ВЛАДИ ВЪРГАЛА

Влади Въргала:
„Имам своите подвизи и подлости“
 

Интервю на Теодора СТАНКОВА
Снимки CREATIVE HALL
 

декември, 2011 г.
 
 
Познат е като Владислав Карамфилов, Влади Въргала, Пантуди, Цеко Цеков… А някои го познават и в друга роля – без да се замисля, Влади е готов да помага и дасе раздава, без да иска благодарност. За докоснатите от неговата благотворителност той е нещо като тайнствен Дядо Коледа.
„Какво по-естествено от това, като видиш, че някой падне, да му помогнеш да стане“ – ми казва Влади и се чуди откровено защо журналистите го питат „Какво ви кара да помагате?“. Смята, че всички имаме нещичко, което можем да предложим на тези, които страдат. Една дума, една усмивка само понякога.
Влади помага на семейството на пострадалата Мануела Горсова момичето да бъде лекувано. Помага на нещастна женас болно дете, изпъдена от квартирата си за неплатен наем. Помага на момчетата, които излежават присъди, като продуцира затворническата банда „Отряд 13“. Той радва хората с истински смях. И кара всички да го обичат. Сам не вярва, че го прави.
Мечтае за живот без несъответствия. Знае, че е утопично. Но се стреми към такъв живот в сблъсъка със собствените си прозрения за важното и стойностното.
„В България се сбъдна една мечта“ – извика на микрофона Влади след премиерата на филма „Операция „Шменти капели“ пред 5-хилядна публика в зала „Армеец“.
Още много неща му се искат: да си върне заемите и да направи сънародниците си малко по-добри.
Разговарям с него за сериозни и смешни неща. Телефонът му често звъни. Влади се отзовава на всекиго,разговаря съпричастно, готов е да помогне с решения.
 
– Говориш без притеснение по телефона. Това означава ли, че никой не би могъл да чуе нещо, което да използва срещу теб?
– Нямам какво да крия. Аз съм в нормални дози почтен, в нормални дози непочтен. Може да ме компрометираш с нещо, но аз и да не съм го казал, ти, ако искаш да ме компрометираш, пак ще ме нагласиш.
 
– Какво си чул напоследък за себе си?
– Само хубави неща.
 
– Да не си се главозамаял от успеха на „Операция „Шменти капели“? Филмът постави рекорд за най-посещавана прожекция у нас.
– Това не е успех. Успех е, когато изкараш много пари. Ако можеш да скочиш 6 метра, другите казват: „Е, аз не мога, но тоя е скочил, много важно.“ Обаче, ако си изкарал един милион долара от това, че скачаш 6 метра, тогава всички го отчитат като значимо и важно. Единственият критерий за успех са парите.
 
– Стана ли ясно филм за колко милиона е „Операция „Шменти капели“?
– Не. Не вярвам на цифрите, които ми предоставят киносалоните. За мен те са занижени, защото, ако те ми отчитат по-голям брой зрители, трябва да ми плащат повече. А като гледаемост филмът е суперуспешен. Освен това аз взимам толкова смешни проценти от цената на билета, че като погледна справката, всъщност аз не виждам колко пари съм изкарал, а виждам колко пари са ми взели. (Смее се.)
 
 
– Щом успехът се измерва с пари, накрая като теглиш чертата, ти успешен ли си?
– Ще се почувствам успешен, когато си върна парите, които съм вложил във филма. А и да не успея да ги върна, ще направя всичко възможно, за да се променят условията за пазар на българския филм. Пазарът на киното в България е монополизиран, кинозалите в момента ме душат. Но те не убиват мен, а убиват българското кино. И в същото време на богатия американец му предлагат много по-изгодни условия, отколкото на пършивия българин!
Затова трябва да се създаде фонд „Българско кино“, където да влизат 10% от цената на билета. И когато независим продуцент заснеме филм, към който има голям интерес, ще бъде поощрен. Обаче веднага възниква въпросът, кой ще оглави този фонд. Пак ще е някоя медуза, като тия, дето си раздават субсидии. И пак ще се завърти една мафийка…
 
– Казваш, че бедността е въпрос на лична грешка…
– На личен избор! Има хора, на които им е уютно да са бедни и им е комфортно да страдат…
 
– В България май не е много модерно да си щастлив…
– Знаеш ли какво стана днес? Слиза човек от трамвая, гледа враждебно, в един момент вижда площад, обсипан с цветя, и се изумява. Като му подавам роза, се чуди: „Защо? Къде е номерът? Колко струва ли е? Защо го правиш?“ Казвам му: „Честит понеделник!“ И не вярва. В следващия момент се усмихва. Сигурно чак петата му мисъл е „еба ти кефа“!
Той не се сеща да се зарадва на момента. Т. е. той не мисли какво има, а мисли какво няма. Това е бедност. Тогава, когато не ти стига. Богатството е, когато това, което имаш, ти е достатъчно.
Но честен човек гладен и беден няма!
(В един понеделник миналия месец площад „Гарибалди“ осъмна покрит с 5000 бели рози. Така Влади реши да благодари на хората, които гледаха в кинозалите филма му „Операция „Шменти капели“ – да подарява цвете и усмивки на минувачите още от сутринта.)
 
– Щастлив ли си?
– Много. Животът ми е шарен, аз дори си го правя да е по-еднообразен. Тоест поставям си малко повече изисквания и той става по-мръчкав. Мога да му легна и да му се кефя, ама…
 
– Не гласуваш ли доверие на хората около себе си? Защо се опит­ваш всичко сам да свършиш?
– Да, бе, гласувам. И затова сега съм тук (в студио сме, където Влади се занимава с монтаж на филм). Гласувах доверие на човек, с когото трябваше да направим филма. Той обаче не можал да направи нещо и сега аз трябва да върша неговата работа. Абе, пї ми е лесно да си го свърша сам, отколкото после да го поправям.
 
– Имаш признанието и обичта на хората…
– В България няма признание и любов. Има популярност.
Обичат ме, но в момента, в който се окаже, че съм изкарал 3 милиона от филма примерно, нещата се обръщат… Хайде, обясни ми тоя феномен човешки? Какво се случи с медиците ни в Либия? Защо изведнъж те станаха лошите? Обичат те тогава, когато се гърчиш, когато ти е трудно.
 
– Това нашенска черта ли е?
– Това са инстинкти. Хората по цял свят мислят по един и същ начин. Само че имат различна мотивация, предпоставки, култура. Всички тия, дето ни ги дават за пример, дето са одухотворени, възпитани и вежливи, в момента, в който ги тресне токът, ще станат много по-лоши хора от българите. Само в Япония това не може да стане. Те са от друго тесто. Земетресението ги разби, а на другия ден една жена тръгнала да подарява цветя на хората. Защото трябва да има надежда…
 
 
– На какъв тип хора с амбиции в управлението вярваш?
– Първо – с амбиции, дългосрочни. Суетни, които искат да оставят следа. Суетни – имам предвид не пудри, а хора, които се интересуват как ще изглеждат през призмата на времето. Затова имам доверие на Бойко. Защото съм сигурен, че неговата най-голяма амбиция е да остане в историята като човек, който е оправил живота на българина. И мисля, че е възможно, ако се помогне. Ето, за магистралите хората казват: „Ма, той не ги е почнал Борисов.“ Има един виц за един адвокат, дето синът му завършил право и му казал: „Татко, виж, аз завърших право и спечелих онова дело, дето ти цял живот не можа да спечелиш.“ А бащата го нахокал: „Тъпанар! Аз с това дело те отгледах и тебе, и сестра ти изучих.“ Та това беше с магистралите.
Всеки, който има тази амбиция, би могъл да го направи – може да се казва Станишев или Първанов, или Сандокан с двата ножа – няма никакво значение.
Ние сме разрушени като държава след война. Убиват българското кино, българския театър… В театрите заплатите са унизителни – по-ниски от заплатите, които получават продавачки на щанд за конфекция… Как този актьор ще излезе на сцената утре и ще излъчва достолепие?!
 
– Затова ли България е залята с чалга?
– Това е – излиза Любо Нейков на сцената и вика „Бааа, пръц…“ и всички пляскат: „Голям артист!“ До тая малформация се стигна, защото е много опасно да имаш интелигентен народ, не можеш лесно да го доиш и да му вземеш парите.
 
– Все за пари говориш…
– Аз съм най-нематериалният човек. С годините започнах да работя върху себе си, за да открия баланса между материалното и духовното. Уви, в човешката програма те не са заложени да съществуват балансирано – едното винаги преобладава.
В „Междузвездни войни“ джедаите за какво се борят – да унищожат тъмната страна ли?! Не! А да запазят баланса между светлата и тъмната страна. Всъщност това е нещо, което трябва да намериш у себе си. Защото няма съвършен човек. Аз също имам своите подвизи и своите подлости.
 
– Какво би казал на тези, които избират по-лесното, т. е. материалното?
– Материалното не е по-лесно, то е бреме. На мен ще ми е по-лесно да не взимам пари. Много по-трудно е да те боли за стотинката и да се разправяш със сметки. Нещата не могат да се делят на материални и нематериални.
Аз например с парите, дето направих филма, можех да направя хотел. Но преди време разбрах, че трябва да се даде на ковача чука, на шивача иглата…
 
– Какво ти помага?
– Вярата. Моля се и сутрин, и вечер. Защото ще е прекалено тъпо, ако няма бог, светът ще е по-скучен.
 
– Какво ще кажеш на тези, за които Коледата е само един почивен ден?
– Виж сега, в тоя бог, дето те не вярват, и аз не вярвам. Но всеки един от тях в момента, в който му съобщят лоша диагноза, в който банката му вземе къщата, в който негов близък се разболее или го сполети нещастие, отваря едно чекмедже в гърдите си и допуска, че има бог.
Бог те обича и подкрепя в това, което правиш. А дали то е правилно, ще се разбере някога. Но той ще те подкрепя дотогава. Коледа е най-готиното нещо, което може да се случи на човек, стига да е достатъчно умен да пази детето в себе си.
 
– Лесно ли се разделяш с миналото?
– Не знам кога едно нещо свършва. Знам, че ми предстоят хубави неща, и това ми дава сили да гледам напред. Не се обръщам назад, защото ме е страх, че нещата, за които съм мислил, че са красиви, ще се окажат по-грозни. Каквото е трябвало да се случи, се е случило. Много неща съм искал да ми се случат. Молбите ми са чути от господ. Не са наши изборите. Наши са решенията, по кой път да тръгнем, но всички пътища са избрани предварително.

 
– Не упрекваш ли себе си понякога? А другите?
– Не упреквам никога. Моля за прошка и давам прошка. Прошката е енергия, велико чувство. По-силно е от любовта. Истинската прошка идва от сърцето, а не „Аз ти прощавам, господ ще те съди!“. За много неща се уча от дъщеря ми. Защото виждам липсата на отпечатък от нещата, с които се борим, за да оцелеем. Кой от нас се буди с усмивка всеки ден? Ако тръгнеш по улицата усмихнат, ще те помислят за смахнат. А ако всеки намери усмивката в себе си, за да помогне на другия, България ще стане много енергийно място. Ние нямаме свирепи животни, отровни змии и тарантули, дето убиват. Дори и природните ни бедствия са никакви – придошла малко реката, излязла от коритото. Всичко ни е както трябва, но това, което ни липсва, е енергията на усмивката.
 
– Какво правиш, като си ядосан?
– Опитвам се да броя. Ама, оня ден карам в задръстване и един тарикат с „Пежо“ изпреварва отдясно. Удари ми огледалото и продължи. Е тоя ми наруши броенето! Така се ядосах… Настигнах го на следващия светофар, отворих му вратата. Гъзар с тъмни очила. Викам му: „Братле, нема да се биеме, но ти ми удари колата. Не ми е за едно огледало, но защо не спря?“ А той ми сочи, че светофарът светнал зелено. Е, отиграх му един шамар циганската. И сега неколко дена ми е тегаво.
А иначе, като се ядосам, получавам сърцебиене. И тогава изпращам любов на тези, които са ме ядосали. Смирението е най-великото състояние на духа. Не примирението. Да смириш гнева си, когато си сигурен, че ще бъдеш победител, е много голямо предизвикателство.
 
– Кога за последно ти се случи нещо трогателно?
– След филма една жена ми подари ключодържател и ми каза: „Не трябва да си загубиш апартамента.“
 
– Това, дето си го направил с апартамента, е голяма лудост…
– Истината е, че ако аз не успея да си върна парите, това ще означава, че аз съм категоричното правило, че не можеш да спечелиш, създавайки. Можеш единствено ако станеш част от нечий кръг – де не работиш според способностите си, а да работиш според привилегия.
 
– Каква е твоята молитва за новата година?
– Доброта, търпение, мъдрост, смирение и благодат. Да ни се случи това, което искаме, и да се чувстваме щастливи, че го имаме.