Да ти се завие свят

На фестивал като на фестивал, ще кажат някои. Нищо подобно. “It is a different game, boys!”, както твърди работното заглавие на един от наградените филми. Тук официалното облекло са поларените якета и трекинг обувките, аксесоарите са ски и дъски за сноуборд. Никак, ама никак не е случайно, че подобни фестивали се провеждат в малки градчета, далеч от червения килим и по-близо до белите писти, в сърцето на планината. Тази фестивална публика е различна. От една страна са тези, за които приключенията са второ ежедневие, от друга са тези, които са изкушени от екстремното и пътешествията, как да кажа, точно фестивално. Те четат книги и гледат филми за тях, но нямат постижения от съприкосновението с тях.

Фестивалът се организира от Сдружение международен фестивал на планинарския филм. Претърпял е сериозно развитие от първото си издание през 1999 година, когато половината от цялото разгласяване за събитието висеше на един трансперант насред града (тогава Троян), а другата половина върху няколко плаката. Днес фестът има мастити медийни партньори. От поне пет издания насам вече не можеш да изгледаш всички филми. Прожекциите текат на две места, което означава, че филмите са много, качествени и нови. Над 60 филма от 22 страни и пет континента бяха представени в Банско тази година. Лентите покриваха голям спектър от приключения и авантюри, а местата на действие далеч не бяха само планински. Наградите и специалният гост тази година обаче сложиха акцент върху алпинизма.

Организаторите на фестивала направиха възможно издаването на първата книга на Райнхолд Меснер на български език. Тиражът на “Моят живот на ръба” се изчерпа в рамките на първите два на фестивала, където сам авторът беше дошъл да я представи.

Първият алпинист, изкачил всички четиринайсет осемхилядника е роден през 1944 година в Южен Тирол и е интересен човек с изключителни и разностранни постижения. Когато научих, че Меснер идва в Банско замечтах (досущ по почина на прочутия тиролец) да направя нещо, което никой не е правил до сега (поне в България). Исках да му задам 14 въпроса соло. От езика на алпинизма на езика на журналиста това означава отделно коронно интервю. Аз обаче, подобно на неопитните или без късмет алпинисти, замръкнах под върха. Пристигнах в Банско по тъмно в първата вечер на фестивала, когато в претъпканата зала на местното читалище, Меснер показа уникални кадри и разказа за отделните етапи от живота си.

През 1978 година той, заедно с Петер Хабелер, изкачва Еверест за първи път в историята без кислород. В същата година изкачва Нанга Парбат соло (самостоятелно). Меснер нарича тези постижения “преместване на границите, което означава, че могат да се правят неща, които са били считани за невъзможни”.

Осем години по-рано, през 1970 година, Райнхолд участва в експедиция на Нанга Парбат заедно с брат си Гюнтер. “Стигнахме заедно до върха и бяхме принудени да слезем от другата страна (по западния склон Диамар), защото брат ми се разболя от планинска болест. За да сваля надолу брат си, който почти не беше в състояние да върви, трябваше да се движа все напред, за да проправям пътя. Докато обикалях, за да намеря някакъв изход, брат ми изчезна. Върнах се, положих усилия, но не го намерих. Имаше пресен сняг от току що паднала лавина. С измръзвания и напълно изтощен се довлякох до долината. След този момент години наред се връщах там, за да търся брат си. Знаех, че този ледник, който слиза към долината рано или късно ще освободи тялото му”. Меснер определя смъртта на брат си като най-трагичният момент в своя живот. Следват дълги години, в които Меснер се бори с нелепи съдници, които го обвиняват за смъртта на Гюнтер. Ледникът освобождава тялото на Гюнтер цели 35 години след трагедията в подножието на западната (Диамарска стена). Мястото доказва, че тялото на Гюнтер е било пометено от лавина и свали от Райнхолд обвиненията, че е изоставил брат си на южния склон, по който са се качили. “Разбрах, че и до България са стигнали съмненията, че съм изпратил брат ми по другия склон на върха. Но ако той беше там, нямаше да го намерим от тази страна.”

Меснер сподели, че когато изкачил всички осемхилядници нямало как да продължи в тази област, защото вече бил постигнал всичко. “Но на 40 години беше още много рано да седна пред телевизора с бутилка бира и да чакам пенсията. Истината е, че нямаше и да получа такава, защото не бях плащал съответните вноски.”

През 1990 година, заедно с Арвед Фукс, Меснер прекосява Антарктика през Южния полюс, като изминават 2800 километра. През 1993 Райнхолд и брат му Хуберт прекосяват пеша Гренландия диагонално, което означава общо около 2200 километра. Няколко години от живота си тиролецът посвещава на загадката Йети. Днес чрез структура от пет музея, които сам финансира, дава възможност на хората да се запознаят с това, което е натрупал с изкачванията и авантюрите си. “Аз не разказвам за себе си в тези музеи. Разказвам за това, което се случва, когато човекът и планината се срещнат”.

Меснер се занимава и с планинско земеделие и туризъм. “По този начин гарантираме бъдещата грижа към околната среда. Туризмът в планината е жив, само когато самото земеделие се запази. Тогава планината остава жива.”

Гран При на Седмия международен фестивал на планинрския филм отнесе новозеландската лента “Да умреш за Еверест”. Наградата за български филм отиде при Михаил Михайлов, Дойчин Боянов и Николай Петков за “Ел Капитан – сбъдната мечта”. Лентата показва моменти от пребиваването на тримата (които са и автори на филма) в националния парк Йосемити в Калифорния и преминаването им по тура “Носът” на стената Ел Капитан. Според “тримата капитани” паркът Йосемити представлява интерес не само за катерачите, но и за всеки турист, който обича животните и природата. Казват, че успехът при изкачването на стената Ел Капитан зависи изцяло от предварителната подготовка на хората и необходимата екипировка. Имали стотина килограма за изкачване. Именно, когато трябвало да повдигнат специалната торба за багажа (много тежка) се родило първото работно заглавие на филма “It is a different game, boys!”. “Носът” е гранитен отвес с височина 1068 метра (или 31 въжета) и е част от масив, дълъг около три километра. Този маршрут е един от най-атрактивните за катерене в т. нар. биг уол стил. Биг уолът е най-адреналиновата разновидност на алпинизма и представлява изкачване по големи стени, за което се изисква изключителна катерачна техника.

 

изкачва Безименната кула на Транго Тауър през 1998 и става най-младият алпинист, преборил величествената скална игла. Има десетки изкачвания на скални маршрути в Алпите и България от най-висока категория на трудност. Роден е през 1976.

направи безкислородно изкачване на Еверест през 2004 година в рамките на втората национална експедиция до върха. През 2006 заедно с Николай Петков изкачва друг осемхилядник – Нанга Парбат. На 33 години е. Стената Ел Кап била голямо предизвикателство за него (и е първото му по-значимо постижение в биг уола). По време на фестивала сподели, че е щастлив от това, че може да изпитва предизвикателството под различни форми и се старае да опита от всички видове катерене.

които присъжда фестивалното жури е именно тази за български филм. Важна, защото показва променената ситуация в родния алпинизъм. Той се стреми да бъде не само по-отворен към постиженията, но и по-отворен към хората, които не принадлежат към алпийските среди. Филмите (и книгите) за експедициите превръщат екстремните занимания от нещо за алпинистите (и останалите приключенци) в нещо за другите. Само до преди две три години беше невъзможно на планинарския фест да се видят български кадри от Меката на катеренето, както наричат националния парк Йосемити в Калифорния. Не защото да направиш филм за експедиция беше толкова невъзможно, колкото защото не се смяташе за важно. Именно в това овъншняване се крие смисълът както на фестивала, така и смисълът на катеренето и всички останали екстремни занимания.

Случих се до две жени във фоайето на читалището в Банско, от където Меснер дълго време не можеше да си тръгне. Едната се втурна към него с думите: “Чакай да го пипна за късмет”. А другата каза: “Ееее, той да не ти е коминочистач”. Може да бъде сравнен с нещо такова прочутият тиролец. Райнхолд Меснер дойде в България, за да продуха животите, на всички, които успяха да го пипнат по някакъв начин. И да ги накара да гледат напред и нависоко, поне толкова високо, че да могат да видят трансперанта за следващия фестивал на планинарския филм. Такива са “на пипане” и “тримата капитани”, и всички, участвали в знайни и незнайни експедиции и приключения, от които може да ти се завие свят. Разпадали са живота си до жажда, която изсушава волята, до една крачка, която струва усилие, до едно вдишване, което е непосилен труд.