Георг Краев:
„Жената прави културата“
Интервю на Теодора СТАНКОВА
Снимки: Личен архив
април, 2010 г.
.jpg)
Броени дни преди най-светлия християнски празник в едно откровено и малко тъжно интервю проф. д-р Георг КРАЕВ споделя мнението си за нещата, които (не) се случват на българина, за културните заместители, за тълкуването на поговорките в наши дни, за това, на какво не учим децата си.
„Празниците са празни дни – обяснява ми именитият фолклорист, като му казвам, че искам да разговаряме за Великден и въобще за християнските празници. – Тогава хората могат да се смеят, да се щипят и да не правят нищо… През останалото време са работили. На празник обаче българинът няма самосъзнанието за празнична межда. Обикновено празнуват масмедиите, а не онези, за които е предназначен празникът…“
– Как е оцелявала фолклорната традиция, културата на българина?
– Благодарение на жената. Не би оцеляла, ако майката не е великата богиня, ако не е Хестия (гръцка богиня на домашното огнище – бел. ред.) в своя дом. В добрата стара фолклорна традиция на българите жената е тази, която прави културата. Мъжът е големият пътешественик. Той е героят, който отива навън, убива дивеч и го носи вкъщи. Този дивеч жената превръща в култура, в добра енергия (като го сготвя – бел. ред.). Култура означава да превърнеш нещо диво в нещо питомно.
– А попкултура какво е?
– Сложно нещо, което не позволява на човека да бъде човек, а го превръща в потребител на псевдоценности.
– Добре ли живее българинът според вас?
– Българинът казва „Лош ми е животът“, а не „Лошо ми е живеенето“. Животът не е виновен за нашата глупост. Ние сме глупаците, които си позволяват да живеят лошо. В училище не учим децата как да подреждат живеенето си, а ги учим да стават космонавти. Те не знаят какво е погребение, не знаят какво е сватба, не знаят какво е кръщене. А това са трите основни камъка, върху които се гради животът. Те са в основата на умеенето да живееш. Фолклорът ни учи точно на това – как да живеем. Уважението към самите нас изисква да спазваме традициите, независимо дали сме в криза, или не. За съжаление традицията бе превърната в художествена самодейност в условията на социализма. Тогава тя бе изгонена от домовете на хората.
– Имаме ли подготвени преподаватели и добри учебници, по които да се изучава фолклор в училище?
– Не, не, не! Когато фолклорът попадне в ръцете на учителки по литература, настава истински кошмар. Те говорят глупости: това е поетично, онова не е поетично… Обясняват кое какво символизира и не знам си още какви щуротии. И превръщат умението на българина да твори умотворения в една голяма лиготия. Фолклорът е мощна сила, която не подлежи на такова третиране. Днес още има фолклорна традиция и децата, които живеят в тази фолклорна традиция, са нормални. Отчаянието обаче идва за градските деца по простата причина, че те са отгледани в една безжизнена среда, в безжизнена самодейност с главен художествен ръководител (по време на социализма – бел. ред.)… В този смисъл не може да има традиция, не може да има усвояване на традицията от поколение на поколение. Безкрайно много сме закъснели да придобием умението да бъдем граждани. Онова, което наричахме буржоазна култура, беше лошо. Сега се оказва, че ние всъщност трябва да бъдем буржоа, за да бъдем граждани. Да си гражданин, означава да уважаваш мястото, където живееш. В блоковете, които обитаваме, това е много трудно да стане. Живеем много хора накуп, но я няма идеята за общо живеене. Не можем да проумеем, че ако на „врага“ ми му е добре, и на мен ще ми е добре. Етикетът, умението да бъдеш светски, т. е. да бъдеш гражданин, е нещо, което трябва да се учи в училище.
– Няма ли да е скучно това за децата?
– Ако се преподава със средствата на играта – не. Ако няма игра, всяко дете би умряло от досада. Фолклорната традиция е един безкраен игрови модел. Ето, да вземем за пример мартеничките, които са заиграване с бялото и червеното. И сега това бяло и червено ще ги срещнем и по Великден – белите яйца, които стават червени… Моделът е един и същ и означава едно и също нещо. Детето може да се научи какво символизира тази игра само ако бъде включено в нея. Даже участието му е задължително.
– Възпитанието в християнска вяра, в християнски ценности и традиции може ли да предпази децата ни от различни култове и съмнителни учения? От кого зависи това възпитание?
– Ако в семейството има вяра, няма да има изкушение към култа. Религиозното самосъзнание е другата много сериозна сила. Не може обаче след 45 години и повече безбожие сега изведнъж да нахлуем в храма. Паленето на свещ ние превръщаме в магия. За какво го правим? За да ни е добре. Освен това религиозното мислене няма нищо общо с религиозните институции. В българското училище например не се преподава, че човек е създаден от Бога, а се говори само за дарвинизъм. Защо? Темата за сътворението е една изключително сериозна тема и не може да се подминава толкова лекомислено. Ние трябва да покажем на детето всички възможни перспективи и то да избере кое да сметне за вярно и кое – не, атеист ли да бъде, или вярващ. На моите студенти обяснявам, че дарвинистите се наричат „другари“ помежду си, защото са произлезли от маймуната, а онези, които са създадени от Господ, се обръщат един към друг с „господине“ или „госпожо“. Защото „господин“ означава точно това – „аз съм на Господа творение“.
– Какво трябва да прави вярващият християнин през Страстната седмица?
– Нищо не трябва да прави. (Смее се.) Този модел на Великия пост, на състраданието и на съпреживяването на мъките Христови фолклорният човек го е изживявал несъзнателно. Днес ние намесваме разума, а вярата не се нуждае от разум. Тя е вяра.
– Защо червени яйца?
– Червените яйца са знак, че идва да се роди новото слънце. Във фолклора Христос е наричан Райко, слънцето също е наричано Райко. Тоест Великден е празникът на онова слънце, което ще възкръсне за нов живот. Яйцата са материален израз на това възкресение. Те неслучайно трябва да се счупят. В Сливенско например на понеделника след Великден са викали „разтурен понеделник“. Тогава момите и ергените са се предрешвали, маскирали са се и са се качвали на две съседни хълмчета – на едното момите, а на другото момците. И са мятали яйцата си един към друг. Пресрещането и счупването на две яйца означавали, че онези двамата, които са ги метнали, ще се оженят, тоест че ще се роди нов човек. Толкова е красиво. Стига да не бъде предадено лигаво на децата.
– Те, днешните деца, може и да не го сметнат за красиво…
– Днешните деца и тийнейджъри не се различават по нищо от децата и тийнейджърите в миналото. Това, че притежаваме мобилни телефони, абсолютно нищо не значи. Има смисъл само дали притежаваме умение да подреждаме живота си. Великден е велик ден именно защото поставя край на един цикъл на живот и ни дава възможност да разгърнем умението си да подредим друг, нов цикъл. Образно казано, дава възможност на Мара Пепеляшка да стане царица, а на Иван Глупака – да стане царски зет. Това са впрочем два фолклорни сюжета, които животът постоянно ни предлага и които ние непрекъснато преживяваме. Тези два образа са метафори на умението ни на живеене. В това умение човек може да се обучи само чрез опита си, в никакъв случай чрез учебници. Когато включим детето в процеса на варенето и боядисването на великденските яйца, като му разкажем, че всъщност това не са яйца, а малки слънчица, тогава то ще се заинтересува. Възбуждането на този интерес с учебник не става.
– Какво е отношението на християнина към смъртта?
– Ако кажа „положително“, ще прозвучи много зловещо. Смъртта е сватба. Тя е един изключително сложен ритуал. В България нещата са, както винаги, малко на терсене. Има един виц, който не е най-хубавото нещо, което мога да разкажа, но е много точен. „Ако се оженя за германка, тя ще ми роди хубави здрави деца. Ако се оженя за французойка, ще имам много добра любовница. А ако се оженя за българка, ще ми направи хубаво погребение.“ Този тъжен виц, този черен хумор показва една сериозна традиция. Ако отидете в Северозападна България – във Видинско или в Ломско – ще видите ритуала помана. Става дума за сложен обреден комплекс, който цели осигуряването на отвъдния живот, който повтаря земния. Душата според вярването на тези хора се нуждаe от всички земни неща в задгробния живот. Затова в гробовете по тези места могат да се видят дори телевизори. Друг много важен момент е сватбата. Всъщност ако погребението е женитба за земята, то самата сватба е свързване с този, с когото ще се срещнем там, горе. Едно време младоженците са запазвали носиите, с които са вдигали сватба – мъжки и женски костюми, – та да бъдат погребани с тях. За да могат горе, в рая, като се видят, да се познаят един друг. Колко прагматична е митологията. Няма никаква поезия, а в същото време е толкова поетична. Християнинът не може да не мисли за погребението си, защото очаква и Вечния съд, който ще премери какво добро е направил тук, на земята, и какво лошо. И дали доброто надделява.
– Защо се замисляме за добродетелни дела само в навечерието на големи празници като Великден?
– Защото „страх лозе пази“. Българинът е голям хитряга. Има и такава пословица: „Стани на дявола ортак, додето минеш моста.“ Значи до един момент можеш да си ортак на дявола, но трябва да намериш момента да се освободиш от тази тегоба. За да опише този модел на поведение, Гьоте е написал „Фауст“ – едно толкова дълго и донякъде скучно произведение, а ние си имаме поговорка. За същото. Да вземем за пример и прословутото българско гостоприемство. Според една легенда преди много години дядо Господ ходел по земята, предрешен като просяк. Минавал по къщите да проси и благославял онзи, който му давал милостиня. Но ако някой го отпрател, можел и да го прокълне. Никога не се знае дали този, който минава покрай къщата ти, не е дядо Господ.
– С какво трябва да помним Великден?
– С възкресението, разбира се. С чудото. Това е вярата. И с осмислянето на чудото – че аз мога по пътя на Христос да вървя. Средновековният фолклорен българин е изживявал всичкото това. От Сирни заговезни до Великден той е вървял по пътя на Адам и след това – по пътя на Господа. Неслучайно легендата разказва, че Христос е разпънат на мястото, където е погребан Адам. Неслучайно Ева ще се прероди в новата Богородица. Ето тези неща трябва да се обяснят на децата.
– А за езическите елементи във великденската традиция трябва ли да им обясняваме?
– „Езическо“ е термин на църквата. Какво ли ще рече това „езическо“? Всичко онова, което не е християнско? Да, ама не е така. Защото всичко онова, което църквата е взела отпреди нея, тя просто го е трансформирала целенасочено в метафора. Да говорим за езически елементи, е малко пресилено. Целият ни фолклор, включително маскарадните игри, е всъщност разказ от Стария завет – как дядо Адам и баба Ева падат в капана на греха и как трябва да се отървем от този грях. Кое е езическото тук? По-разумно е да не навлизаме в тази тема. Защото самият факт, че яйцето присъства във великденската обредност, e вече езичие. Един от най-древните митове разказва как светът се е излюпил от яйце. Същото това яйце, което след това на Великден ще се спука и от него ще се роди нов живот. Християнството е опаковало този мит. И го е опаковало доста разумно, с много акъл.