Интервюта, Личности

БУГИ БАРАБАТА

Прекалено в стил Буги Барабата
 
Интервю на Теодора СТАНКОВА
Снимки: Личен архив и © BeLIGHT STUDIO
 
август, 2009 г.
 
 
 
Гласът и визията му са емблематични за редица предавания. Любима сцена му е радио „Z рок“. И всяка сутрин самобитният радиоводещ цепи мрака между 5.00 и 10.00 ч. с твърда музика и хард остроумия със запазена марка „Буги бест лафс“. Има ли изобщо смисъл да обяснявам кой е Буги Барабата?
На поканата ми за интервю беше изненадан: „Мислех, че женските списания се интересуват от по-лъскави типове. Сигурни ли сте, че искате да си имате работа с бараби?“ А когато реших да му разкажа за списанието, ме сряза: „Не съм хванат от гората, знам добре кое е списание „Бела“, но щях да съм по-подходящ събеседник, ако се казвахте „Беля“. В крайна сметка прие поканата за интервю с усмивка. Ето какво се получи от разговора ни.
 
– Този външен вид не издава ли някакъв вид суета?
– Моята суета е от по-рядко срещаните. Не ми пука как изглеждам и как съм облечен. Стига да съм облечен като мъж. (Смее се.) Но съм безкомпромисен, когато става дума за китари и за мотоциклети. Там просто съм болен. А що се отнася до външния ми вид, да – в известен смисъл и това, моето, е някакъв вид суета.
 
– Не си човек, на когото му отива да става в 4 сутринта. Как го правиш? Кога спиш?
– Спя понякога. (Смее се.) За мен лично такова разделение на ден и на нощ ми звучи като глезотия. Ако трябва да се направи нещо, не е важно по кое време на денонощието ще се случи. Всъщност работата, която върша, ми доставя голямо удоволствие. Когато човек се наслаждава на работата си, тогава е по-полезен за всички, които се ползват от нея. Харесва ми това, че ставам рано, защото виждам как се събужда градът, как хората във форума ни започват да се появяват, за да кажат нещо хубаво.
 
– Слагаш ли знак за равенство между хоби, удоволствие и работа?
– (Смее се.) За всяко нещо, което върша, искам добро заплащане. И се старая да го свърша максимално добре. Когато в работата си можеш да вплетеш и нещо от хобито си, това вече е много специален бонус. Аз си признавам, че каквото и да съм правил професионално – свирене, пеене, писане на текстове, – винаги съм го правил за пари, винаги съм искал да получа максималното. Не го крия. Това ми е един от принципите и си го отстоявам. Много се забавлявам, когато се обади някой и ми каже: „Искаме да поканим групата ви, обаче нямаме пари.“ И аз в такива моменти питам: „А кога ще ми ги върнете? Аз мога да ви дам пари на заем, но аз, когато нямам пари, обаждам ли ти се бе, пич? Не си канете музиканти, като нямате пари, това е скъпо удоволствие.“ Мои колеги ужасно се притесняват да кажат, че свирят и пеят за пари. Защо не, това ни е работата. Когато работата е свързана с нещо, което обичаш, е добре. Иначе когато любовта стане професия, това се нарича по друг начин. (Смее се.)
 
– Каква е абсолютната ти себестойност?
– Затрудни ме с тоя въпрос. Не се оценявам като нещо много скъпо. Сам на себе си не съм особено скъп. Живял съм така, че съм получил повече, отколкото се получава в един живот. Така че, ако, не дай боже, стане нещо, аз съм си взел своето. Може би още е рано да го кажа, но съм живял много интензивно. Моето денонощие е 20 часа активност и 4 часа сън. Не искам да мисля за хората, които спят повече от 12 часа… На тях половината им живот отива в сън. Хората, които живеят скучно, защото нямат предизвикателства, просто нямат смелостта да видят предизвикателствата. Всъщност пълното щастие за мене би означавало пълно отегчение, защото, когато имаш всичко, което искаш, какво правим тогава? Щастлив си като мида, както е казал Вонегът, нали? Трябва да има нещо, което винаги да те човърка отвътре.
 
– Какво ти връща енергията?
– Нашата музика е много зареждаща. Слушателите също ме зареждат. Те не са просто публика, а са хора с гражданска позиция. Спорят, но го правят приятелски, не по балканския начин. Интелигентна публика имаме, не можеш да си позволиш да им говориш врели-некипели. Каквито и професионалисти да сме, колкото и да сме продухали и да сме гадни рутинари, мъничко любов трябва да има в това, което правим. Приятно е, когато получавам съобщения: „Буги, оправи ми деня от сутринта.“ Страхотно е да знаеш, че си накарал поне един човек да се усмихне. Колко политици могат да се похвалят с това? Понякога греша, но слушателите ми прощават с усмивка. Пишат във форума „Буги, сбърка…“, но не се заяждат.
 
– Ти владееш самоиронията…
– Гъбаркам се със себе си непрекъснато. Единственият начин да се окажеш наистина смешен е да се вземеш на сериозно. Слушателите ми също се шегуват с мен във форума, но много възпитано. Няма просташки изцепки. Сигурен съм, че има стотици хора, които въобще не ме харесват, но е нормално да е така. Има хиляди, на които аз пък много държа да не се харесам.
 
– Когато си въвлечен в спор и си между чука и наковалнята, как балансираш между слушателското недоволство и авторитета на събеседника?
– Преди да стана радиоводещ, много време съм бил слушател. Затова много често моето мнение е еднакво с това на слушателите. Старая се да съм максимално честен с тях. Избягвам да им „сервирам“ гости, които те не одобряват. Но тъй като аз тук съм на работа, понякога може да се наложи да ми гостува някой, когото аз самият не харесвам. Опитвам се да бъда безпристрастен и винаги търся нещо положително. Днес например темата на предаването беше за домашното насилие. Сериозна е, но я направих с много тънко чувство за хумор. Аз съм сутрешен водещ. Ако от сутринта забиеш слушателя в една ужасна тема, той ще излезе от вкъщи ужасно натоварен. Та днес една дама сподели, че за нея домашно насилие е, когато говори на мъжа си, пък той не я слуша. Друга дама я успокои, че това не е проблем – намираш една таратайка, отваряш предния капак и оставяш мъжа да ръчка там нещо. Всичко това и мен ме забавлява.
 
– Какви грешки не трябва да допуска един радиоводещ?
– Да си подценява слушателите. Това е най-обидното и най-глупавото нещо. Когато чуя радиоводещ да ми чурулика все едно, че съм малко дете, и ме тупа по главичката и вика „Ти си тъпанарче, ти си тъпанарче…“, сменям станцията моментално. По-добре да ме напсува, отколкото да се държи така.
 
– Как преценяваш непрекрачването на границата на слушателското търпение?
– Шоуто си е шоу. Аз не мога да си позволя да отида на работа в лошо настроение, няма значение, че не съм спал три нощи. Човекът, който си пуска радиото, не е длъжен да търпи глезотии. За мен е лигавщина, когато някой радиоводещ започне да изпада в истерии пред хората. Като не може да овладее собствените си проблеми, не е за тази работа. 
 
– За теб казват, че си чешит. Различен ли е Буги Барабата извън студиото?
– В радиото е едно… Ще забележиш, че аз в радиото си позволявам много повече волности, отколкото като си говорим сега извън радиото. Защото волностите са забавни. Аз досега една неприлична дума още не съм казал. (Смее се.) Мисля си, че трудно можеш да намериш по-обикновен човек от мен. В някакъв смисъл аз съм притеснителен. Когато съм в ефир или на сцена, е нормално да съм център на внимание. Но в големи компании искам да седна в едно кьоше и предпочитам да не ме закачат. Професията „душа на компанията“ не е за мен. Ако съм на кеф, изтърсвам някоя простотия, но предпочитам да не ме закачат. Когато хората са свикнали да те възприемат по определен начин, много се сърдят, ако се окаже, че не отговаряш на очакванията им. Например непрекъснато ми казват: „Как бе, нали имаш „Чопър“? Аз през живота си не съм се качвал на „Чопър“ със запален двигател. Но понеже в американските филми всеки, който е нисък, дебел, космат и грозен, кара „Чопър“, всички смятат, че аз непременно трябва да карам „Чопър“. 
 
– Какви са българските рокфенове?
– Много е странно, но голяма част от българските фенове са фенове на себе си. Ти го питаш „Как беше концертът?“, а той започва да обяснява: „Какъв дъжд ни пра само… а Пешо как се напи… нямаше химически тоалетни… и озвучаването беше лошо…“ А за музиката – нищо. Българинът обича де е център на вниманието. А иначе много човещина има у рокаджиите. Запознават се във форума, никога не са се виждали, но са готови да си помагат. И инициативата да се съберат пари за децата от Доганово беше на мотористите. „Z рок“ моментално удари едно рамо. Получи се, събрахме седем хиляди лева за две седмици. Хората идваха, пускаха парите в една касичка и си отиваха. А другата благотворителност, с която ни надуват ушите, е афиширана, благотворителност с ДДС – не знаеш, като пращаш есемес, каква част от парите отиват за благотворителност. Значи както е било едно време – чука просякът на вратата, взима от тебе една буца сирене и един комат хляб, а ти викаш: чакай сега да си отрежа дедесето от хляба и от сиренето. Нашата благотворителност имаше такъв успех, защото беше безусловна.
 
– Твоето шоу е персонифицирано. Откъде дойде идеята за името на предаването „Бугитайм“ и „Творчески Бугосъботник“?
– Имаше няколко идеи за име на предаването, но накрая шефът Спас Шурулинков каза, че се е спрял на „Бугитайм“. А „Творчески Бугосъботник“ е също лична идея на Спас Шурулинков. Аз, като го чух, изобщо не сме го обсъждали. Колегите ми са изключително забавни и остроумни. Ръсят лафове непрекъснато. Ние сме единственото радио, в което и новинарите си позволяват да се шегуват. Това по принцип е недопустимо уж. Но нашите новинари го умеят.
 
– Защо бойкотираш телевизията? Нямаш телевизор вкъщи, а си и тв водещ?
– „Бойкотирам“ е много тържествена дума. Просто няма какво да гледам по телевизията.
 
– Но си тв водещ на тийнейджърското предаване „13 +“ по БНТ 1…
– Е, да, но в какво предаване! Аз отказвам поне 2–3 пъти месечно покани от различни телевизии, защото смятам, че не ми е мястото там, и темите, които обслужват, не ме вълнуват.
 
– Друг образ, в който ти влезе, беше ролята на Мистър Зи, когато в продължение на 5 седмици обикаляше из улиците на София и големите градове с черен „Шевролет“, за да се включваш пряко от трафика. Какво научи за хората от тази „история“? 
– Че когато тръгваш с добро към хората, шансът да ти отвърнат с лошо е минимален. Рядко се случва да съм любезен и някой да ми отговори грубо. Онзи ден с колата засякох един човек, беше спорно дали е по моя вина. Той обаче много юнашки ми натисна клаксона и нещо се разкрещя. Аз го настигнах, изравних с него и му се извиних. Това беше шок за него, очакваше, че ще се караме. И когато се разделихме на следващия светофар, се поздравихме с клаксони и си махнахме. Хубаво е човек да признава вината си. Не мага да разбера как някои се смятат за безгрешни и съвършени.
 
– А какво е в състояние да те вбеси?
– Простащината. Агресията в повечето случаи има причина да бъде предизвикана. Но простащината няма нужда да бъде провокирана, тя си работи ей така, денонощно. А войнстващият простак направо ми скъсва нервите. В частност чалгата е част от тази простащина. Някои ми обясняват, че и в чалгата има стойностни неща… То и като повърнеш руската салата, дето си я изял снощи, и там има стойностни неща, но не ги консумираш пак, нали?
 
– Непримирим си към чалгата…
– За да проведем сериозен разговор за чалгата, трябва да я познавам повече отвътре. Но у мене има едно изключително отвращение към чалгата и не мога да си позволя да я познавам. Причините са, че тя изключително изкривява ценностите на младия човек. На какво го учи, на какво го възпитава, какви художествени стойности предлага? Аз съм склонен да слушам един цигански оркестър с един брилянтен акордеонист, който просто ще ми отреже главата с музиката си. Или пък някой цигански кларнетист, който ще ми изсвири нещо на Гудман. Да, с удоволствие, нищо че не е по мой вкус. Спирали са ме цигани на улицата да ме поздравят, защото съм казал в интервю по телевизията, че осакатяването на българската и на ромската музика не води до нищо добро. Не съм дълбоко набожен, но християнинът в мен това не го търпи. Какви сме ние, за да го слушаме това, какви са тия туземски движения?! Музиката, с която са чествали убийствата на Ботев и Левски, сега я слушат българите. 500 години с меч поробителите ни не са ни накарали да се кълчим, а сега 12-годишна тийнейджърка се качила с гол пъп на масата и баща є лепи петдесетарка на челото. За мен тоя човек е национален предател.
 
– А рокът на изчезване ли е?
– Вече толкова години разправят, че изчезва… (Смее се.) А той си отпразнува 50-годишнината. Рокът има много дълбоки корени, защото в основата си има много различна музика. Като за мен основното е блусът. Блусът е азиатски лад, изсвирен на европейски инструмент. Този стил е създаден в Америка от африкански негри. Четири от петте континента присъстват в това неговото звучене. Само Австралия я няма, но те са се отсрамили с AC/DC. (Смее се.) Освен това в рока има много заемки от класическата музика. Много рокаджии слушат и класика. Така че е много трудно тази музика да умре. Имало е моменти, в които е била по-модерна и по-малко модерна. Но рокът винаги се е различавал от музиката, която е модерна на момента. Модерната музика е нещо сезонно, което идва и си отива. Докато рокът е вече на 50 години.
 
– Освен на рока си фен и на жените. Според слуховете около теб постоянно кръжат мадами…
– Не се оплаквам от липса на женско внимание. (Смее се.) По скоро обратното. Три пъти съм се развеждал именно поради прекалено женско внимание. Жените са смисъл в живота на мъжа. Всичко правим за тях. И шедьоврите в изкуството са вдъхновени от жени. И това да бачкаш по-добре, за да занесеш повече пари вкъщи, е уважение към жената. Не понасям да видя жена с пазарски торби. Това ме възмущава. И докато мога да ходя, никога няма да го позволя. Никога не съм видял баща ми да остави майка ми да носи торби. Той може да е с 12 торби, но майка ми си носи само дамската чанта. Жената трябва да се носи на ръце, стига да знае как да си го поиска. Красотата на света е в жената и колкото повече една жена умее да го показва, толкова по-добър мъж ще има до себе си. Бог да я прости баба ми, казваше: „Как ще се прибере мъжът ми вкъщи и ще ме види с ролки и по пеньоар?! Той цял ден е насам-натам и вижда красиви и изтупани жени и като се прибере, аз не мога да си позволя да му смърдя на манджа.“ Веднъж на маса спорехме на тема „Мит ли е потентността на българина“. Не, не е мит. Тука всяка жена е красива като Клаудия Шифър. Ей сега, ако излезем на улицата, до три минути сме намерили две по-красиви от нея. Естествено, че българинът ще бъде потентен, тука е пълно с красавици. Напоследък обаче много от жените успешно развалят хармонията, като се борят за еманципация. До степен, че да ги възприемаме като мъже. Аз не виждам нищо лошо в това да уважаваш една жена. Но щом за нея е по-важно да седне на бордюра, да пуши и пие наравно с мъжете и да се псуваме, приемам. Но ние не искаме това.
 

 

 
Буги лафове
 
„Какво значи „злоупотребил съм с алкохола“?! Да не би да съм си измил с него обувките?
Напих си се като човек!“
 
 „Алкохолът не решавал проблемите. То и млякото не решава проблемите,
ама никой не го е споменавал това.“
 
 „Толкова е израсла правосъдната ни система, че ако сега й тегля една майна,
ще ме затворят за педофилия.“
 
 „Какво ще правиш, когато феновете ти остареят и станат на 11 години?“
(въпрос на Буги към рапъра Спенс – бел. ред.)
 
 „Вече не можеш да си купиш семки без адвокатска помощ.“
 „Сълзите на хленчещите толкова са разкаляли терена в нашата страна,
че силните вече не могат да се движат в тая кал.“
 
 „Предвид промяната в половата ориентация на някои политици освен орден
„Стара планина“ трябва да се връчва и орден „Егейско море“.   
 

„Фреди Меркюри беше бикънект.“
 
Буги е автор и на „ефекта на голия охлюв“, който се проявява, когато „някой много те дразни, но не можеш да го смачкаш, защото те е гнус“.
 
Друго негово откритие е „синдромът на дебелите жени“: „Като похвалиш някого „Страшен албум си направил!“, той започва да мънка: „А, не, не е вярно.“ По същия начин пълните жени постоянно разправят колко са тежки с надеждата някой да ги опровергае.“