ДИСМОРФОФОБИЯТА

Какво не харесвате у себе си?
 
септември, 2011 г.
 
© Сергей Колесников / Depositphotos.com
  
Така започваха разговора с всяка своя потенциална пациентка пластичните хирурзи от култовия сериал „Кръцни-срежи“. Списъкът на телесните зони, които не си харесваме, може да бъде продължен. Но какво да направим, за да станем по-благосклонни към нашите „нелюбимци“?
 
36-годишната Наталия определя живота си като „ужасен“ и това е най-меката дума, която може да намери. Съпругът й вече е престанал да й казва, че формите й са женствени. Тя не само не му вярва, но и не понася и най-малкия намек на тази тема. „Ако бях бременна, бих могла да понеса такива определения за тялото си. Но така!? Всички поли и панталони ми стоят просто чудовищно!“
33-годишната Ирина пък ненавижда устните си. „Прекалено тънки са и това винаги ми придава злобен вид. Когато видя някоя красавица с чувствени устни на корицата на някое списание, си казвам: „Защо всичко е толкова несправедливо?!“
Абсолютно безполезно е да убеждаваме Наталия и Ирина в обратното на това, което мислят за себе си. Те са сигурни, че природата ги е обидила, това е дълбоко вкоренено у тях мнение и аргументите, доказващи противното, едва ли биха били чути от тях. Придирчивото изучаване на тялото с цел да бъде открит дефект винаги е била
 
разпространена форма на женски мазохизъм
Днес обаче този феномен се среща все по-често и при мъжете. Какво стои зад него? Страх от неуспех, остаряване и/или изоставяне.
„От тялото си са недоволни 90% от жените и 70% от мъжете“, отбелязват специалистите в областта на дисморфофобията (негативната фиксация на човека върху свой въображаем физически недостатък – бел. ред.).
Днешният култ към успеха и всеобщото преклонение пред идеалните физически мерки изкривяват погледа, с който би трябвало нормално да гледаме на себе си. Склонни сме да преувеличаваме до краен предел и най-малкия си физически недостатък. Нещо повече – смятаме, че по вина именно на тези външни детайли не ни се удава да бъдем щастливи и да се радваме на живота. Това е така, защото съвременният стандарт за красота практически изключва правото на физическо несъвършенство. В този общоприет идеален случай фигурата трябва да е слаба и висока – комбинация, която природата не дарява толкова често. Ние обаче несъзнателно се подчиняваме на вездесъщата визуална култура и по-често мислим за това, как изглежда тялото ни и какви възможности за успешно развитие може да ни даде то.
„Преди три години мислех, че ръцете ми са просто пълнички. С всяка следваща година се харесвам все по-малко. Бих казала, че ставам нетърпима към себе си.“ Признанието е на 25-годишната Виктория.
Фиксацията върху несъвършенството, както и върху образа на непостижимото съвършенство често се оказва реакция на неудовлетворението ни, на екзистенциалния страх, който може да бъде свързан със страх от остаряване или страх от това да бъдем изоставени. Коренът на неодобрението, с което гледаме на себе си, може да говори и за старо и устойчиво страдание от недостиг на родителска любов. Самооценката на детето зависи от това, как се вижда то в очите на своите родители. Важно е също дали и
 
доколко родителите харесват телата си
Някои психотерапевти твърдят, че ако родителите оглеждат спокойно отражението си в огледалото и техните семейни връзки са здрави, то и техните деца ще ценят своето тяло високо и ще уважават начина, по който изглеждат. В противен случай „аз“-ът на детето ще бъде отслабен, лишен от защита, а представата за собственото му тяло ще бъде изопачена (погрешно изградена).
Обикновено точно в подрастващата възраст възниква разрив между идеалния образ и реалното тяло. Пубертетът е мъчителна възраст. Прекалената фиксация върху реални или несъществуващи дефекти на външността е характерна за подрастващите. Възможно е лицето да се покрие с пъпки, теглото рязко да се променя, а емоциите да бъдат бурни и неустойчиви. Лошото е, че всичко това се случва точно във времето, когато подрастващите трябва
 
да заявят своето „аз“ и своето място в света
да завоюват уважението и симпатията на съучениците си, както и на важните за тях възрастни, когато са толкова раними и зависими от чуждите оценки.
38-годишната Елена загубила доста време, докато успее да се примири с широкия си таз и пищните си бедра. „Години наред за мен беше истинско мъчение да избирам дрехите си. В резултат на самоанализ осъзнах, че за моята елегантна майка пълнотата означаваше нещо срамно и посредствено. Тя непрекъснато фокусираше вниманието ми върху широките ми бедра. Усетих тази фиксация върху себе си, когато бях дете, и на практика тя ми пречеше до съвсем скоро. Беше ми наистина болно. Презирах се, защото гледах на себе си с очите на майка си.“
Никак, ама никак не е лесно да се освободим от последиците, които възникват от неудовлетворението от собственото ни тяло. Една от причините за това е и фактът, че са трудни самото формулиране и признаването на проблема. Като барометър (определител) за проблема ни служи всъщност нашето страдание заради физическите недостатъци. Ако чувстваме, че носът, коремът или краката ни съсипват живота ни, по-добре е да потърсим помощта на консултант. Психотерапевтите „работят“ с представите на хората за собственото им тяло. Те могат да ни помогнат да престанем да се защитаваме и постепенно да започнем
 
да се откриваме за другите хора
40-годишната Алена успяла да промени отношението към собственото си тяло и по-скоро към краката си, които смятала за твърде дебели. „Постарах се да започна да се отнасям добре към себе си и полагах усилия за това в продължение на няколко месеца. Сега си давам сметка, че съм изгубила твърде много време, за да преживявам своите несъществуващи недостатъци, които другите забелязваха единствено защото аз непрекъснато говорех за тях…“
Да разглеждаме тялото си единствено като нещо, което „изглежда“ или „трябва да изглежда“ добре, е също толкова нелепо, колкото и да забиваме пирони в чисто нов нотбук. Добре е да се научим всеки ден
 
да благодарим на тялото си, че изобщо го имаме
и че то може толкова много неща. Едно любовно приключение или пък заниманията със спорт могат да намалят негативните фиксации. Едно удоволствие понякога само помага, а понякога е напълно достатъчно да повиши самооценката ни.
В последно време все повече хора възприемат пластичната хирургия като панацея, която да ги избави от недоволството към собствените им тела. Понякога са наложителни не една и две, а много повече срещи с пластичния хирург и/или с друг специалист консултант, за да се определи ясно желанието на клиента, както и да се оценят реалните възможности на операцията и дали въобще тя е наложителна.
 
Цяло тяло
„Не съществуват хора с идеално тяло – в това е убедена художничката Десислава. – Ако решим „да раздробим“ красивата жена или пък мъж на порции, то ще се окаже, че тяхната красота е съставена от несъвършени части от гледна точка на пропорциите. Интересно е, че понякога, когато правя портрети, някои хора са ме молили да направя носа им по-изящен или пък корема по-прибран. Те молят да бъде изобразено иначе това, което оценяват критично. Когато започна да правя скица например, откривам, че красивата жена на практика има много къса шия, веждите й са издадени напред или пък носът й е гърбав… Всичко това обаче остава скрито както за самата жена, така и за околните, защото тя самата се харесва. И често една неправилна черта, например чипият нос, придава на лицето допълнителна привлекателност, без която то би останало недостатъчно изразително и съответно некрасиво.“

 
Доброжелателният родител
Психотерапевтът Мишел Фройд предлага едно упражнение, с помощта на което бихме могли да подобрим контакта с тези части на тялото, с които не сме в толкова добри отношения.
Застанете пред огледалото или поставете пред себе си своя снимка. Разкажете на човека, когото виждате, всичко хубаво за външността му. Говорете така, сякаш сте му родител. Правете упражнението периодично, като се постараете да почувствате дълбоко доброто отношение, с което говорите.