ДИРИГЕНТЪТ ИЛИЯН ТОДОРОВ

 

 

 

 

Има един тайнствен и вълнуващ момент на почти свещена тишина, преди да избухне духовата музика. Съставът е строен за дефилир. Диригентът се изправя пред оркестъра и вдига ръце. Обръща се леко към мажоретния състав, който винаги се подрежда пред музикантите, после извръща очи към тези на оркестрантите… Започват и тръгват!

Едни от личните ми моменти на възторг, които ме свързват с родния град и България и ми носят усещане за празник, са дефилирите на Троянския младежки духов оркестър с мажоретки. Браня тези тържествени мигове във всеки от делничните си дни. И всичко това заради един човек, който не е мислил, че ще стане професионален музикант. Роден е в троянското село Черни Осъм, където „мечките се спускат по дупе“, както обича да се шегува. Родителите му му купили тромпет, когато бил в пети клас. От учителя си по математика и музика, който ръководел училищния хор и фанфарния оркестър, научил нотите и грифа на тромпета. По това време спуснал и първия си рапел (слизане по въже до сновата на скала – бел. ред.). Обикнал планината, понеже баща му бил хижар. Нотите обаче пускали повече трохички по пътеката, която го отвела до музикалното училище в Плевен. И станало ясно – ще си вади хляба с музика. Завършил валдхорна, каквато е и първата му академична специалност. Учил е и оперно пеене. Искал да свири в симфоничен оркестър, но в онези времена без софийско жителство нямало как да остане в София. Тогава си казал: „Или валдхорнист в голям симфоничен оркестър, или диригент. Искам да се командвам сам.“ Диригент на духов оркестър. Другата му голяма слабост. Започва като помощник-диригент в Троянския духов оркестър с мажоретки преди четвърт век. „На по-късни годинки“, както сам казва, завършва и дирижиране в музикалната академия.

 

 

Знаете ли какво ми сподели? „Мечтая да изправя оркестър от сто души и няколко формации мажоретки. Повече от три, колкото са в момента. Да се залее площадът, така че да няма място за публиката. Това ще означава, че Троян е музикален град и че хората са разбрали какво правим.“ Аз пък ви казвам, че колкото по-голяма е мечтата на един маестро, толкова по-голяма е крачката му към публиката.

За да ви убедя съвсем колко здрав, широк и звучен е тонът на този човек, ще ви кажа, че той така оркестрира думите си, че не остави място за моите. Заля текста ми. Точно както един ден ще залее площада на Троян с мечтата си. Представям ви

 

Този път ще говори. Чуйте го и ще разберете защо в сърцето ми съставът, който той ръководи, е Царя на духовите оркестри.

„Преди сто и трийсетина години духовите оркестри идват по Дунава от Чехия. Културата е идвала по Дунава тогава. И къде, къде? Спира в Русе. И сега му личи културността на този град. Там концерт без публика няма. Първите капелмайстори, първите диригенти са били чехи. Те са ни дали културата на духовия оркестър.

Троянският оркестър е създаден преди трийсет години от маестро Владимир Парушев. Той беше ерудит човек и много неща му вървяха. Беше един бисер за града.

На практика в Троян има духова музика още от началото на миналия век. Градът и днес пази спомена за онази прословута манифестация на 1 май 1901 г., когато дефилирали

 

Тогава това били първите опити на социалистическото движение да привлече вниманието на гражданите. Историческа случка, интересно описана от един от най-големите троянци – социолога Иван Хаджийски.

Духовият оркестър може да засвири там, където не може да засвири симфоничният, който е царят на оркестрите. Виждали ли сте да свири симфоничен оркестър, когато се издига трибагреникът? Ами че те, виолончелистите, не могат да станат…

Духовият оркестър има по-голяма пробивност, може да дефилира. „Построява“ се и тръгва.

 

 

Много обичам симфоничния оркестър, а и съм професионален музикант, затова си позволявам да ги сравнявам. Духовият оркестър няма художествените възможности на симфоничния, който има други и повече инструменти. Духовият оркестър не е толкова богат като звук, но има своите достойнства и е много по-добре приет. В който и да е град да се подредим, ще съберем неколкостотин души. Без предварителна разгласа. Който мине, ще спре. Погледнато с око, а не с ухо, мажоретките допринасят много за това съставът да привлича и радва хората. Те са атаката. В тях са очите. Стремим се да поднесем добрата музика приятно и за окото.

Нашата музика обаче се възприема добре не само на площада. В зала могат да се покажат още по-пълно художествените качества на оркестъра. Тогава личи изработването на определени пасажи. Може да сме работили много прецизно върху дадено място и когато го изпълняваме навън, точно на това място духва лек ветрец и веднага отвява звука. Но доброто ниво на оркестъра си личи и извън залата, ако ще не вятър, ами и буря да има…

Няма нищо необичайно в местата, но които сме свирили. Там, където сме свирили, там му е било мястото. Искам на един път да изведа оркестъра

 

Ей така. Там винаги има лек ветрец. Какво ще се чуе, не знам. И кой ще слуша? Но оттам се вижда цяла България! На изток и на запад върви планинската верига. На север, при хубаво време, както казват, Дунава можеш да видиш. Като се обърнеш на юг – виждаш, в най-лошия случай, малко от Тракийската низина и от Средна гора. И Рила, и Пирин могат да се видят. Там искам да посвирим.

Оркестрите се комплектуват трудно. Човешкият ресурс е малък. Ако нямаш един тромпет, който да поведе, една флигорна, която да поведе… Липсва ли инструмент, се чува дупката. Нахално звучи в ушите. Чуваш, че го няма инструмента.

Нашият оркестър е шарен. Трийсетина души. Трудно се работи, защото с единия работиш по един начин, на нивото на третокласник… После говориш с някого, който е на 30–40 години… Трудно е да събереш акълите на всички в едно. Малките още не могат всичко да свирят, но това не означава, че те мързелуват в оркестъра. Свирят всеки ден по малко. Хем да не губят форма, хем родителите им да знаят къде са и с какво се занимават.

Всички имат своето място, работят за него и се справят. Този оркестър може без един, без двама, но не може без всички. Понякога се държа твърде безпощадно, особено когато съм зад пулта. Но се знае, че там аз царувам. Точно оттам виждам колко много дават всички и на оркестъра, и на града си. И когато в чужбина кажат: „Българите са добри. Чуйте ги, много са добри!“… Тогава сме далеч от България, нямаме нищо зад гърба си и печелим. Отиваме, показваме се. После оставаме замислени до момента, в който ни обявят. Питаме се къде ли се намираме в класацията? Това е тръпката. Да си кажем:

 

 

Сред оркестри с бляскави униформи и чиито инструменти се подменят през няколко години. Нашата униформа е една от най-красивите, които съм виждал. Интересна, хубава, много близка до типичната гвардейска униформа. Но си личи, че е 5-, 6-, 7-годишна. Догодина ще є проличи, че е осемгодишна. Да не говорим, че един-два пъти седмично съм в масло до лактите – инструментите трябва да се ремонтират. А най-близкият майстор е в София.

Репертоарът ни е разнообразен. Не се променя, когато се готвим за изяви в чужбина. Хубавата музика, хубавия танц – всички ги харесват. Моят професор и сега ми повтаря: „Пиесите трябва да са различни по жанр, да има за всеки.“ И така е най-добре. Например „Бонд“ имат едно много хубаво вихрено парче, което се казва „Виктори“. На мен единият ми хареса страхотно, но имаше такива вихрени моменти в другия, че не бяха за изпускане и аз го аранжирах за духов оркестър. Бях тръпен, защото то е бързо парче и не бях сигурен дали с духов оркестър ще постигна оригиналното темпо. Освен това го свирят четири мацки със струнни инструменти, а ние го свирим с тромпет и туби. Получи се. Понякога изпълняваме с години такива хитови неща.

Как се избира парчето за финал? Учили са ме да правя кулминация, после да отдъхвам. Аз не правя така. Тръгвам от някъде и вървя само нагоре. Смесвам парчетата. До модерно парче можем да изсвирим полка. Подреждам парчетата според това, кое може да постигне по-висока кулминация от предходното. Да няма празно, да няма въздух между тях, да се върви нагоре по стълбицата. На един дъх.“