Гневът на богинята
от Иво ИВАНОВ, Канзас
април, 2009 г.
Току-що прочетох статията, която ще прочетете след малко. Бих нарекъл историята странна, но това не е достатъчно. Не! Tова е откачена, парадоксална, дори безумна история, свързана със свръхсекретен шпионаж, смъртоносна опасност за стотици милиони хора и най-рискованата форма на човешка невменяемост. Предпочитам никога да не се беше случвала, но понеже я има, и аз имам задължението към себе си и към вас най-после да я разкажа. Тази история е толкова неправдоподобна, че за да ви заинтригувам, реших да се разходя из нея, да извадя почти произволно двайсетина думи и да напиша с тях ново начало. Ето ги нахвърляни хаотично и без ред. Съдете сами: „оръжията на Нанда“, „воалът на богинята“, „ЦРУ“, „гъделичкане на опашката на дракона“, „24 000 години“, „оловен ковчег“, „Джеймс Бонд“, „Дрийм Тийм“, „плутоний“, „сделка с дявола“, „експлозия от синя светлина“, „шпионски апарат“, „леден саркофаг“, „опасният демон“…
Приятно четене!
„В началото Бог си пое дълбоко дъх и създаде всичко живо на земята“ – така гласи старинната хиндуистка легенда за сътворението. Разказът ще ви отведе далеч от България, но близко до същността на тези думи – в самото ледено сърце на Хималаите, на границата между Тибет и Индия. Тук някъде, по-стара от човечеството и по-търпелива от времето, се излежава
прелестната Нанда Деви
– свещената, мистериозна и непристъпна планина, чиято сурова красота е съкрушила не едно сърце. Казват, че който я е видял, никога не я е забравил, никога не е спрял да я обича. Но тази любов има цена и много често стойността ù е по-висока от живота. Само планината знае колко струва любовта ù и само тя решава кой колко ще трябва да плати за нея. Прелестна, капризна и променлива, Нанда пали опасни, неразумни копнежи в сърцата на алпинистите и често, без да го подозират, покорителите биват покорени.
Нанда Деви означава „богиня на блаженството“, но местните я наричат просто Богинята. Те вярват, че Нанда не е просто планина, а висше създание, способно да променя съдби и да взима от всекиго онова, което пожелае. Върхът ù се извисява на нечовешките 7816 метра, но не това я прави едно от най-непристъпните места на планетата. Нанда е опасана от плътна огърлица от зловещи шестхилядници, които дращят с разперени пръсти небето и ужасяват алпинистите с полуотвесните си стени. Някои наричат пръстена от върхове „оръжията на Нанда“, но местните предпочитат името „воалът на Богинята“.
Единици са щастливците, надникнали отвъд този непрогледен воал, зад който от хилядолетия като катедрала от лед и камък се извисява величествената Нанда. Единственият проход е кошмарното дефиле Риши, което е толкова опасно и непроходимо, че едва през 1934 г. хора са успели да намерят път през него. Онези, които са оцелели сред крепостите на Воала, са обикновено на границата на силите и възможностите си и когато пристигнат смазани в подножието на Богинята, разбират колко непосилно е изкачването ù.
Върхът е кошмар в техническо отношение
а странният сблъсък на въздушни маси около него го прави едно от най-нестабилните в климатично отношение места на планетата. Снежни бури връхлитат изневиделица, коварни глетчери съскат под краката и чудовищни, непредсказуеми лавини поглъщат лакомо всичко по пътя си. Това е грандиозно и страховито място, величествен олтар на всемогъщата природа. Човек не идва тук, за да опознае планината. Човек идва тук, за да опознае себе си.
Когато попитали великия Тенсинг Норгей кое е най-трудното му изкачване, той отговорил без колебание: „Нанда Деви!“
Преди 30 години местните жители били поразени, когато видели едно крехко и красиво момиче на път към суровата планина. Те все още говорят за него, за звънкия му смях, кожа от сняг и коса от злато. Кореняците били пленени както от чара и усмивката му, така и от изумителния факт, че говорело перфектно наречието им гархвалд.
„Как се казваш?“ – питали го, а то отвръщало със смях: „Нанда! Нанда Деви!“
Момичето не лъжело. 23 години по-рано баща му, великият американски алпинист и философ Уили Ънсоулд, преминал през Воала на Богинята и омаломощен от красотата на гледката, приел обет, ако някой ден има дъщеря, да я кръсти на Богинята. Така и станало и когато навършила 21, красивата и смела Нанда Деви Ънсоулд, която била прекарала голяма част от живота си в Тибет, решила да покори планината, чието име носела. В тази експедиция редом с нея бил баща ù Уили, както и някои от най-талантливите алпинисти по онова време.
Но въпреки това местните жители не видели никога повече лъчезарната Нанда Деви. Момичето загинало по време на изкачването, а членовете на експедицията били в такова окаяно състояние, че се наложило да оставят тялото на Нанда в белите обятия на планината.
Местните твърдят, че Богинята, очарована от момичето, решила да го остави за себе си.
Планината не търпи възражение
Тя взима това, което смята, че є принадлежи, и така младата Нанда Деви останала завинаги там, откъдето тръгнало името ù – в прегръдката на Нанда Деви.
Нека само за миг ви прехвърля в едно много различно, но не по-малко непредвидимо място в Ленгли, щата Вирджиния, само на няколко километра от центъра на Вашингтон. Тук е разположена масивната сграда, в която се помещава Централното разузнавателно управление на Съединените щати. Един-единствен път съм посещавал това място, но си спомням, че екскурзоводът представи централата с думите: „Тук работят някои от най-интелигентните хора на планетата.“
Може и така да е, тази статия няма амбициите и пространството да дълбае във функциите и ролята на ЦРУ. Но всички знаем със сигурност поне няколко неща: агенцията разполага с безпрецедентна власт, огромен административен апарат, неограничен бюджет и вездесъща шпионска мрежа. Сферата є на влияние е точно толкова голяма, колкото синята сфера, върху която живее човечеството. За 60 години ЦРУ се е превърнало в могъщ автономен организъм, нещо като система в системата, с достъп и цели, простиращи се далеч извън мимолетните мандати на конгресмени и президенти.
Вярно е, че в Ленгли работят някои от най-умните хора на планетата. Но както във всяка голяма организация, така и в ЦРУ може да откриете и крайно некомпетентни хора, чиято недалновидност и безотговорност граничат с безумие. Проблемът е, че когато в ръцете на такива личности попадне огромна изпълнителна власт, последствията рано или късно стават катастрофални.
През 1965 г. е организирана дръзка експедиция за покоряване на Нанда Деви, съставена от няколко елитни американски алпинисти, сред които легендарните Том Фрост, Луут Джерстед и Роберт Шалер. Но действителната мисия на групата е строго секретна и е
по-налудничава от филм за Джеймс Бонд
Алпинистите са изцяло подготвени и финансирани от ЦРУ в състояние на абсолютна тайнственост. Идеята е високопланинският дриймтим, подпомаган от индийски екип, да инсталира на върха на Нанда Деви свръхчувствителен шпионски апарат, с който да се следят действията на комунистически Китай. За да осигурят неизчерпаем източник на енергия за подслушвателя, алпинистите са принудени да изкачат върха, влачейки със себе си опасен товар – метален цилиндър, наречен СНАП, модел 19 Ц, в чийто център в графитена жилетка са разположени седем пръчки плутоний 238.
Устройството превръща естественото радиоактивно разлагане в електричество, използвайки т. нар. ефект на Сийбек. Същият принцип осигурява енергия за кораби, пътуващи в дълбокия космос. Общото количество плутониева сплав, качена от алпинистите на Нанда Деви, е почти 2 килограма, а радиацията е била толкова силна, че нощем премръзналите шерпи се топлeли около излъчващото оранжево сияние съоръжение.
Периодът на полуразпадането на плутония достига 24 000 години, което означава непресъхваща, пълноводна река от ценна енергия. Но трайният, надежден поток от топлина идва за сметка на неравностойна, фаустовска сделка с дявола. Казват, че
плутоният е най-токсичната съставка
позната на човечеството. Двата килограма са в състояние да убият всяко живо същество на планетата, а в края на 2006 г. руският двоен шпионин Александър Литвиненко бе екзекутиран само с няколко прашинки от един от братовчедите на плутония – полоний 210.
По принцип плутоният минава за метал, но поведението му е крайно странно и нестабилно, дори малка промяна в масата му може да доведе до неконтролируема реакция. През май 1946 г. в свръхсекретна лаборатория в Лос Аламос физикът Луис Солкин решил да извърши безумен експеримент, който бил познат сред учените като „гъделичкане на опашката на дракона“. Солкин, който е един от хората, създали атомната бомба, бил предупреден от Енрико Ферми, че експериментът е лудост, но това не го спряло. Ученият приближил с побутване на палеца си две плутониеви полусфери на милиметри една от друга, за да предизвика т. нар. критична маса. Катастрофа би могла да настъпи само ако двете полусфери се докоснели една в друга. За да предотврати подобен сценарий, Солкин държал в дясната си ръка отвертка, която ги разделяла. В един момент обаче отвертката се изплъзнала, двете полусфери направили контакт и плутоният стигнал свръхкритично състояние. Стаята била озарена от експлозия от синя светлина, предизвикана от смъртоносна гама-радиация и от йонизацията на въздуха в лабораторията.
Солкин починал малко по-късно в неописуема агония. Казват, че тялото му е погребано дълбоко в пустинята в оловен ковчег.
Когато преди повече от четири десетилетия
американските алпинисти шпиони
се отправили към Нанда Деви, те идеално знаели естеството на мисията си и опасния демон, скрит в сърцето на съоръжението СНАП. Мотивацията им са били огромният хонорар, параноята на студената война, смесена с патриотизъм и желание да покорят митичния връх.
Планината обаче имала свои собствени планове и по средата на последния щурм ги стоварила върху експедицията с цялата си снежна ярост. Виелицата била толкова жестока, че застанали на границата на живота и смъртта, алпинистите решили да изоставят подслушвателя и да се върнат през пролетта, за да довършат мисията си.
Но когато след няколко месеца се добрали до същото място, двуметровото насекомоподобно съоръжение липсвало!
Обзето от паника, ЦРУ хвърлило десетки милиони долари в опитите си да открие изчезналия апарат. Няколко експедиции, въоръжени с хеликоптери, гайгерови броячи и свръхмодерна техника, се върнали с празни ръце. Една от теориите е, че СНАП е бил отнесен от лавина и запокитен върху леглото на огромен глетчер. Впоследствие радиоактивната топлина на съоръжението е разтопила леда и то е потънало дълбоко в сърцевината на глетчера. По-късно ледът се е формирал отново, запечатвайки отвора завинаги.
Другата всяваща паника вероятност е, че някой някак си се е добрал до плутония, преди втората експедиция да стигне до него.
В продължение на десетилетия
ЦРУ пазеше ревниво тайната
на Нанда, но в последните години истината започна да изплува на повърхността. Пръв пропя легендарният индийски алпинист М.С. Коли, който е участвал в злощастната експедиция. Тези американски членове на групата, които все още са живи, също отвориха усти. Някои от тях се смятат за манипулирани, други страдат от мистериозни тумори и искат обяснение. Единственият, който все още пази дадения обет на мълчание, е Том Фрост. Самото ЦРУ, разбира се, както винаги е извън досега на каквато и да било институция, търсеща отговорност.
Едва ли някога въобще ще узнаем кой точно е бил този турбокретен, който е бил осенен от гениалната идея да изпрати едно от най-отровните и нестабилни вещества на планетата в един от най-нестабилните є райони. Днес вече няма желязна завеса и светът е коренно променен. Студената война е глобално затоплена и вече ни грозят други опасности. Теорията за откраднатия плутоний не е напълно изключена, но е по-вероятно двата килограма отрова да са погребани в ледения саркофаг на глетчера Деви. Вече 25 години планината е напълно затворена от индийското правителство, но през 2005 г. известният алпинист Питър Такеда се добра в близост до Нанда и взе проби от почвата. Лабораторно изследване потвърди наличието на плутоний 239, който не съществува свободно в природата.
След около 20 години металната черупка на съоръжението СНАП ще кородира, но плутоният ще продължи да пръска смърт дълго след като всички ние сме си отишли от този свят. И това, което смразява кръвта ми, е фактът, че именно този глетчер е източникът на свещената река Ганг. Всички знаем, че тя е по-мръсна от Парис Хилтън в неделя сутринта, но когато във водите є потече плутоний, жертвите ще бъдат милиони.
Дали ще си вземем поука от тази потискаща история? Дали някога ще разберем, че никoй не е по-могъщ от планината? Ще осъзнаем ли някой ден, че не всяка причина оправдава последствието? Едва ли. Човешката раса има ненаситен апетит към самоунищожение и фатална глупост. Достатъчен е един самозабравил се елемент с изпълнителна власт и пръст върху спусъка.
Чудя се какво ли мисли планината. Нали тя, която ще ни надживее всичките, винаги взима това, което смята, че є принадлежи? Великата богиня Нанда не е нито мъртва, нито спи. Тя просто чака с насмешка, защото знае, че времето е на нейна страна.
Преди много години Бог е поел дълбоко дъх и е създал всичко живо на земята. Така гласи старата мъдра легенда, но големият въпрос е кога ли най-после ще му писне от нас и ще издиша.
Йордан Радичков за Тенсинг Норгей
„Впечатлявам се от всичко. И по този начин мисля, че не позволявам на живота да ми навява скука. Доскоро ме вълнуваше изкачването на Джомолунгма (тибетското име на Еверест, което означава „Богиня майка“ – бел. ред.) от шерпа Тенсинг от Непал и от новозеландеца Хилъри. Това е първото покоряване на най-високия връх в Хималаите, наричат го „покривът на света“ и будисткият свят смята, че горе, на Покрива на света, живее Буда. Когато Тенсинг тръгва, неговото момченце, също шерп, му дава едно малко обелено моливче, оглозгано. Всяко дете, щом рисува, по малко хапе от едната страна и така огризва молива, за да му идват по-добре мислите и по-добре да натъкмява въображението, като прави една рисунчица върху листа. И бащата Тенсинг взима това моливче и то е неговият талисман по време на цялата експедиция. Двамата се изкачиха с Хилъри на Джомолунгма, но там го нямаше Буда и нямаше как да се постави това малко моливче в скута на Буда. Бащата заравя в снега това моливче, то остана там, върху покрива на света. Сега ние имаме едно огризано от детски зъбки моливче. Нещо извънредно ценно. Аз се мъча да намеря връзката между подвига, който беше направен при покоряването на Хималаите, и детското моливче талисман, което трябваше да бъде пренесен през всичките тия перипетии и зимни лагери, за да бъде поставен в нозете на Буда. От една страна, е подвигът, от друга страна – човешкото въображение. И аз, като пиша, винаги смятам, че там някъде трябва да търсим пресечната точка, където реалният свят, реалните човешки усилия и човешкото въображение се пресичат. Именно там, в тази точка, се намира и литературата, там са пресечните точки.“
Думите са на писателя Йордан Радичков пред Кеворк Кеворкян в предаването „Всяка неделя“. Ето как Кеворкян коментира разказа на Радичков за Тенсинг в книгата си „Събеседник по желание“: „Историята с момченцето на шерпа Тенсинг, което изпраща по баща си послание до Буда, никак не беше разказана случайно. Това беше една трогателна по своята беззащитност метафора за смисъла на писателския занаят – едно моливче, поставено в скута на Буда, под вечните ледове, под изпитанието на безвремието…“