Денят, в който мама порасна
от Петя РУСЕВА
декември, 2010 г.
© Stephen Coburn | Dreamstime.com
Първо се казваше Ана. Понеже след сватбата не се представяше „Аз съм Жената на Петър“, мислех, че ще си остане Ана и след децата. Заблудих се. Превърна се в Майката на Валя, после в Майката на Иван и така се оформиха трите й имена: Майката (на) Валя (и) Иван. Двете й бременности аз прекарах сравнително леко. Продължавахме да се виждаме и да си делим времето честно: „Кажи първо ти!“/„Кажи сега ти!“ Успявахме да прикрием как не ни вълнуват вече едни и същи неща. Положението се влоши по естествен начин след първото раждане. Тайно я съжалявах, че живее на физиологично равнище (кърмене, памперси и т. н.) с върховната мечта да се наспи. Тя ме е съжалявала, че живея безсмислено, без върховното изживяване да си майка. Всичко се повтори с появата на Иван, но
приятелството ни някак оцеля
Имаше два варианта на нашите срещи в епохата след децата – с количка и без количка. Бях готова да плащам на Петър да си гледа децата само и само да се видим с Ана на спокойствие, почти както преди. На спокойствие за мен. Понеже вече не се чувстваше Ана, а Майка, цялото ни прекарване (без количка) се натоварваше с вина. „Аз тук си пия кафето“ (у нас кафето е грях, по-голям от ракията), „а Валя дали си е изпила млякото?“. Или „Иван сигурно си пъха легото в устата и може да се задави.“ Ядяхме торта, а на нея й беше съвестно, че децата не ядат торта. След това, естествено, купуваше парчета торта за вкъщи, като понякога пропускаше Петър, защото все пак знаеше, че не е Жената на… Примирено помагах: „Вземи им ей онази, няма много оцветители.“ Когато се отбивах у тях, носех по нещо сладко на децата. Те си го изяждаха, а тя нито веднъж не ме попита защо не съм взела и на нея.
Валя стана на единадесет, Иван – на осем. Ана все още мислеше, че се казва
Майката (на) Валя (и) Иван
и светът продължаваше да я възприема така. Това безумно ме изнервяше, но – или бяхме страшни артистки, или страшни инати – не го обсъждахме. После ни се случиха едни ръчно направени бонбони.
Видях ги на една витрина в чужбина. Имаха толкова скъп вид, че не ми отиваха. Обаче ме привличаха, трябваше да ги купя за някого и да им се радвам, докато ги подаря. Знаех, че на Ана ще й харесат много, ама пак ще вземе да ги даде на децата… А, не, това вече не! Тия много евро трябваше да отидат специално за нея.
Отидох им на гости след пътуването и с голямо усилие не занесох нищичко на децата. Подадох кутията на Майката (на) Валя (и) Иван с натъртеното
„Специално за теб!“
Многото неизречени неща можеха да се обобщят с „Ти си Ана“. Ана май всичко разбра, а сцената си беше за ням филм. Развърза панделката (Валя сръчно си я прибра), отвори кутията, полюбува се на бонбоните, избра си един и го лапна. Валя и Иван я гледаха в пълно недоумение. Яде техните бонбони (щом са бонбони, торта и краставички, техни са, много ясно) и даже не им предлага!
Предчувствах победата, но не бързах да ликувам. Нали след минута щеше да се разбърбори майчински: „А, това са бонбони за възрастни, исках да проверя. С алкохол са, горчиви са, леле, колко кафе има в тях!“ Но Ана примлясна деликатно и каза: „Ммм, много са хубави. Деца, ще ви почерпя, ето ви, но само по един.“ И произнесе думите, които съм жадувала единадесет години:
„Бонбоните са си мои“
Седнахме и докато слушаше последните ми новини от фронта на необвързаните, Ана упорито ядеше бонбон след бонбон. Без удоволствие, разбира се. Кой знае какво й костваше да усеща какво мислят стъписаните деца, лишени от винаги полагащото им се „най-хубаво“! Ама че сладко-горчиво лекарство по самочувствие! И защо съм си мислила, че само аз виждам проблема с имената й?
Казах й „Стига си яла, ще ти стане лошо“, макар да нямах предвид стомашни проблеми. Ана прибра кутията в аптечката нависоко, заключи я и обяви: „Утре ще си ги изям с кафето, прекрасни са.“
Развълнувах се, сякаш благ свещеник потопи новородената Ана в светената вода и обяви името й. Даже не се чувствах гузна пред Валя и Иван. Знаех, че ще запомнят този ден. Деня, в който мама порасна.