В КАКВО ВЯРВАМЕ

 

 

© nejron / www.123rf.com

 

Думата „вяра“ има общ корен с думите „доверие“, „вярност“, „увереност“ и затова – различни нюанси на смисъла. Всички тези „разновидности“ на вярата правят живота ни пълноценен и му придават висш смисъл.

А както знаем, човешкият стремеж за откриване на висшия смисъл на живота е безсмъртен и „неизлечим“. Десетилетия наред в нашата страна се преподаваше диалектически материализъм, храмовете бяха затворени и вярващите бяха притеснявани, ако празнуват открито големите християнските празници. Но религиозната вяра някак оцеля. А освен нея се възродиха и други вери…

Книжарниците днес са пълни с книги по

 

и религия и това всъщност са най-търсените книги. Престижът на чистата наука някак естествено се накърни. На въпроса „В какво точно вярвате?“ голяма част от хората отговарят: „В магии и уроки“. Очевидно е, че към науката съвременните вярващи не хранят голямо уважение, но затова пък науката започна да се отнася по-лоялно към вярата. Социолози, историци и антрополози не пропускат при възможност да подчертаят огромната важност на вярата за развитие на цивилизациите, но също така и да отбележат, че движещата сила на развитието все пак е…

 

За ролята на вярата в полза на науката са прави – митовете и ирационалното мислене по-скоро стимулират научния прогрес, нищо че са в разрез с него. Неслучайно великият английски физик, математик и астроном Исак Нютон се е интересувал от алхимия. Прочутият германски математик и астроном Йохан Кеплер пък е имал репутация на талантлив астролог. А при по-внимателно вглеждане се открива, че ядрената физика и източната философия имат много общо помежду си.

В основата на всяка дейност в края на краищата е актът на вярата. Вярата в това, че реалност­та е познаваема. Иначе какъв смисъл би имало да проникваме в тайните на мирозданието? „Без вяра – отбелязва Алберт Айнщайн – нито един изследовател не би продължил своята работа и минута.“ Очевидно потребността да се вярва е

 

В личните отношения ние изпитваме нужда да вярваме на другите – без това доверие обществените и личните ни връзки биха се разрушили. Имаме потребност да вярваме и в себе си, в собствените си сили – без това упование е невъзможно да постигнем каквото и да било в живота. И накрая вярата ни свързва с абсолюта, с онази трансцедентна реалност, чрез която осмисляме човешкото си съществуване.

Малко неща ни гневят толкова много, колкото

 

Ние не можем да простим на политиците, които са ни „докарали до просешка тояга“, а са ни обещавали други неща. Съдим строго журналистите, които изкривяват фактите или манипулират чувствата ни. Презираме псевдоучените, присвояващи си чужди научни дисертации. А какво бихме направили, ако съпругът/съпругата ни изневери, въобще няма да споменаваме…

Честността и порядъчността явно се оказват в първата тройка на качествата, които очакваме да проявяват околните, независимо дали става дума за спътника ни в живота, или за президента на държавата. Обществото губи жизнеспособността си тогава, когато прекрачи критичния праг на недоверието. Да си представим как учител по география съобщава на учениците, че Дунав се влива в Черно море, и чува в отговор: „А как ще го докажете?“. Да си представим, че пациентите не вярват на лекуващите си лекари, а купувачите постоянно очакват някой да ги измами. Или пък пътници, които са убедени, че машинистът или пилотът на самолета е пиян. Постоянното недоверие превръща живота ни в ад.

 

Думите „Аз ти вярвам“ са в основата на социалните връзки. Именно „вярвам ти“, а не „зная, че говориш истината“. Разбира се, второто би било по-удобно, но работата е там, че когато става дума за друг човек, знанието е невъзможно. Затова ни е необходимо да си вярваме, да си имаме доверие. За да съществуват семействата, за да работят училищата, за да лекуват лекарите и да се правят сделки. (Впрочем самото парично обращение се основава на същата тази вяра. Как иначе бихме могли да обменяме някакви си цветни хартийки за нещо полезно?!). С други думи, вярата ни трябва, за да можем да живеем заедно.

Но възниква и едно противоречие. Искаме да вярваме на дадената от някого дума, но спомняйки си за преживените от нас измами, сме принудени да бъдем внимателни. Всеки ден ние предприемаме това рисковано плаване между Сцила и Харибда отново и отново, търсейки баланс между безусловната вяра и тоталния скепсис. Уви, да вярваме, започва да става все по-трудно.

Няколко часа след падането на метеорита близо до Челябинск през февруари известен публицист ехидно се поинтересува за неговия „бордови номер“, което породи маса спекулации за изпитания на ново оръжие и авария на ракетния полигон. Вярата в обществените и държавните институции също намаля. Голяма част от българите днес не могат да се доверят на нито една политическа партия. Балансът между вяра и недоверие опасно се наклони на страната на скептицизма. И е възможно да сме много близо до същия онзи критичен праг на недоверието, който отслабва жизнеността на обществото. Защото животът в общество предполага

 

И е много важно да не се окажем без оръжие в поредицата от битки, които водим всеки божи ден. А кое може да е по-добро оръжие в конкурентните сблъсъци от вярата в себе си?! Любителите на екстремни спортове често признават, че да яхнеш вълната или да покориш връх, ти помага не само майсторството, но на първо място вярата в онова, което сам си способен да направиш.

Можете да наречете това автотренинг, самовнушение или както ви е удобно по друг начин, но фактът си е факт – силната вяра подобрява нашите постижения. Затова методи като НЛП (невролингвистично програмиране) и позитивно мислене работят безотказно днес. Тяхната цел е да победят предразсъдъците, които имам в повече, и да ги заменят с убеждения, които разкриват истинския ни потенциал.

Извинете, но точно такъв „сорт“ вяра днес ни е най-нужна. Жестоката реалност постоянно ни принуждава и убеждава, че трябва

 

Упованието в собствените ни сили стана определящо и важно за успеха ни. И то работи не само в полза на отделната личност, а на обществото. „Един човек с убеждения е по-силен от сто души, които имат само интереси“ е написал британският философ, логик и икономистът Джон Стюарт Мил (John Stuart Mill). Всъщност това е по-древна истина – да си спомним 300-ата спартанци, опълчили се на многочислената персийска войска. А благодарение на какво си мислите, че са успели да оцелеят евреите, въпреки всички гонения?! Точно на вярата, че са богоизбран народ.

 

И така, всички ние имаме нужда да се доверяваме на другите хора, да вярваме в себе си и да усещаме, че животът ни има висш смисъл. Щом живеем в общество, изпитваме потребност да вярваме в другите хора. А когато се конкурираме с другите хора, е добре да сме въоръжени с вяра в себе си. Но има и трети аспект на вярата. И обществените връзки, и победата над конкурентите ни са важни само дотолкова, доколкото ние намираме смисъл в самия живот.

Има ли смисъл животът, или сме на този свят без всякаква причина? И какво точно се случва след смъртта ни? Можем да се опитаме да отговорим на тези въпроси само ако се опрем на вярата в нещо, което ни превъзхожда. За едни абсолютът е Бог, за други – космическата енергия, за трети – моралът, идеалите на братството, светостта на човешките права. Във всеки от случаите обаче точно вярата във висши сили и принципи е онова, което ни утешава и дава смисъл на живота ни.

Но над духовния ни пейзаж напоследък са надвиснали облаци и мъгли. Повече от половината българи продължават да вярват в

 

Позициите на църквата, макар и възвърнати, все още не са така силни, колкото трябва да са. Набожността е ретро. Вярата в Бог се „децентрализира“ – всеки претендира да избира сам в какво да вярва. Любопитството към вярванията и традициите на целия свят е голямо, което доведе до откриването на различни видове духовност в будизма, даоизма, бойните изкуства, йогата. От друга страна, се очертава склонност към предразсъдъци, фантазии и свободни съчинения на тема вяра. Хората днес сменят религията си с лекотата, с която сменят тв каналите с дистанционното.

Цялата тази шарена картина създава един парадокс – търсим смисъла в духовните измерения на живота, но се отнасяме лекомислено към вярата си. Религиите и нравствените кодекси са сведени до едни гледни точки, постоянно сменящи се при това.

В известен смисъл подобно развитие на събитията е повод за радост, защото

 

Предимството на вярата, изтупана от прахта на набожността, е, че не ражда фанатици. Но медалът има и обратна страна. Да намериш опора в такава нестабилна вяра е малко трудно. Затова и главният въпрос за смисъла на живота днес все по-често не получава ясен и задоволителен отговор.

Какво ни остана? Изглежда само вярата в себе си и в тези, които са до нас.

Дори участията в социалния живот, които все повече ни привличат, са основани на общуването между хората лице в лице, а не чрез посредничеството на институциите. Да пожертваш лични средства за операция на болно дете, да вземеш участие в търсенето на изчезнал човек, да помогнеш като доброволец при потушаване на пожар или друго бедствие – това са постъпките, които одобряваме и признаваме за морални днес. И онези, които искрено вярват в смисъла на малките дела, днес стават все повече. По делата им ще ги познаете.

 

В основата на потребността от религиозна вяра лежи вроденият стремеж на всеки един от нас да излезе извън пределите на собствените си възможности и на достоверното знание. Вярва ни се в някого, който достатъчно много да прилича на нас, че да го разбираме, но от друга страна, да е достатъчно могъщ, за да изпълнява онова, което не е по силите ни. Имануел Кант е уподобявал Бог на нравствен закон, който въплъщава в една висша личност всички най-добри човешки качества, но силно преувеличени. В този смисъл Бог може да се смята за продукт на нашето самопознание. Вместо да търсим своята същност в себе си, ние отначало я отхвърляме, уповавайки се на нещо извън нас (Бог), след което приемаме тази своя същност обратно в душата си, но вече хиперболизирана и подобрена от идеята за Бог.

Човек се самоусъвършенства и развива, привнасяйки постепенно все повече и повече от божественото в себе си, уподобявайки се на Бог, откривайки най-накрая, че е част от Бог. А самата религия може да бъде представена като път на развитие на личността с помощта на посредник, какъвто се явява Бог.