Отец Николай Коцев:
„Атеистът – и той вярва“
Интервю на Теодора СТАНКОВА
Снимка BeLIGHT STUDIO
„Материалната криза ще се надживее, но за да излезем от духовната, ще ни трябва много повече време“ – убеден е отец Николай Коцев, който служи в храм „Свети Седмочисленици“ в София. В навечерието на Великден се отбих в храма, за да поговоря с него за вярата и за смисъла на Христовото възкресение. Защото покрай боядисването на яйца и месенето на козунаци май забравяме, че Великден е празникът за обновление на ума и душата.
– Отец Николай, вярата помага ли на хората в нелекото ежедневие?
– Вярата е като един дълбок и могъщ корен, който позволява на растението да се развива, да извисява ръст, да цъфти, да дава добър плод. Ако този корен не е достатъчно дълбок или ако настане суша, растението започва да линее. Когато обаче коренът е дълбок, това не може да се случи. Такава роля играе вярата в човешкия живот. Тя позволява на човека да преодолява кризи. В момента е актуално да говорим за финансова криза, но има и духовна криза, която е много по-тромава и която по-бавно си отива. Материалната криза ще се надживее, нещата ще си дойдат на мястото, но за да излезем от духовната, ще ни трябва повече време. Човек без вяра не може да съществува. Атеистът – и той вярва. И най-примитивният човек носи вяра в себе си. Въпросът е в какво вярва. И дали това, в което вярва, е стойностно. Ние като християни вярваме, че нашият Господ Исус Христос е оставил след себе си едно чисто евангелско учение, което не е човешко умотворение, а има божествен произход. И това учение, от което ние се ръководим, ни помага да намираме правилния път в живота, помага ни нравствено да се усъвършенстваме, което ни предвещава вечен живот в една друга реалност.
– Христовите страдания през Страстната седмица увеличават ли нашата морална отговорност да правим добри дела, да водим добродетелен живот?
– Добрият християнин трябва да живее с това настроение постоянно – да осъзнава величието на саможертвата на Христос, както и своята нищета. Начинът на построяване на богослужението на Великден настройва именно към това.
– Защо точно чрез смърт е трябвало да изкупи греховете ни Исус Христос?
– Това е един много сложен богословски въпрос. Християнинът трябва да вярва в тази саможертва, защото тя е от друго естество, тя не е от човешко естество. Саможертва е принесъл и Левски в името на голяма кауза. Но тя е човешка саможертва. Исус Христос единствен принася жертва, в която взима участие не само човешкото естество, но и божественото естество на Спасителя. Ние го почитаме като богочовек. Неговата саможертва е адекватен отговор на чувството за божествена справедливост. Човекът в своето далечно минало е съгрешил – един грях, който нарушил хармонията в божественото творение. И няма друга сила, чрез която да се възстанови тази хармония, освен чрез саможертва.
– Какво трябва да бъде отношението на вярващия християнин към смъртта?
– Древните траки скърбели, когато се раждало дете, посрещали всяко новородено с разбирането, че то идва за мъка на белия свят. И се радвали, когато някой умре, защото се надявали, че той отива на по-добро място, където властва друга справедливост и няма болести и страдания. Човек обаче се страхува от неизвестното, което в повечето случаи е свързано със страдания. Смъртта много рядко влиза, без да е почукала на вратата. Тя винаги дава знак, че идва (чрез някаква болест, природно бедствие, войни или други катаклизми). Това също допринася за подхранване на страха от смъртта – разбирането, че отиваш на неизвестно място, за което предварително знаеш, че е свързано с неприятни преживявания. Дълбоко религиозният човек обаче не трябва да се страхува от смъртта, защото тя е толкова реална, колкото реален е и животът. Духовно просветеният човек знае през целия си съзнателен живот, че трябва да се подготвя за момента на смъртта си. Той живее с мисълта за смъртта като за нещо неизбежно. За да не се главозамайват от статута си, византийските императори носели пришита в дрехите си кадифена торбичка, пълна с обикновена пръст. За да им напомня, че са тленни, че всеки е направен от пръст и в пръстта ще се върне. Така трябва да живее всеки – с разбирането, че на този свят най-напред идваме сами и най-накрая си отиваме сами. Нищо не отнасяме със себе си освен добрите си дела.
– Как да запазим вярата си?
– Няма универсална рецепта. Вярата е нещо много лично, тя се носи в сърцето и облагородява разума. Един младеж попитал Господ Исус Христос: „Какво да направя, за да живея вечно?“ Спасителя отговорил: „Иди продай имането си, раздай всичко на нуждаещите се, пък ела и върви след мен.“ Това, разбира се, е трудно изпълнимо за мнозина. Има една евангелска притча за богатия Лазар, който натрупал нечестно имане в своя живот и го ползвал себелично. Когато при него дошла смъртта, заради греховете си богатият Лазар се преселил в отвъдния свят, но не на добро място, а на място за мъка. Тогава разбрал, че тези мъки са в отговор на нечестния живот, който бил водил на земята. Спомнил си, че има седем братя, които водят същия неправеден живот долу, на земята, и помолил някой да отиде и да им каже какво да правят, за да не дойдат при него. Отговорът бил: „Има закони и пророци – нека тях да слушат.“ Така че, когато ние искаме да съхраним нашата вяра и търсим пътища за това, трябва да ги открием в гласа на църквата. Тя ще ни научи как да съхраним вярата, като ни научи как да водим добър християнски живот.
– Достатъчно ли е да носим вярата в себе си, без да ходим в църква?
– Вярно е, че Бог е навсякъде, той не е само в църквата. Въпреки че ние наричаме църквата дом божи, дом господен. Бог е навсякъде. Не навсякъде има църква обаче. Има населени места, където няма църква, но има вярващи. Контактът с Бог може да се осъществява навсякъде. Във всеки християнски дом трябва да има икона, иконостас със запалено кандилце. Това е мястото, където в ежедневието обикновено контактуваме с Бог. Не е задължително да се ходи на църква. Вярата е съкровено, лично изживяване. Няма нищо задължително. Но е добре вярата да се практикува. Богослужението в църквата, музиката в църквата, иконописта са създадени за това – да подхранват вярата.
– Може ли клирът да отблъсне миряните от църквата?
– Може. Когато клирът не е на висота. Църквата изключително много разчита на клира. Оттук и голямата отговорност на свещеника. Народът го е казал: „Не слушай попа какво говори, а гледай какво върши.“
– Познанието води ли към вярата?
– Истинското познание безусловно води към вярата. И това се илюстрира от факта, че много велики учени, Паскал например, са и дълбоко религиозни. Днес живеем в един материален, високотехнологичен свят. Но техниката като че ли изпреварва нравственото развитие на човека. Оттук идва една голяма опасност, за която светът трябва да си дава сметка. Съвременният човек разполага с такива технологични сили, например атомния арсенал, за които може да се окаже недостатъчно нравствено отговорен.
– Хората, които идват на църква, покайват ли се?
– Покайват се, когато са притеснени. Това е обяснимо явление. Когато сме притеснени от болест или сме загубили близък, или сме затънали в дългове, тогава сме по-склонни да търсим помощ от Бога. И понеже добре съзнаваме, че за да станем достойни за тази помощ, ние трябва да си признаем пред Бога, че много от бедите, които ни сполетяват, ние умишлено сме ги предизвикали. Това обикновено е най-често срещаната картина на покаянието. Покаянието е тайнство, едно от седемте тайнства в нашата църква. То позволява на вярващия християнин да излезе от църквата като от къпалня. Тайнството на покаянието дава чувство на лекота и свежест. Така, както човек, извършвал тежък физически труд, влиза в банята, за да отмие прахта, напластена върху него, и излиза олекнал, освежен, така и покаянието умива греховете ни.
– Какъв е пътят към вярата? Каква е вашата лична среща с Бог?
– Аз съм се родил с вярата, наследник съм на много поколения вярващи. Моите баба и дядо бяха високо религиозни хора. Те изиграха важна роля за религиозното възпитание на мен и на брат ми, който също е свещеник. Невинаги обаче се получава така. И тук трябва да споменем за божествения промисъл. Св. апостол Павел, един велик апостол, който е оставил голямо книжно наследство, като младеж бил атеист. Бил строг изпълнител на юдейския закон и имал възложение от синедриона да преследва християните и да участва в хайки за залавянето им. Тръгвайки с такава мисия, в един момент той чува глас „Савле, савле, що ме гониш?“, но не вижда нищо, ослепява. И пита: „Кой си ти, какво искаш от мен?“ А гласът отговаря: „Аз съм тоз, когото си тръгнал да преследваш.“ И тогава в душата му става такъв прелом, който му позволява по-късно от върл гонител на християните да стане един от най-великите апостоли, допринесъл за развитие на християнската църква. Та това е – или ти е дадено от рождението, или в определен момент от твоя живот се случва нещо, което да те насочи към вярата. Към това да осъзнаеш себе си и да повярваш. Важно е ние да сме готови да чуем този глас. Да го разпознаем.
– С какво вярващите християни трябва да запомнят този Великден освен с червените яйца и козунака?
– Няма смисъл да го помнят като нещо, което има опасност да забравят. Те трябва да живеят непрекъснато с Великден, да преживяват възкресението Христово и да го осмислят. А не да приемат само външната страна на празника – отиване в храма, палене на свещи, присъствие на нощната служба, което създава една особена атмосфера на мистичност… Моето пожелание е ние, християните, да можем да погледнем в дълбочината на празника. За тази дълбочина ни говори св. апостол Павел: „Как някой измежду вас казва, че Христос не е възкръснал? Ако Христос не е възкръснал, значи няма възкресение на мъртвите. Ако няма възкресение на мъртвите, значи празна е вашата вяра, суетна е вашата вяра, вие сте си още в греховете.“