ДЖУЛИЯ РОБЪРТС

 

 

 

 

 

Да се облича тя наистина не умее – всички таблоиди вече отбелязаха това, и то още преди петнадесет години. Сивият костюм с дълги ревери не й стои винтидж, а направо старомодно. А пъстрата блузка не се вписва въобще в стила й.

Но все пак… Естествено, може да се каже, че все пак тя е звезда и за своите четиридесет и пет години изглежда чудесно; че все пак я обожават милиони… Но това „все пак“ въобще не подхожда на жената, седнала на креслото пред мен! Защото даже недостатъците й не се нуждаят от снизхождение. И не заради личните й постижения, а заради нейната естественост и нейното дълбоко спокойствие (аз го усещам!) – напук на това, как я възприемат другите. И заради очевидната й готовност да разговаря с мен за важното, а не за блузки, фитнес, диети или разкрасяващи програми. Тя ми дава голям шанс и ми има доверие. Но аз все пак изпитвам необходимост да започна разговора именно с красотата.

– Ако ще ми задавате въпрос за разкоша, тогава ме попитайте какво е разкошът за мен.

– Така! А разкошът за мен, пък и въобще разкошът в съвременния свят е възможност да правиш това, което искаш, да се занимаваш с това, което искаш, да живееш според собствения си избор и според собственото си желание. А нима един прекрасен парфюм или пък крем не са същото? Прекрасните и категорично ненужни дреболийки са всъщност тайните ключета към свободата. Личната, вътрешната. Знаете, това е остаряла теория – че материалното противоречи на духовното. Маоизъм някакъв… (Маоизмът е политическа доктрина, създадена от лидера на Китайската комунистическа партия Мао Дзедун въз основа на марксизма и ленинизма – бел. ред.) Животът е по-сложен и по-хубав – в него всичко е едно, единно. Сигурно по природа съм дауншифтър. Но не в смисъла на онзи, който се задоволява с малко, а на онзи, който не иска да постига много, който не признава робството на целите и който си позволява разкоша да не бъде по модата за каквото и да било. Споделям концепцията за „антиотпуска“ на Дъглас Копланд в книгата му „Поколението Х“ – работиш година, печелиш за още една и една година не правиш абсолютно нищо – просто косиш тревата или пътешестваш из Индия. Това е точно за мен.

А и колко пък толкова струва този парфюм – 50 долара? Това не е чак толкова скъп разкош, колкото изтънченост, достъпна за мнозина. Впрочем едва ли бих се съгласила да рекламирам парфюм, който струва 400 долара. Такава придобивка е просто отсъствие на самодисциплина.

– О, безусловно! Но се утешавам, че така просто съм разширила своя изход към свободата.

– О, не, от нищо не съм се страхувала! Дори днес ми се струва, че децата има смисъл да бъдат раждани колкото може по-късно – каквото и да говорят лекарите. Защото, когато станеш родител в зряла възраст, ти ги възприемаш като… награда! А не като огромна отговорност, не като рязка промяна на живота си, макар и това да е точно така. Но най-важно е усещането, че си получил премия, олимпийски медал. Най-накрая – „Оскар“!

– Думата не е „рязко“. Точно обратното – това бе промяна от рязкост към плавност, от скорост към монотонност. Оказа се, че всеки ден става някак си по-дълъг, когато имаш толкова много грижи и толкова много преживявания с детето… Това е като рапида (техника на снимане в киното – бел. ред.) – движението в кадъра се забавя и ти можеш да разгледаш и най-дребните подробности, траекторията на жеста, промяната на мимиката на актьора… С раждането на децата животът ми стана по-бавен, по-дълъг и по-наситен. Може би и точно заради това децата, с които се сдобих след 18 години работа, оцених именно като награда за всичките тези 18 години напрежение.

– Не бих се изразила точно така. Глезим децата си, когато нямаме време за тях и ги подкупваме с играчки, подаръци. Да си винаги до децата си не означава да ги глезиш с вниманието си, убедена съм. Наскоро една приятелка ме попита дали децата ми са гледали филмите, в които участвам – или поне един, най-безобидния за тях. Та нали най-големият бил на осем и му било време да осъзнае коя е майка му. И изведнъж се сетих, че когато се събираме вечер заедно, ние никога не гледаме филми, нито пък телевизия. Четем си книжки на глас, обсъждаме разни неща, готвим заедно… С други думи, просто изживяваме пълноценно това, че сме заедно.

– Някак си всички се старахме да не изостряме вниманието на децата към моята професия… Майката си е майка. Аз се възприемам като обикновена жена с необикновено занимание. У мен няма нищо забележително, професията е тази, която ме „подчертава“ в курсив. За щастие до мен и около мен има хора, които винаги са готови да ми напомнят, че съм обикновен човек. На първо място, най-близките – мъжът ми например. Така че децата ми са останали встрани от звездната суета. Понякога това наистина приема доста комични форми. С по-големите бях веднъж в Ню Йорк, в зоопарка. И докато всички се суетяха пред клетките с маймунките, към мен колебливо се приближи някаква жена и каза: „Нали не бъркам, вие наистина сте Джулия Робъртс?“ А аз се наведох и й прошепнах: „Да, но моите деца не знаят това. Нали няма да им кажете?“ Глупаво, но така си беше.

Имаше една случка с близнаците в Канада, в Торонто. Вървяхме по шумна улица – Дани (операторът Даниел Модър, за когото се омъжва на 4 юли 2002 г. – бел. ред.), Хейзъл, Фин (близнаците Хейзъл и Финиъс – момиче и момче, които Джулия роди през 2004 г. – бел. ред.) и аз. Децата бяха на по четири години. Ние с Дани си говорехме нещо, Хейзъл, както винаги, беше потънал във фантазиите си, тя е истинска блондинка – романтична и мечтателна, а Фин дърпаше ръката ми, защото винаги е устремен нанякъде – той не е просто огнено риж, а като цяло е огнен. Та вървим си ние и изведнъж някакъв човек ме забелязва, след това – още един, и след малко доста хора гледаха право към нас. И някой възкликна: „Та това е Джулия Робъртс!“ Аз вътрешно се свих, а Фин високо и жизнеутвърждаващо произнесе: „Да, моята майка – Джулия Робинсън!“ Това е то някаква висша истина – мога да бъда Робъртс, бих могла да бъда Робинсън или Джонсън. Защото измерението слава не е измерение на моята личност, то има много малко общо с мен като човек. В някакъв смисъл моите деца ми помагат да бъда себе си.

– Вижте, моите деца трябва да виждат по моето лице кога съм щастлива, кога ми е тъжно, кога съм смутена и разсеяна. Затова ботоксът не ми върши работа. И друго, лицето – то разказва история, историята на преживяното, на изпитаното, историята на опита. И ми се иска моята история да е именно за това, а не за майсторството на хирурга.

– Да, Дани е най-добрият ми приятел и най-добрият, бих казала, говорител на истината. А това за мен е най-голямата подкрепа – ако можеш да разчиташ на човек, че човек ще ти каже истината, ти можеш да разчиташ на него по принцип. Освен това Дани притежава една изумителна черта на характера – категоричен антиегоизъм. Другите хора са му по-интересни, отколкото той сам на себе си, той даже не обича и да говори за себе си, струва му се, че всичко е прекалено ясно, прозаично и въобще не е любопитно.

– Е, аз съм просто много горда. Да, наистина, това е вид гордост. Типичната южняшка гордост – нали съм от Джорджия. У всеки един южняк живее по една Скарлет О`Хара – самият неуспех като факт ни се струва унизителен. И ние горделиво мълчим за своите неуспехи и разочарования. Не споря – това не е най-добрата черта от моя характер.

– Даже и не знам… Прекалено много неща в живота си дължим на случайността. Успехът. Нима щях да стана актриса и да имам успех, ако не се бях родила в семейство на актьори, които продължиха да се занимават с актьорство, въпреки че парите си печелеха от съвсем друго?! Ако татко през лятната ваканция не ни возеше със сестра ми в Ню Йорк да гледаме театър… На седемгодишна възраст гледах мюзикъла „Коса“, а на осемгодишна – Юл Бринър в спектакъла „Кралят и аз“, който се игра при нас, в Атланта.

– Но аз и до ден днешен усещам връзка с него (бащата на Джулия почива от рак – бел. ред.). И се надявам, че той, актьорът, оценява моята сегашна работа. Надявам се, че случайността формира само очертанията на нашия живот, а не нас самите. И че е по силите ни да се формираме сами. Че сме длъжни да ценим всеки ден от живота си. Всичко може да прекъсне в един момент… С възрастта ти започваш особено ясно да усещаш колко крехък е животът. Мисля, че това е достатъчен стимул да посрещаш с радост всяко ново утро.

– Старая се! Знаете ли, по време на първата си бременност, когато чаках близнаците, ми попадна една книга със съвети за бъдещи майки. Там пишеше например майките да не жалят пари за кухненски робот, защото той ще им спести сили и време за готвене, защото майката на новороденото само сутрин щяла да има сили да сготви обяд – и това е самата истина. Там пишеше още, че след раждането на детето жената трябва да използва всяка възможност, за да си почива, а не да се хвърля да глади и чисти, щом бебето заспи. Защото и бездруго времето вечно няма да ви стига, а онова, което е важно за вас, така и няма да успеете да го свършите. Мисля, че тези препоръки могат да се прилагат въобще в живота. Много е важно понякога да се отпускаш, да изпиваш чаша чай и да възстановяваш силите си до следващия момент, когато ще бъдеш нужен на някого.

– Да, аз съм убеден индуист.

– Безусловно.

– Ох, толкова съм разглезена от родителите си, приятелите и семейството си… Връщайки се, се надявам да си изплатя дълговете – в следващия живот да бъда нещо обикновено, тихо и полезно. Може би крава?