ВАСКО КРЪПКАТА

 

 

 

 

Умора няма това момче. Казвам „момче“, защото Васко Кръпката изглежда и звучи все така добре, както преди повече от 30 години – когато започва кариерата си. Свири по митинги и в Зала 1 на НДК, свири на барикади и в затвори, свири от покрив на площад „Гарибалди“ и в мазето на театър „Ла Страда“, прави концерти за болни деца и в домове за сираци. Участва в много фестивали по света и у нас. Прави го неуморно, защото, както сам казва: „Песните остават, освен това пубертетът не ме е пуснал още…“

 

– От кавалерско чувство.

 

– Почти всичко за мен го има в песните ми. Измислям парчета по преживявания и по спомени, които са ми минали през сърцето. Така че там съм най-истински и ненапудрен.

 

– „Хей, Васко, защо ни излъга, че комунизмът си отива?“ Даже един приятел ме попита дали не са ме дали под съд за лъжа на няколко поколения.

 

– Имам 15 албума и съм по-известен у нас от Мик Джагър в собствената си страна. Но не разчитам на продажби. Просто се уповавам на музиката и си седя на земята. Свирил съм пред стотици хиляди, но истината е в малките клубове, където от години си изкарвам хляба честно и почтено, без далавери, спонсори, плейбек и прочие музикални измами.

 

– Нещата не са толкова сложни. Първо – намираш или измисляш хубави песни. Второ – записваш ги. Трето – пращаш ги на радиостанциите и фестивалите. Имаме най-малко три рок радиостанции, които, ако направиш свястно парче, те въртят. Като прибавиш БГ радио и националните, мисля, че откъм радиа сме го докарали. Никъде нямат 3 рок радиостанции. Само в Щатите. Важно е хората да те харесат. Почитателите на рока не са лесни, висока им е летвата. Но мисля, че живеем в интересни времена за правене на рок парчета. Не разбирам защо повечето български банди се кръщават с английски имена и пеят на английски. Българските радиа, мотосъбори, бирени фестове и фестивали имат нужда от български рок. Вече като те поканят в чужбина, пей на английски. Аз така правя.

 

– О, изобщо не обръщам внимание на такива внушения. Че като обикалях за хляб и мляко с две малки деца през Лукановата зима, като нямаше нищо по магазините и доларът беше 3000 лв. при Виденов, това не беше ли криза?! Като ми трябваше открит лист от милицията, за да отида до Петрич, и като си рискувах живота да имам различно мнение, когато нямаше свободни избори… Но хайде да не издребняваме. Когато обаче си помисля, че на майка ми пенсията е 140 лв., направо ми иде да запаля парламента и няколко офиса и банки от четири страни едновременно… Ама нали съм за мир и любов, пък и съм избрал „Фендер“ вместо „Калашник“…

 

– В най-трудните моменти от живота ми именно блусът и рокът са ми дали единствения изход. Давали са ми усещане, че не всичко е загубено.

 

– Аз просто нямах такива очаквания, каквито имаха повечето хора в България. Бях духовно и морално подготвен за състезанието. Слушал съм доста Джими Хендрикс, „Пинк флойд“, „Лед цепелин“ и „Ролинг стоунс“. От тях съм разбрал, че демокрацията не е лесна работа. И че вечно ще има какво да се желае от социалната ситуация, в която живееш, когато си свободен. Злите сили също са свободни да си разиграват коня. Но в развитите демокрации не всичко се купува. Медии например – в развитите демокрации те са коректив на управляващите. И законите важат за всички. Това не се случи у нас за жалост. Но аз винаги намирам надежда в хубавите неща, които се случват. И се чудя защо хората не ги забелязват. Радвам се, че имам право на мнение и че мога да го изразявам свободно. Обичам да пътешествам и не съм се спрял през тия години. Къде ли не ходих, и то без виза – напоследък само с лична карта. Щастлив съм, че синът ми е страхотен метъл барабанист и че не трябваше да ходи задължително в казарма. Рокендролът ме дарява с много вяра и надежда.

 

– Първо си гледам душата. Когато срещнах Елена, нямах 2 лв. за такси, бродех в студена нощна София пеша и летях от щастие. Толкова хубави години се изтъркаляха… С много зор и несгоди си построихме къщата, в която живеем весело до ден днешен. Боря се и бачкам здраво за всеки лев.

 

– За съжаление повечето хора ги повлече далавераджийското мислене, което се издигна в култ. На честността и достойнството бе обявена война. Народецът се потисна и загуби вяра в утрешния ден. И разни рекетьори ненаказано се хилят по медиите… Злите сили ги е страх от онази енергия на народа, която помита власт имащите, и наблегнаха на простотията… Ама не успяха съвсем. Все повече хора се отърсват от мечтите за лъскави скъпи стоки и почват да си водят децата на театри, на концерти и кино. Вярвам, че човек, ако трупа знания и умения, ще намери как да изкара пари. Вярвам в България, вярвам в народа ни. Вярвам в младите, които не са били чавдарчета и пионерчета и не са обременени като нас. Интернет ни направи деца на света, вратите се отвориха, духът излезе от бутилката. Освен това не мога да разбера защо е това мрънкане?! Като си спомня какъв мрак беше едно време… През 1990 г. се радвахме, ако има банани по магазините. И не ни е хрумвало да мислим за мобилни телефони, плазми, интернет, джипиеси, зареждачки, камери, микровълнови, юесбита, банкомати, западни коли, мотори, скайп… Хайде да сложим нещичко и на хубавата страна на кантара.

 

– Свободата винаги е възможна, но не е задължителна.

 

– За мен нещата са прости – не очаквам много от държавата. Не работя с нея. Работя с хората и когато дойдат избори, гласувам и пея на кампании на тези, за които гласувам от 1989 г. насам. Нищо че не са на власт. Аз не се боядисвам.

 

– На червения ботуш на Москва, на мутрите и мутресите, на лакеите и наколенкаджиите.

 

– Да, отворени са, но са и леко поизчерпани. Малко им липсва хъс. Ама готини хора има навсякъде и аз си ги намирам чрез музиката.В чужбина на по-богатите и уредени места не им е много до бунтове. Просто ние сме интересни, щото сме от най-бедната страна в Европа и свирим от сърце. Но отношението към България наистина се е променило. Например сръбският митничар не ми вика: „Бугарин даваш паре!“ Сега казва: „Братко, дека си пошал с овой убаво ауто?“ Или пък баварските ченгета, които, като ни претърсват за наркотици, са съвсем учтиви и ни се извиняват за неудобството.

 

– Репетирахме за „Рок Коледа“ с класически музиканти, представителна извадка от филхармонията. Излязох пред тях с две мои песни и притеснено казах, че аз, неакадемичният самоук музикант, с голям респект заставам пред тях. И те започнаха да чаткат с лъковете по цигулките в знак на уважение. Направо се разтопих.

 

– Да не ми пука много и да се радвам на живота.  

 

– Да, синът ми Бонзи е страхотен барабанист, а дъщеря ми Василена е чудесна художничка. Но преди всичко са човеци. Мисля, че не нещо друго, а човещината е индикатор за формирането на един творец. А популярността не е правопропорционална на признанието. За признанието трябва време. Понякога векове.

 

– Бездуховността ги налетя почти отвсякъде и най-вече от най-гледаното време на телевизията. Те не са виновни за това. Но когато кацата прелее от катран, и капката мед може да преобърне нещата. Не ме е страх от времето. Песните остават, освен това пубертетът не ме е пуснал още. Отворен съм към новото и нямам търпение да видя още какво ще се случи.