ли щеше да постигне толкова много успехи на баскетболното игрище и дa впише името си в историята.

На 26 януари Билкис

на легендата Ребека Лобо, смятан за недостижим, като вкарва своята 2711-а точка. В продължение на 18 години нито мъж, нито жена се бяха доближавали до щатския рекорд на двуметровата Лобо. Билкис не само разпердушини резултата ù, но в момента все още продължава да сипе кошове и е на път да премине заветната граница от 3000 точки.

Не по-малко впечатляващо е нещо друго – скромността, характерът и интелектът на това момиче са в тотално противоречие с общоприетия образ на елитния спортист. Билкис има най-високия бал на успеваемост в цялото училище и е абсолютен еталон на поведение и професионализъм. Учителите ù твърдят, че не са имали по-целенасочен, организиран и интелигентен ученик от нея. Щом си постави някаква цел, независимо колко амбициозна, тя неизменно намира начин да я постигне.

Тази есен Билкис ще се включи в силния отбор на Мемфис на пълна спортна стипендия и ще стане първата колежанка в историята на американския баскетбол, която ще играе с напълно покрити глава и тяло. Междувременно момичето ще следва медицина и крайната му цел е да специализира сърдечна хирургия.

Аз имам свое собствено, крайно мнение за ситуации, подобни на нейната. Спортът е спорт, религията – религия. Нищо положително не е произлязло от смесването на двете. Хубавото в историята на Билкис е, че

и са намерили начин въпреки консервативните стойности на вярата си да направят компромис в полза на здравия разум и в същото време да отгледат едно изключително дете.

Всичко това ме кара да се замисля за малката тихоокеанска островна държава Тувалу. Цялото ù население би могло да се побере в сектор „А“ на стадион „Васил Левски“, което обяснява защо миналото лято на олимпийските игри в Пекин Тувалу успя да изпрати само трима спортисти: двама мъже и една жена. Маршалските острови, чийто олимпийски комитет има бюджет няколко хиляди долара, намери начин да събере петима спортисти: трима мъже и две жени. Саудитска Арабия, огромна, приказно богата държава с 28 милиона население и невъобразими ресурси, изпрати делегация на олимпиадата, в която не присъстваше нито една жена! В цялата си история тази държава не е позволила на нито една своя поданичка да стъпи на олимпийски игри.

Вкретенената религиозна върхушка в Саудитска Арабия е обявила всяка форма на женски спорт за „грях“ и на практика е забранила участието на нежния пол в организирани съревнования. Това, естествено, е само върхът на огромен, леденостуден айсберг, наречен „права на жените в Саудитска Арабия“.

Това е единствената страна в света, в която днес, в XXI век

Забранено им е също да пътуват без писмено разрешително или без придружителството на мъжки родственик, да практикуват проофесиите си, да гласуват, да показват лицето си, да носят каквито и да било други дрехи освен черните чувалести „абаи“ и дори да бъдат в присъствието на мъж, с когото нямат родствена връзка. Жените нямат право да се защитават юридически в съда и често се стига до варварски безумия, като например присъда от сто удара с пръчка и затвор за жена, която е била изнасилена, но вината е хвърлена върху нея, тъй като била в присъствието на непознат мъж! 80% от жените в Саудитска Арабия са неграмотни и горе-долу същият процент страда от депресия и обездвижване. Сегрегацията е тотална и унизителна. Наскоро 75-годишна жена бе осъдена на 40 удара с пръчка, защото позволила на двама мъже да влязат в дома ù, за да ù донесат храна. Единият бил племенникът ù, когото тя е откърмила.

Така наречената религиозна полиция кръстосва улиците на Рияд и дебне нарушителки на средновековно закостенелия закон шериат, според който всяка жена на практика е непълноценно същество.

Саудитска Арабия се подчинява на уахабизма – крайнa интерпретация на ултраконсервативния сунийски ислям. Доктрините му не са просто дискриминация. Защо никoй няма смелостта да нарече положението на жените в тази страна с истинското му име –

Саудитска Арабия е грозно, позорно, мастилено петно върху общия портрет на човечеството през XXI век. Международният олимпийски комитет за кой ли път демонстрира, че е компрометирана, безгръбначна организация, движена от вътрешни интереси, алчност и лицемерие. Ако все още има хора в МОК, които притежават някакво подобие на съвест, те трябва незабавно да изхвърлят Саудитска Арабия от олимпийското движение и да не я допуснат на олимпиада, докато не даде най-изконни човешки права на всяка своя изстрадала поданичка. Ако не ми вярвате, хвърлете внимателен поглед върху олимпийската харта и изискванията към страните членки. Не по-малка е вината и на моята втора родина, която вече много години предпочита да затваря престъпно и без това късогледите си очи, когато става дума за варварските методи на репресия, налагани в техния уж близък „съдружник“ в Персийския залив.

Защо всички мълчат? Има ли нужда въобще да отговаряме на този наивен въпрос? Всичко е пари и неутолима, разрушителна жажда за нефт. Най-големият износител на „черно злато“ в света е напълно имунизиран срещу всякакви последствия и като че ли му е позволено да върши каквито безчинства си пожелае. Никoй не търси никаква отговорност от самозабравилото се, тънещо в охолство кралско семейство и неговата псевдореформистка политика. И що за цинично безобразие е присъствието на принц Наваф Абдулазиз в МОК?! Да не говорим, че преди него член на компрометирания комитет бе баща му. Той буквално наследи мястото му след смъртта му – жалък пример за наследствена аристокрация в редиците на МОК.

Наскоро в интернет започна да циркулира кратко скромно видеоклипче, направено с подръчни средства от група саудитки, което се заклещи в съзнанието ми и от този момент нататък не е спряло да ми къса сърцето. Петте момичета просто седяха на тревата около неподвижна футболна топка. Бяха покрити в черно от главата до петите, а ръцете им – символично завързани с въжета. Под звуците на One Moment in Time те не помръдваха, оставайки статични и обречени, а от невидимите им лица сякаш извираше голям, тежък, безмълвен упрек, който се процеждаше през черния плат, за да се зарови в душите на милиони хора по целия свят.

Крайно време е световната общественост да тропне с крак и

не само в Саудитска Арабия, но и в останалите държави, където нежният пол е подложен на недопустими репресии. Катaр също нямаше спортистки на олимпиадата. Много държави изпратиха само по една-две жени. Иран имаше три представителки, но все в спортове, които позволяват на спортистките да носят широки дрехи и да крият формите си. Фанатизираната религиозна върхушка в тази страна също е направила всичко възможно, за да съсипе женския спорт и да наложи своя собствена версия на патриархално-робовладелско общество.

Когато Южна Африка отказа да сложи край на расистката си политика, МОК забрани участието им в игрите. Защо тогава не по-малко нечовешкият полов апартейд на Саудитска Арабия е оставен абсолютно ненаказан? Тази държава, която е родина на исляма, която разполага с Мека и Медина, която има колосално културно-историческо наследство и е свято място за милиони, дължи обяснение на целия свят. Вярно е, че не можем без петрола ù, но какво пък е тя без нас – неговите консуматори? Време е да я попитаме от името на цялата човешка цивилизация кога ще спре да малтретира беззащитни жени, да убива телата и душите им и да ги третира не като хора, а като неодушевени инкубатори.

Тя може да бъде съчетана по най-човешки начин с толерантност, разбиране и добрина. Родителите на Билкис Абдул Кадир го доказаха, демонстрирайки идеален модел за подражание. В историята си човечеството често е успявало да изопачи стойностни неща до неузнаваемост, да вдетини боговете си и да изкриви хуманността си в полза на фанатични догми. Вече е време да се положи общо усилие и да се сложи край поне на престъпната практика на репресии срещу невинни майки, сестри и дъщери.

Тогава, в онзи хубав февруарски ден, под топлото слънце на Техеран доктор Хома Дараби не се поколеба да захвърли забрадката по средата на площада. Ужасени минувачи се скупчиха около нея и започнаха да я увещават бързо да сложи кърпата върху главата си: „Врaзуми се! Това е лудост! Всеки момент ще дойде полицията!“

Но Хома вече бе взела решението си. Беше ù омръзнало да се задушава. Да живее без себе си. Да не знае къде е лицето ù. Да държи в окови дарбата си… В този ден Хома знаеше, чe най-после възтържeствува над системата, която отне смисъла на живота ù. И така, малко преди да пристигне полицията, доктор Дараби вдигна от земята туба с бензин, обля тялото си и запали клечка кибрит пред вцепенената тълпа. Казват, че въпреки агонията, докато горяла, Хома не спряла да вика следното: „Смърт на тиранията! Нека живее свободата!“

плътта ù се стопи в купчина пепел. Но в този момент веднъж завинаги тя действително стана далеч по-висока от себе си.

За щастие аз съм само един от мнoгoто, които винаги ще помнят последните мигове от живота на доктор Дараби и ще правят всичко възможно човечеството да не ги забрави и да не позволи на саможертвата ù да изгуби смисъла си.

Малката Билкис Абдул Кадир е благословена с възможността да упражнява вярата си, без да се отказва от мечтите си. За милиони момичета по света нейната съдба звучи като химерична приказка и невъзможен стремеж. Някой ден тя ще бъде доктор Кадир и ще оперира сърца. Въпреки че тази възможност ù беше отнета и че вече 15 години не е между нас, доктор Хома Дараби е намерила начин все още да прави абсолютно същото.