Гей без парад
от Мариана ЯНЕВА
юли, 2008 г.
Първият гей парад в София беше епохално скучен. Липсваше му оперение – крещящи гримове, маскарадни рокли, театралността на „меките китки“. Мащабността му бе треторазредна като на селски сбор – участие регистрираха само около 150 души. Пренебрежително малко, даже обидно за гей общността в България, която, казват, била много консолидирана, та чак масонска. Какво друго да си помисли човек, освен че отсъстващите „братя“ са против парадните изяви на сексуалността. Евала за което, защото сексът си е лична работа, а не парадна!
Но все пак, като ще е парад, парад да е. Отстрани този изглеждаше не като да парадира, а като да се самобойкотира. Никакво дръзновение и борчески порив не показаха групата младежи и девойки, които се разходиха по „Моста на влюбените“ (някой от тях с раници на гръб, сякаш бяха тръгнали на екскурзия до Витоша). Тук-там цветни балони. И надути в знак на протест свирки. И това беше. Даже мотото на „парадиращите“ ми се стори безсмислено и безлично: „Аз и моето семейство. Ние сме майки и дъщери, бащи и синове, братя и сестри.“
Ама, като си различен, остани различен! Не се опитвай да се сливаш с еднаквите – тези със семействата, стринките и вуйчовците. Гейовете се изложиха с този парад, ако питате мен. Бяха много уплашени – от гей „пиратите“ и от участниците в контрапарада, от заплахите за физическа саморазправа и от скудоумието на жадуващата да пуца сган. И много им личеше. Точно този техен очеваден страх вля сили на екстремистите с пиратките в джобовете и самочувствие на Боян Расате да манифестира маргиналността си на техен гръб. Впрочем Расате и „четата“ му биха се обявили и против парад на бебета с биберони с цел самореклама. Затова отказвам да напиша името му за трети път в този текст. Добре че поне го арестуваха, добре че надигналата глава агресия бе потушена в зародиш, добре че повечето пиратки не гръмнаха и добре че мелето се размина само с един хвърлен коктейл „Молотов“. Този път полицията си свърши работата перфектно.
А за последващите реакции на хората към гей парада нито ми се мисли, нито ми се пише. Те бяха толкова неориентирани и до болка предвидими – „за“ или „против“ гейовете, болест ли е да си гей, имат ли право да правят парад на публично място, защо кметът им бил разрешил това и дали, представете си, гейовете били и педофили…
Убедена съм, че човек може да проявява симпатии към някого, без да го обича. И това се нарича толерантност. Толерантността се родее повече с безразличието (по модела „всеки да прави каквото му харесва, стига да не ми пречи“), отколкото с омразата и любовта. Повече с неучастието, отколкото с участието, повече с липсата на позиция, отколкото със заявката на изкуствени такива. На българина сигурно затова му е трудно да бъде толерантен, защото обича силно да люби и мрази. Гейовете също не правят изключение – другият им крайно измислен лозунг бе „Внимавай кого мразиш, защото може да е някой, когото обичаш“. Затова и с парада не им се получи. Ако бях разбрала каква точно е каузата им, щях да ги подкрепя. Защото са ми симпатични. Но, уви, не я разбрах. И шоу не гледах. А и мразя страхливците. Без оглед на сексуалната им ориентация.