Вълк със ски с колани

Има златистокафяви очи, много близки по цвят до тези на вълк. Но не се чудя защо, вместо да се пръждосам веднага, искам да остана, да говоря с него, а после да ви разказвам. Знам кой е. Пътувах по следите му от София до Банско и накрая застанах срещу него. Слизаше от планината.

Преди тридесетина години

е бил момче като всички останали. Тогава се случило да гледа руски филм, който показвал битките около Елбрус между германци и руснаци по времето на Втората световна война. Както е известно, с помощта и на алпийски части германската армия се придвижва към Кавказ, а предните й отряди успяват да забият германски флаг на най-високия връх на Кавказ – Елбрус. Катеренето и планината, които Мариан видял в този филм, му харесали много и решил, че ще стане алпинист. Бил е на 12 години. Веднага заедно с други момчета отишъл в кварталното дружество, но му казали, че трябва да стане на 16, за да го приемат. Е, на 15 години, заобикаляйки правилата, постъпил в дружество „Планинец“.

– когато треньорът му по алпинизъм Енчо Петров му казал: „Ако не се научиш да караш ски, ще си останеш един тъп алпинист.“ Според мен алпинистите са точно обратното на тъпи и понеже забелязвам, че обратното на „тъп“ е „път“, няма да изтрия предното изречение от текста. Действително заръката на треньора била определяща за пътя на Мариан. От тогава досега почти винаги е работил неща, които изискват придвижване със ски в планината.

„Нещото, което ме е накарало да се занимавам със ски-алпинизъм, е самото ходене със ските с колани. Аз го правя и сега, макар че вече не се състезавам. Работя в планината, имам възможност да карам по всички писти в Банско, но непрестанно гледам настрани и ходя почти всеки ден със ските с колани. Обичам да го правя.“

Няма нищо у този човек, което да напомня звяра с дебел врат и гъста козина. Не знам дали е единак, но не е като всички. Не е и самотник. Непрекъснато спира да говори с някого, докато кръстосваме няколко от уличките на Банско. Вървим заедно към магазина за алпийска екипировка на Марио, негов приятел. Разбирам от Мариан, че всеки, който тръгне към планината, се отбива тук. Стигаме до привлекателно и чудновато двуетажно… място. Първият етаж е пълен със ски, красиво подредени като клавиши на роял, което никак, ама никак не е случайно, защото собственикът е пианист, който рязко променил звученето на живота си и отворил магазин.

Впрочем в

се използват ски със специални автомати, които имат две положения: фиксирано, при което служат като автомати за алпийски ски, и свободно, при което задната част на обувката е свободна и позволява движение на крака спрямо ските подобно на това при ски-бягане. Другото специално приспособление, което се използва, са коланите, които се залепват на долната повърхност на ските и не им позволяват да се плъзгат назад при изкачване. При спускане коланите се свалят, автоматите се затварят и ските се карат с техниката на алпийските ски.

Всеки може да се качи на ски с колани. Дори не е нужно да може да кара ски. Може да ходи нагоре в планината със ски с колани, а после да слиза, носейки ските. Самият Мариан е започнал така. Ходил със ските с коланите нагоре, а после слизал със ските на раницата, защото не умеел да кара. Поне три зими е правил така. Когато по собствените му думи надобрял и нахитрял, станал

Казва, че когато човек практикува ски-туризъм, може да се движи и нагоре в планината, свободен е да отиде, където пожелае. Мариан препоръчва подобно придвижване, защото така човек се чувства далеч по-независим от лифтовете и влековете и картите за тях. Ски-туризмът преживява разцвет в Европа от години насам. Също и ски-алпинизмът, защото колкото повече хора се занимават с туризъм, толкова по-голяма е вероятността да се запалят и по спортната му, състезателна форма.

„Вярно, екипировката е малко по-тежка и повече – самите ски, обувки, които да позволяват и катерене, и ходене. Но пребиваването в планината и на алпинистите, и на останалите хора е по-лесно, по-сигурно, скоростно и приятно със ски. Гледам и досега как алпинистите, които не могат да карат, имат затруднения с отиването до някой връх, с прибирането и т. н.“

Маршрутът на едно състезание включва поне 1000 м изкачване и около 10 км движение по хоризонтала. Възможно е отделни пасажи по маршрута да изискват катерене на скални ръбове и ледени терени, за които са необходими котки, ледокоп и други алпийски съоръжения. Състезанията се организират в четири дисциплини: скоростно изкачване, отборно, индивидуално и щафета. Мариан е бил отборен състезател в класическата и най-стара дисциплина. Тимът се състои от двама души, които трябва да се движат и финишират заедно.

„Ски-ралито (ски-алпинизмът) е спортна изява на алпинизма, планинарството и ските. Човек има нужда да се доказва, но това може да стане в състезание. Алпинизмът има един проблем. Там няма състезание и не можеш да кажеш „Най-добрият е този“. При ски-ралито има хронометър. Всички стартират заедно, има очертан маршрут и който мине пръв, е най-добър. Вероятно някъде дълбоко в себе си съм състезател, макар че нямам достатъчна амбиция да се изявявам сам, но винаги мога да бъда в тандем. Когато говоря за ски-рали, винаги говоря и за Петко Тотев (най-резултатния български ски рали състезател – бел ред.). Всичко, което съм направил като раладжия в рамките на 7–8 години, е в тандем с Петко.“

Мариан не е привърженик на индивидуалните изяви, които според него са грешна идея и проява на неуважение, защото белите стават много бързо и лесно.

„Не може да вкараш хората в планината и да ги оставиш да тичат сами. Ако се налага, ще минеш сам през планината и ще я прескочиш, но ако се налага.

С Петко бяхме успели да постигнем това много високо ниво на подготовка, но тогава и двамата живеехме в планината постоянно. Сега като че ли на хората не им се напъва толкова. В съвременния свят все по-малко. Ние вероятно сме от поколение, което така е израснало. С идеята, че трябва да се напъваш, да постигаш резултати. Най-големият ни успех е девето място на кръг от европейското първенство в Словакия. Единият ден дори бяхме осми. На другия ден аз имах проблеми, загубихме няколко позиции, но в крайна сметка завършихме девети. Това при положение, че участват 70–80 отбора, от които половината са целият европейски елит или поне част от него. Може да се каже, че тогава бяхме едни от добрите. Може би в края на първия ешелон, но така или иначе бяхме в него.“

Още нямам отговор, защо на Вълка му викат вълк. Разделяме се с Марио, а с Мариан продължаваме към друг негов приятел – Орлин, алпинист, който сега стопанисва най-алпийската от кръчмите в Банско – „Бай Миле“. Тук се кроят планове за нови експедиции и състезания и се разказват минали истории. Над бара е опъната гирлянда от молитвени хималайски флагчета, а по стените има закачени награди от състезания. Между тях висят и двата клина, които са се извадили при едно жестоко падане на Орлин. Приличат на паметници, които напомнят колко жестоко може да те предаде екипировката. И след като Орлин ми разказва как по чудо е оцелял, идва ред и на Мариан да разкаже… За неговото чудо, че е останал жив.

Твърди, че не се е променил много след този инцидент и че не е бил много изненадан, че това се е случило с него. Винаги е приемал риска. Много негови приятели са загинали в планината, защото алпинизмът и ски-алпинизмът са рискови занимания. В същото време те не са самоубийствени. Има начини, които да те пазят, и хората се пазят.