Интервюта, Личности

ДАНИЕЛА КЪНЕВА

Даниела Кънева:
„Изтокът е началото на света“
 

Интервю на Нели ЦОНЕВА
Снимки Личен архив
 

 
На снимки на действащия вулкан Асо на остров Кюшу, Южна Япония
 
 
 
„Сигурна съм, че не съм пропуснала нито частица от секундата на тоя свят. Животът няма пауза, няма втори дубъл“ – споделя топрепортерът на БНТ Даниела Кънева.
 
Разказът й трудно следва определена хронология. Сякаш е накъсан от хилядите метри филмова лента, от безсънните часове, които е прекарала в монтажната апаратна на телевизията, за да надникне в истините, закодирани в съвременния живот. Гледам винаги с интерес репортажите и филмите на Даниела, която години наред прекосява неуморно границите, среща се със световни личности, за да разкрие и да ни съобщи първа от дадено място за дадено събитие.
„Вярвам в съдбата. Случила съм и на семейство, и на род, и на учители, и на приятели, и на колеги… В Тибет вярват, че душата сама си избира къде и кога да се появи на Земята…“ – обяснява тя.
Сигурно е така… Съдбата очевидно има пръст във всичко. Току-що пристигнала в Токио като първия тогава български кореспондент на БТА и като първата жена, чуждестранен журналист, акредитирана постоянно в Япония, тя става очевидец на ритуалното харакири на Юкио Мишима през 1970 г. Големият японски писател е прочут колкото с публичното си самоубийство, толкова и със световния си роман „Златният храм“.
Професионалният й късмет отново е с нея, когато интервюира Индира Ганди, и не я оставя, когато
 
Януари 1985 г. Първо интервю след избирането на Раджив Ганди за министър-председател на Индия след убийството на Индира Ганди
 
взима последното интервю от Раджив Ганди
докато той сам пилотира самолета си. Това е интервюто, което гръмна в целия свят в нощта на убийството му и до днес на този ден – 21 май 1991 г., вървят кадри от него по световните медии.
Даниела не спира нито за миг, отдадена на репортерството и на новинарството в БТА и БНТ. Макар и да е имала възможност да се насочи към ядрената физика или математиката, а влечението й към театъра и документалната режисура, дългите й години в хор „Бодра смяна“ и детския хор на Операта да са я примамвали повече към сцената, тя завършва английска филология, след това – външна търговия и международни отношения, учи в Лондонския университет, започва като преподавател по английски и синхронен преводач… но животът й съдбовно поема в друга посока – журналистиката.
Едно е сигурно –
 
тя е роден репортер
с голям професионален шанс.
С Даниела разговарях дълго на чаша чай (не пие кафе) в нюзрума на БНТ, до нейния компютър. Интересен събеседник. Не те оставя да задаваш въпросите си. Следва вътрешната логика на многопластовата си мисъл. Залива те спонтанно с факти и събития и не пропуска нито едно от съществените неща в живота. Всъщност тя даде тласък на българите да се отворят към Изтока. Давам си сметка, че съм очаквала с голямо нетърпение нейните филми за духовността и традициите на индийската, японската, китайската и другите големи източни цивилизации, които ни разкриват света по различен начин.
 
 
 

Пред Тадж Махал по време на посещението на президента Петър Стоянов
 

 

– Коя е основната разлика между хората от Изтока и хората от Запада?
– Изтокът според мен е началото на света. Убедена съм, че хората там имат едно разбиране за живота на човека на Земята, което им помага още когато се родят на този свят, да не губят време, да почнат да се приспособяват и да получават своите уроци. Докато ние стигаме до някои истини за човешкия живот много по-късно. Обикновено прозрението ни осенява, когато си тръгваме от този свят. Онези хора за нас са смирени. Но те не са смирени, те просто разбират, че са част от един огромен свят, прашинка от една Вселена, че са дошли, за да следват законите на природата, която е всемогъща. И никога в живота си не се стараят да отместят слънцето да изгрява от запад. Затова една от моите документални поредици за Япония и Китай съм нарекла „Денят започва от Изток“.
 
– Постоянното човешко недоволство от краткотрайността на живота ли се поражда, или то е някакъв особен вид бунт срещу несправедливостите, болката и неуспехите?
– Не е възможно само да си пръв, само да успяваш, само да е красиво, само да е добро. Просто това не е животът на Земята. За нас, хората от Запада, болката, неуспехът, провалът са катастрофа. За хората от Изтока това са моменти за равносметка, за съсредоточаване на всичките сили, умения, знания, за да преодолееш поредното препятствие. Ние приемаме живота като един спринт на чиста писта. Те го приемат като един дълъг маратон с препятствия. И изпитват известна гордост, когато се справят с една болка. Опиянени от шанса в живота да има купон, забравяме, че всъщност страданието, изпитанието са основни, не по-малко важни моменти от житейския път на човека и те са тези, които ти отварят очите, душата, които ти разбулват света.
 
– С какво те привлича източната философия – с мъдростта, че човекът е тленен и всичко, което може да се пипне, е преходно ли? Къде е мостът между хората от Изтока и от Запада?
– За мен Изтокът е един коректив на съвременния свят. Още през VII век един японски принц пише конституция, казала съм го в мой филм: за теб нещо може да е добро, според мен – да е лошо. За теб нещо може да е лошо, според мен – да е добро. Но това не значи, че аз съм мъдрец, а ти си глупак. Ние двамата сме само обикновени хора, които имат право на съществуване. Индия доказва това като страна на стотици религии, на стотици етноси, на взаимно проникване на различни култури във времето и смятам тази страна за модел на бъдещия свят – в съществуването на единство в многообразието и на многообразие в единството. И ако мъдростта на Изтока с многото древни цивилизации, с невероятно съхранената си традиция и с абсолютно неподозирания от останалия свят потенциал за авангардно развитие – икономическо, технологично, научно – с натрупаната житейска енергия се съчетае с умението да се гради материална култура, което имат развитите държави на Запада – това според мен е единственият път светът да оцелее.
 
 

С Рей Чарлз в Дървенишкия манастир през 1979 г.

 
– От тази житейска философия какви поуки според теб може да извлече днес съвременният човек?
– Много е важно човек да има минало, днешен ден и бъдеще. Според новите научни теории това са три нива, варианти на живот, които съществуват заедно. В един мой филм бях казала, че времето и пространството са измислени от човека на Земята, за да може да вмести в своите конкретни представи познанието си за Земята, за хората, за света. Но хора като леля Ванга, като пророците, посветените, като Исус, Буда, Мохамед, Баха-ула влизат в многобройните светове. Леля Ванга например успява да види какво е било и какво ще бъде, защото то е там – всичко заедно. Днес квантови физици като руснака Вадим Зеланд с неговите книги се опитват да обяснят човешкия живот със законите на квантовата физика, на елементарните частици. Защото ние не сме нищо друго освен част от това, което е около нас. Щом като може с изгрева и залеза на Луната да се отдръпва и приижда океанът, защо човекът да е недосегаем? Сега науката вече допуска, че има паралелни светове, че мисълта има материална сила.
 
– Вече няколко години се опитваш да направиш филм за Далай Лама, когото лично познаваш. Защо има Тибет? Защо е тази земя манастир?
– Като че ли там, в Тибет, високо в Хималаите, има някаква енергия, нещо, което променя усещането за света. Щом се изкачиш над 2–3 хиляди метра над морското равнище, пред теб се открива невероятна красота, сурова природа, която е пресъздал Николай Рьорих в картините си. Там са пещерите с големите хора, там са експедициите на Ернст Мулдашев. С този свят са свързани Николай Райнов, Васил Стоилов и Борис Георгиев – наши художници, които неслучайно навремето са тръгвали и оставали в Индия. Неслучайно и великият Рабиндранат Тагор идва в България. Там някъде в Тибет според мен има енергиен център, от който се зарежда Земята. И пречиства, пречиства мислите, всичко… Там живеят хора, които пазят едни традиции, една култура, предимно духовна. Занимава ги същността на човешкия живот, на битието, на смъртта, вечният път на душата. Вярвам, че няма друго място в света с такава духовна енергия!
 
– Кои са най-честите заблуди, които имаме по отношение на човешкото познание и съвършенство?
– Човекът не е всемогъщ. Човекът е силен и според нашите познания е най-висшето съзнателно същество само ако може да се схване като част, малка част от целия голям свят. Не е без значение какво носиш в себе си, от голямо значение е да не губиш божия дар – живота си на Земята, от голямо значение е да не се стряскаш, че той, животът, е пълен с успехи, но и с провали, с радости, но и с болка, със светлина, но и с мрак… Старите хора у нас казват: „Господ не ти дава никога да преживееш нещо, което не можеш да издържиш.“ Вярвам, че е така. Всеки човек си има своя кръст и своята голгота и той сам трябва да го изнесе… И тогава си тръгва от тоя свят. Животът е един – той е божи дар. Грехота е да го изпускаш. Както ни учеше Свами Дев Мурти, 108-годишният легендарен индийски гуру от Хималаите, когато посети сега България след 40 години и пое след това вечния си път: „Обичта е най-големият учител. Да обичаш, означава да забравиш за себе си и чак тогава можеш да обичаш.“ Ако се замислиш, така е не само в будизма, не само в индуизма, а и в християнството… Опрощението – то е в основата… Обичта и прошката… Обичта е най-големият смисъл на човешкия живот. И както все казваше Свами джи: „Светът е едно голямо семейство.“
 
***
Даниела е като отворена книга. Разлистваш която и да било страница или влизаш в нейния файл, и може да научиш много за Изтока, за тази земя, в която са събрани всички култури, влияния, морета, океани на далечната Азия. Вярваш й, защото ти предава и урока, и традицията на нейния стар възрожденски род от Елена, познанието, съхранено приживе от нейната изключителна майка, възпитала едно голямо семейство от много свободни и много различни хора, научила ги на най-важното – да знаят каква е силата на обичта.
Изкуших се да й задам и един нестандартен въпрос:„Ако днес се беше родила, какво би направила със своя живот?“ А тя ми отговори искрено и със смях, че в този свободен свят, на който е привърженик, би постъпила както навремето Жозефин Бекер, която осиновила 12 деца от различни страни – сама да роди една дузина деца от различни раси, етноси, религии и да ги отгледа с цялата си душа и с много голяма обич.