ГОРАН БЛАГОЕВ

 

 

 

 

Не е свещеник и е млад, но е премъдър като старец, както наричат монасите в Света гора. Това си помислих, когато срещнах впечатлението си от този човек с онова, което въображението ми рисува за хората, които служат в непристъпната за жени атонска обител. Гласът му ни потапя във всяко от богослуженията на големите християнски празници, като ни помага да се докоснем до дълбоките извори на християнската символика и да изкупим невежеството си. Той е едно от благата на националната тeлевизия, с които тя ни подкрепя в нелекия и закъснял път към вярата. Казва, че обществото ни не е достатъчно църковно просветено и е необходимо литургиите, излъчвани по телевизията, да бъдат съпътствани от обяснения и коментар. Впрочем това се случва и в много от телевизиите в бившите социалистически страни.

Той прочел в един именник, че името му идва от името на един от Св. Седмочисленици – Горазд, което означава премъдър. Но съпругата му Евгения, антрополог и университетски преподавател, която има дисертация върху имената, твърди, че името му идва от „гора“. Историк, журналист, водещ на предаването „Вяра и общество“ и автор на множество филми. Горан Благоев.

 

– Великден е денят на най-великото чудо за човечеството. На този повратен за духовната ни история момент мястото ни е в храма. Същината на християнството е светата Евхаристия (Свето причастие – бел. ред.) – това тайнство на тайнствата, което Христос създава на Тайната вечеря. Истинският християнин се стреми на всеки празник да се съпричасти с Бога, да вземе светото причастие, т.е. неговото тяло и кръвта му във вид на хляб и вино. Възпитаният в християнската традиция не си задава въпроса, как е редно да посрещне Великден. Той знае какво са празниците и какво са делниците според църквата и ги следва. Но има и други, които не знаят. На Разпети петък те се редят на опашка просто да минат под масата, а не да се поклонят на плащаницата. И докато чакат на опашката, обсъждат рецепти за козунаци и печено агне или просто клюкарстват. А Разпети петък е най-тъжният ден в годината за един вярващ. Не казвам, че трябва да се скърби престорено, но да отидеш да се поклониш на мъртвия Христос и през това време да говориш за печени агнета… Празникът за това е празник, за да почувстваме различието му от делника, но религиозният празник има по-дълбок смисъл. Той безспорно завършва с трапеза, но началото му е в храма.

 

– Вярата не е многото прочетени книги, нито чинното черкуване, целуване на иконите и палене на свещи. Поне не е само това. Вярата е много интимно, вътрешно усещане и всеки има своя път до Бога. Затова се казва, че Бог за всекиго има промисъл. Едни откриват Бога на седемгодишна възраст, а други – на седемдесет. Бог решава кого кога ще доведе в храма. Но както всеки има своя път до Бога, така ролята на църквата е да ни събира около тайнството на светата Евхаристия – всичките хора с различните пътища и с различното усещане за Бога.

 

– При мен нещата започнаха от семейството, от моите баба и дядо, които бяха обикновени хора, но много светъл пример за мен. Скоро разсъждавах върху това. Ние днес много се оплакваме колко зле живеем, как парите не ни стигат. А моите баба и дядо бяха… Дядо ми е останал сирак, баба ми – също, загубила е баща си в Първата световна война. Преживели са и Втората световна война. Къщата им е унищожена при една от бомбардировките на София. Все неща, които никак не са леки за всеки човек. В същото време те бяха изключително жизнерадостни хора, много обичаха да пеят, дори на стари години. Спомням си как баба ми до последно си казваше молитвата преди лягане, водила ме е на църква. Това са неща, които остават дълбоко кодирани в теб. Като дете съм имал примера на баба и дядо. После, съвсем не случайно, се появи един мой приятел… В момента той е свещеник. Споменавам го, защото не отричам ролята на някой авторитет – свещеник или приятел, – който да ти посочи най-важния път…

 

– В случая с Левски трябва първо да си отговорим на въпроса, как той слага расото. Той го слага не по най-дълбоко осъзнатия и искрен начин. Според спомени на съвременници, които са относително достоверни, Левски облича расото заради един пазарлък. Той буквално казва: „Аз ще се замонаша още тази година, ако вуйка ми (архимандрит Василий, който се грижи за него след смъртта на баща му – бел. ред.) ме прати да уча тази година.“ Абсурдно е един монах да поставя условия. Не искам да развенчавам образа на Левски, но ми се струва, че твърде много сме го идеализирали и трудно гледаме на него като на нормален човек. Църквата много комплексирано казва: „Да, той е свалил расото, защото се е посветил на една не по-малко висша цел – служението на отечеството.“ Да, де, обаче, когато даваш обет пред Бога, ти го даваш от любов към него и за цял живот, а не защото вуйчо ти ти обещава нещо. Затова и Левски хвърля расото – защото вуйчо му не изпълнява обещанието си. Тази патетика, че Апостола се е размонашил, защото това му пречело на революционното дело, е героизация от по-късни времена.

 

– Истинското свещенство не е професия, а призвание.Един го приема, защото гори от любов по Бога. А друг – не,защото осъзнава своето недостойнство и слабостта си да поеме тази тежка отговорност. Един добър свещеник може да доведе в храма хиляди, както и един недостоен може да отблъсне хиляди.

 

– Не. Когато човек се посвети на Бога, той има всичко. Въпрос на осъзнаване и на ценностна система. Ние можем да си мислим, че истинският духовник се лишава от радостите на живота, а всъщност той да е много по-щастлив от нас, защото е осъзнал, че може да се живее и с малко…

 

– Вече няма поклонническо свято място, което да не е туристическо. Но нещата са такива от векове назад. Когато човек чете поклоннически пътеписи и спомени, той вижда, че търговците винаги са край храма. Старият Йерусалим е един източен град със своите малки улички. Много от тях са превърнати в покрити пазари – със сергии от двете страни. Продават се всякакви изкушения за туристи и поклонници. Колкото повече наближаваш например Божи гроб, толкова повече магазинчетата с т. нар. християнски сувенири се увеличават. Един практичен съвет – пазарлъкът върви с палестинците, не с евреите. Но ако човек се абстрахира от всичко това – Йерусалим е едно невероятно място. Това е градът на възкръсналия Бог. Вървейки из Йерусалим, човек непрекъснато си представя и се връща в онези новозаветни времена, в зората на християнството, когато по тези същите улички (макар и много променени през следващите векове) е стъпвал Спасителя. Мислех, че най-силно ще се развълнувам на Божи гроб, но за мен най-вълнуващото преживяване се оказа на Голгота. Целият комплекс, където се намират Голгота и Божи гроб, е обединен от една голяма църква, наречена „Възкресение“. Голгота е възвишение, до което се стига по една мраморна стълбица, и там, под олтара на църквата, е запазен камъкът, в който се вярва, че е бил забит кръстът, на който е разпънат Христос. И всеки поклонник може да коленичи и да докосне тази скала. За мен това беше най-невероятното преживяване. Разтърсващо! За миг, докосвайки тази скала, си представих как точно на това място е текла кръвта на Спасителя… Онази кръв, която е изкупила греховете на целия свят – на всеки един от нас. Просто забравяш себе си в такъв момент. Много е трудно да се опише. Същия ден отидохме до Гетсимания, където Исус отправя последната си молитва към Бог Отец, преди да го заловят. Посрещнахме нощта в очертанията на руския манастир „Света Мария Магдалина“. Преживяването беше невероятно – да усетиш как бавно-бавно се спуска нощта над същото място, където е била последната земна нощ на Спасителя – когато той се е молел за света, а светът е спял. Там също получих един много важен и силен урок за вярата. Попитах една от монахините къде е точно мястото, където Исус се е молел. Тя каза нещо, което винаги ме кара да се замислям за силата на вярата: „Католиците смятат, че е там, където са издигнали храм, посветен точно на последната молитва на Христос. Но всъщност кой знае? Две хиляди години са минали оттогава! Важното е да вярваме, че е било тук.“ Това е то истинската вяра – да вярваш в Бога, макар да не си го видял. И до ден днешен на Велика сряда аз се връщам към последната молитва на Спасителя със спомена за тази невероятна нощна тишина на Гетсимания…

 

– Да. Църквата преди всичко трябва да ни учи на милосърдие и да ни покаже, че Бог е преди всичко любов. Това не означава да се връщаме към хипарското бунтарство на всемирната любов, а да осъзнаем, че Бог е любов и че тази любов трябва да я носим към човеците. Във всички нас гори Божията искра, а човекът срещу теб е също толкова важен, колкото си и ти. Казвам го, макар че и аз много трудно понякога преодолявам негативизма си към даден човек. Призвани сме да вървим по този път, колкото и да е труден. Неслучайно сравняват пътя на вярата с изкачването в планината. Колкото по-нагоре вървиш, толкова по-трудно ти става и толкова по-често вървиш сам. Защото по тази пътечка, която те води към върха, обикновено има място за още един човек, а не за много. И си сам в това изкачване.

 

– Понякога, след като си взел причастие, можеш да кажеш „Аз съм на върха“, но още на другия ден да се почувстваш смазан в невъзможността си да се удържиш в руслото на този здрав път на вярата. Наскоро прочетох една много хубава мисъл, че в търсенето на Бога ние всеки ден сме начинаещи. Всеки ден получаваме изпитания, за справянето с които нямаме готова рецепта. И тогава на помощ ни идва Бог. Ако се опомним да го потърсим…

 

– Хората са жертва на този тип литература. Тя е писана в други общества и за други общества. За нас, българите – в социален план и спрямо обществените ни връзки, – този тип литература не е пригоден.

 

– Това е пак неразбирането какво означава Божията помощ. От гледна точка на вярата тази литература е пълен абсурд. Тя много манипулативно насочва проблема към другия, тя ти казва как да се справяш с другия, а не ти помага да се справиш със себе си. В християнството, а и във всяка истинска религия пътят е труден. Защото, тръгвайки по пътя на вярата, неминуемо стигаш до момента, в който започваш да сваляш маските. Започваш да разголваш душата си пред Бога и да се анализираш, което понякога е много болезнено. Дано не звучи схоластично или високопарно, но за мен най-добрият психотерапевт е Евангелието. В него има всичко, стига да можем да го четем. Християнството те учи преди всичко да се бориш и да се справяш със себе си, а не със света около себе си. Когато спечелиш битката със своето его – победил си и света.

 

– Не искам да абсолютизирам. За мен е важно, за съпругата ми – също. Ние и двамата с нея сме възпитавани в здрави семейства.

 

– Едно от обясненията ми за това, че днес има все по-малко семейства, е нашият невероятен егоцентризъм. Ние не приемаме другия като самия него, а се опитваме да го калъпим по своя си образ и подобие. Връщам се на въпроса за селф хелп литературата. Тези книжки, които ни учат как да живеем по-добре със съпруга или приятеля си, те учат всъщност на егоцентризъм – така да изманипулираш другия, че да ти е по-добре на теб. Където има любов, има и искреност, има и разбирателство – няма място за хитрини. Християнският морал ти казва: двамата сте и вървите в обща посока и трябва да се поддържате, и никой не е по-голям от другия. Бракът е компромис, но не на принципа „днес аз ще направя компромис, а утре ти ще направиш“. Компромисът трябва да се прави с любов. Аз приемам да ти отстъпя телевизора, защото те обичам, а не защото утре ти ще ми отстъпиш телевизора, за да си гледам моя филм или мач. Е, случва се понякога да има разпри и недоразумения. Но всичко се преодолява, ако има любов. А любовта е да обичаш другия като себе си. Много е простичко. Любовта всичко приема и всичко извинява – казал го е още Св. апостол Павел.

 

– Това мислено пренебрежение на църквата към жената не е реално. Показва ни го самият Христос, който се явява възкръснал най-напред на жените мироносици, а не на мъжете. Преди това – още когато се ражда като човек, чрез утробата на Мария от Назарет – Бог отново въздига жената. Затова се казва, че човечеството чрез жената влезе в грях и чрез жената се изкупи. За църквата образът на съвършения човек не е свързан с мъжа, а с жената – това е Пресвета Богородица.