Дойчин Боянов: „Никой не може да направи нищо абсолютно сам”

Дойчин Боянов:
„Никой не може да направи нищо абсолютно сам”
 
Интервю на Мирослава ИВАНОВА
Снимки архив „Споделени върхове”
Говори в много добро темпо, умно и се отличава със стил. По същия начин изкачва най-високите върхове. Личи му къде е бил и какво е правил. Постиженията на Дойчин Боянов нямаше да струват нищо, ако не бяха човешките му качества.
През миналата година той не успя да стъпи на два осемхилядника в един сезон, но участва в две паметни за българския алпинизъм събития. Едното е изкачването на Гашербрум 1 (8068 м), връх, който не беше достиган от българи. Другото е изкачването на Монблан (4810 м) от обездвижения алпинист Иван Кожухаров и четирийсетина негови приятели.
Алпинистите са по-мъдри от нас. Единствено те знаят наистина защо ние наричаме всеки житейски успех „един изкачен връх”.
– Дойчине, ти обучаваш млади хора, които правят първите си стъпки в катеренето и алпинизма. Какво трябва да знаят те за Монблан, какво им казваш?
– Историята на алпинизма започва от Монблан. През далечната 1786 г Жак Балма и доктор Пакар правят първото изкачване на Монблан. Година по-късно същият Жак Балма заедно с женевския учен Бенедкит дьо Сосюр правят второто организирано изкачване на Монблан. Това е годината, която се счита за рождена на алпинизма, това е едно от местата, където той се е зародил като дейност, по-късно се е обособил като спорт. От планината Алпи произхожда и думичката алпинизъм. Самият район на Монблан представлява едно изключително интересно място и в днешни дни за алпинистите и за катеренето. Шамони и Курмайор са едни от световните центрове на алпинизма. Столицата на алпинизма бих нарекъл Шамони.
– Може ли да се каже, че Монблан е задължителен връх по пътя към по-високите върхове?
– Това, което може да се научи по неговите склонове за високата планина е основа, която всеки планинар трябва да има в себе си. Характерът на релефа е алпийски (същестува такъв термин). В нашите планини не можем да срещнем големи скални стени и ледници, които предполагат друг тип трудности. Намирам за нормално младите алпинисти, след като преминат подготовката си в България, да направят втората или третата стъпка в планини като Алпите или като Кавказ. Но Алпите е близка до нас планина и има сериозна връзка с българския алпинизъм. Там е първото българско изкачване на висок връх – Гран Комбен, там са и първите успехи на нашите алпинисти на световна сцена.
 връх Монблан (4810 м)
– Ти спази ли тази последователност – първо родните планини, после Алпите?
– Първата ми по-висока планина беше Кавказ. Може да се каже, че като характер двете планини са еднотипни. С Монблан се срещнах малко по-късно, но така или иначе за мен Алпите е място, в което, независимо от етапа, в който се намирам като развитие, бих се връщал винаги. Там винаги има какво да научи човек.
– Колко пъти си бил на Монблан?
– Два пъти. Вторият път бях с Иван.
– От кога познаваш Иван Кожухаров?
– Познавам го от старта на този проект.
– Какво знаеш за него като алпинист преди инцидента?
– Бил съм твърде млад, когато Иван е бил във вихъра на силите си. Разбира се всички истории с изкачвания на Иван са ми известни. Неговата стихия и неговият стремеж винаги са били към техническата трудност, към изкачвания на тези трудни алпийски стени и върхове, на един от които се случва инцидентът с него.
– През 1988 година в рамките на националния отбор по алпинизъм Иван Кожухаров става първият българин, който изкачва трите седемхилядника на Памир, без да е бил на връх по-висок от Мусала. Как Монблан се превръща предизвикателство, предвид състоянието на Иван след инцидента?
– Живеейки в Женева Монблан е една от отправните точки, към която Иван като се обърне и го вижда. Разбира се вижда и един куп върхове. Наистина, ако Иван беше в силите и способностите си сам, или заедно с някои от своите партньори, да решава целите си, нямаше да се спре точно на Монблан. Вероятно щеше да ходи по много по-трудни и високи върхове. Каменопадите и лавините са прибирали едни от най-големите имена в алпинизма. Това което не можа да вземе този каменопад на Иван са неговите мечти и разбира се приятелите. Ако погледнеме философски в живота си дори, никой от нас не може да направи нищо абсолютно сам. Иван също не направи нищо сам, той го направи с приятелите си и с тези, с които се сприятели по време на този проект. Аз самият, когато се изкачвам и до ден-днешен по върховете, също го правя с помощта на моите приятели.
С участници в „Споделени върхове“
– Може ли да се каже, че успехът на проекта „Споделени върхове” означава, че пред този екип и пред Иван има път? Път в планината?
– Вероятно това е стъпка, от която вече може да погледнем и към нещо друго, което е свързано с далеч повече технически предизвикателства.
– Как взе решение да участваш в този проект? Кой те покани?
– Не е имало момент, в който да взема решението: „Добре, ще участвам в проекта с Иван”. Беше естествено развитие. Може би винаги съм искал да участвам в нещо такова, имал съм нужда. В един момент започна да се събира екип. Малко по малко, както човек се движи в страни, стъпва в една крачка зад другите и започва да върви с тях. По този начин и шейната на Иван стигна до Монблан.
– Ти чел ли си името на Иван наобратно? Получава се глаголът „нави”. Как успя този човек да навие толкова много хора, да събере толкова голям екип?
– В този проект участваха хора, които дори не си говореха помежду си. Както е известно алпинистите са изключително остри камъни и когато някакъв разрив настъпи между тях, трудно е той да бъде забравен. Освен това в този проект участваха хора от различни поколения, които не се познаваха, в този проект участваха хора с различен опит. Иван успя да събере всички тези разнородности. Едно е да избереш хора, които са приятели тук в градските условия, друго е да избереш хора и да ги закараш в среда на социално-битова изолация. Иван ги събра тези хора и на всичкото отгоре успя да направи от тях екип, че даже се свърши и работа, което е уникалното за мен.
– А лесно ли е всеки да си намери мястото в такъв голям екип?
– С помощта на техническите ръководители на проекта Иван успя да намери точното място на всеки един от нас. Той се беше погрижил до такава степен, че на всеки беше изпратил маршрута, детайлно разработен, както и план на работата – кой ден какво ще се прави. Целият проект беше визуализиран компютърно. Къде какво ще се случи, какво ще се разположи. И всичкото това Иван го прави, докато ходи на работа и върши един куп неща.
  Дойчин Боянов и Иван Кожухаров, Алпите
– Как общуваш с него? Често ли се чувате?
– Когато се чувам през седмицата с Иван, той ми се обажда в 10-11 часа вечерта, защото тогава се докопава до вкъщи. Един човек, прикован на инвалидна количка, който ти казва: „Съсипах се от работа, направооо. Ей сега, свършвам още нещо тук за един-два часа и си лягам.” Но то става вече два часа, пък той трябва да става за работа след… Когато ги говоря тези неща, имам чувството, че на себе си си казвам някои неща… За моя график и това до колко аз съм полезен на себе си и на обществото. Защото Иван е един човек, който не е спрял да бъде полезен и на обществото.
– Имал ли си момент, в който да изпиташ съжаление към него?
– Не. Иван не е човек, който ще събуди съжаление у човека, който седне да общува с него. Той се смее, той те бъзика. Даже някой път като затворя телефона и си викам: „Боже господи! Келешът как ме изигра!” Така леко ме е хлъзнал. Едва очаквам следвашия път да ми звънне. Много е фин. Иван е много фин.
– Какви разговори водите? Съветваш ли се с него?
– Споделял съм с него в последните две години проектите, по които аз работя. Впечатлява ме, че Иван е много тясно в дейността, той с нищо не се е откъснал. Нещата, които ми е споменавал като негово мнение са изключително адекватни и преценявам това на базата на някои неща, които са се случили в последствие и се сещам за тези разговори и си разсъждавам.
– В какъв стил изкачихте Монблан?
– Стилът беше експедиционен. Поради простата причина, че ние първо предварителна бяхме оборудвали трасето, после Иван излезе на няколко етапа на тази височина (на два етапа) и успяхме да го върнем в ниското. В този стил се изкачват и най-високите върхове.
– Вече минаха няколко месеца от изкачването. Успя ли да го анализираш за себе си?
– Този проект е нещо, в което съм участвал не само физически. Отдавал съм му мислите си. По някакъв начин то е формирало някаква част от мен, която за в бъдеще ще изяснавам. Вероятно тази експедиция ще ехти в мен дълги години и дълги години ще излиза по нещо от нея. Това беше един много голям проект, който не може да бъде осмислен в рамките на няколко месеца.
– Какво все пак ти донесе участието в този проект?
– Една особена гордост се появи във всички нас. Ние винаги сме се впечатлявали от западния модел на алпинизъм. Но колко от тези великолепни алинисти, които са великолепни по единици, по двойки, в много свити екипи, колко от тези хора примерно от Франция, Швейцария, тези развити страни, са способни да съберат 30 души, да впрегнат гордостта си в едно такова нещо и да го реализират. Много хора ръкопляскаха на нашия екип. Щастлив съм, че успях да видя усмивката на Иван на върха.
 На връх Монблан