от Мариана ЯНЕВА
януари, 2012 г.
„Съдбата води тези, които желаят да вървят. Онези, които не желаят – ги влачи.“
Клеант
Представете си какво биха си казали вашата Стара и вашата Нова година, ако се срещнат на ръба на дванадесетия час. „Здравей! Ауу, колко си свежа в тази малка червена рокля?! Много бързам, за да не ме ударят с тапа от шампанско в гръб, но да знаеш, че ТЯ (може и ТОЙ, но сега ще дам примера в женски род) беше блестяща в работата си цели 365 дни. Много се стара, но от старание не намери време да си потърси мъж. Защо не я ощастливиш още през януари с някоя съдбовна любовна среща?“ – „Хм, ангажирала съм се с още милион и двеста тридесет и четири подобни случая, но ще запиша и твоята В. в тефтера с любовните подаръци.“ – „Много ти благодаря, като се срещнем на бала на Старите години догодина, ще те черпя една малка супереко лимонада.“
Ако животът ни зависи от случайната среща на Старата и Новата година, от божия промисъл и от намесата на всякакви там висши сили; ако той е просто съставен хороскоп, който трябва да живеем, налага ли се да правим излишни напъни да поправяме грешките си или да правим нови? Можем ли да променяме хода на събитията със силата на нашата воля, желания, сълзи и тропане с крак, или сме перца, духани от вятъра на закономерната случайност?
Съмнително е дали съществува съдба, но без съмнение всеки поне веднъж в живота си е вдигал безпомощно рамене, изричайки съдбовното „Съдба“. В такива моменти човек с цялото си същество усеща, че няма полезен ход – нито за зло, нито за добро.
За индийските мислители съдбата е като широк път, по който, щеш не щеш, трябва да вървиш. Никой не може да го избегне. Е, къде тогава е тази прословута свобода на човешкия избор? Пак индийските философи ми помогнаха да разбера, че тази свобода не е нищо повече от различния ритъм и стил, с който всеки върви по пътя. Едни се влачат като костенурки, други направо тичат. Едни едвам кретат, подпирайки се на околните, а други маршируват така решително и смело, че няма как другите да не се опрат на тях. Едни (предимно от женски пол) се кривят и понякога куцукат върху обувки на високи токчета, а други сякаш летят с бързоходни ботуши… С красиви ботуши от истинска кожа…
Точно такива прекрасно кафяви и намалени от 320 на 270 лева си купих преди две седмици. Нямах намерение да се сдобивам точно този ден с ботуши, но те толкова съдбовно ми харесаха, че не се сдържах да не похарча всичките си пари със замаха на свободния си избор. Като се върнах вкъщи, забелязах, че единият е по-висок от другия и че задният тегел на единия е леко крив. Съдба, съдба, но ботушите са с пари и аз взех решение още утре да ги върна и да ги заменя с друг, недефектен чифт. На сутринта обаче един тънък, но определено божествен гласец в мен се обади колебливо: „Не ги връщай. Те са ти късметът.“
А сега?! Какво да правя?! Да се примиря с робството на съдбата, която несправедливо ми беше избрала дефектен чифт ботуши, или да въстана и да направя необходимата замяна в магазина – (уж) за по-добро според мен. Избрах да не връщам ботушите и моментално почувствах облекчение. Обух ги и закрачих свободно с тях, утешавайки се с мисълта, че ще ме отведат там, където трябва. При моето щастие.
***
Две седмици ги нося вече – и нищо. Дали пък съдбата не си беше устроила забавление с моите колебания, свободни избори и най-вече с мързела ми да се върна до онзи магазин? Не знам. Но човек може да свикне да живее щастливо с всичко. Най-малкото с дефектни ботуши.