ДОМАШНИТЕ ЛЮБИМЦИ – втора част

Блеки, Зак, Барбу, Пухчо, Трънчо
 
март, 2011 г.
 
© Liliya Kulianionak | Dreamstime.com
 
 
Имената на хората и животните не си приличат. Защо обаче някои приписват на домашните си любимци човешки качества и са готови да ги обявят за пълноправни членове на семейството? Нещо повече – сред любителите на животните има много такива, които са привързани към тях дори по-силно, отколкото към другите членове на семейството или към приятелите си.
 
Трябва ли да се тревожите, ако най-добрата приятелка на приятелката ви е котката є и какво точно се крие зад силните чувства към котките въобще? Отговарят зоопсихолозите…
Техният живот и благополучие пряко зависят от нас, от нашите решения. Привързаността ни към тях ни въвлича в живота им емоционално. Готови сме да им посветим голяма част от личното си време, както и голяма част от средствата си. За храна и редовни посещения при ветеринар трябват пари. Наемаме се да търпим всички неудобства, които поражда тяхното съществуване в дома ни. Космите им (козината им) са практически из цялата къща, а какво да кажем за специфичната им миризма?
 
Защо са всичките тези жертви?
До съвсем скоро всички психолози бяха на мнение, че домашните любимци играят положителна роля в дома. Специалистите описват например случаи, при които дете не може да се концентрира върху уроците си, но в присъствието на кучето си веднага запомня стихотворението наизуст. Възрастните хора пък намират в общуването с животното недостигащите им емоции.
Общуването с домашните любимци ни харесва по простата причина, че то е
 
безопасно, предсказуемо и просто
Знаем, че когато пристъпим прага на дома, любимата котка ще започне силно да мърка и да се отърква в краката ни. Или пък че ако решим да подхвърлим малката топка, което се търкаля в краката ни, кучето веднага ще я донесе, стискайки я между зъбите си.
Общуването с животните действително ни зарежда положително. Разговаряме с тях, доверяваме им тайните си и им споделяме преживяванията си, като предполагаме или просто се надяваме, че те ни слушат и дори ни разбират. Иначе казано, ние сме абсолютно убедени, че на всяка наша постъпка или дори само дума, получаваме от тях обратна емоционална реакция, която ни е много важна. Дори чувстваме тяхната благодарност и симпатия, тяхното емоционално разположение.
 
Те никога не ни критикуват
и винаги ни приемат такива, каквито сме. Както можем да се досетим, за кучето не е толкова важно какъв е характерът на стопанина му. Това много прилича на безусловния начин, по който майката приема детето си. А именно детето (в смисъл на детското) не ни достига, когато сме възрастни.
Съгласете се, че съвсем невинаги се чувстваме безопасно и приятно в присъствието на други хора, дори те да са ни много близки. Причината е, че хората са достатъчно непредсказуеми, а думите и постъпките им могат да ни наранят. Освен това хората постоянно ни оценяват и техните оценки за нас далеч невинаги са положителни. В обкръжението на хора по-рядко можем да разчитаме на емоциите, които винаги получаваме от общуването с любимото куче или котка. Примерите могат да продължат и е очевидно, че в тези случаи трудно намираме силни контрааргументи на думите от известния афоризъм: „Колкото повече научавам за хората, толкова повече обичам своето куче.“
Излиза, че единствено с домашните си любимци
 
се чувстваме силни и имаме авторитет
Тактилните усещания, които изпитваме при допира с тях, ни носят успокоение и утеха. В този смисъл и отговорът на въпроса, защо избираме именно топлокръвни млекопитаещи за свои домашни любимци, е достатъчно очевиден.
Нещо повече – приписваме на домашните си любимци човешки чувства, емоции и мисли, постъпки. Дори ни се струва, че ей сега ще започнат да говорят и ще се превърнат в пълноценни хора. Феноменът се нарича антропоморфизъм.
В нашия случай става дума за това, че
 
очовеченият любимец
често наистина се превръща за нас в пълноценен член на семейството. Включва се в семейния ни живот. Особено за възрастните хора, които живеят сами, животните са „децата“, за които те се грижат. Има и такива, които признават, че не изпитват толкова силни емоции към собствените си деца.
Последните научни изследвания НЕ потвърждават положителната роля на домашните любимци в развитието на семейството.
Работата е там, че без да съзнаваме, ние ги използваме като
 
посредници в общуването
с останалите членове на семейството. Понякога самото наличие (или появата) на четириног член на семейството означава наличие (или поява) на проблем между действителните членове на семейството. Решението да си вземете домашен любимец може да възникне в неподходящ момент, когато семейството претърпява промяна. Бременност, веднага след раждане на дете или пък когато то е на година, три или шестнадесет години. Възникването на нуждата от домашен любимец в такъв момент е опит да бъде туширано психологическото напрежение, свързано с тези промени. Вместо да ги преживее, семейството се оказва неподготвено да ги приеме. Тогава домашният любимец се превръща в единствено възможно решение на проблемите.
Психотерапевтите, занимаващи се със семейна терапия, смятат, че триадата е много по-устойчива от диадата. Иначе казано, семействата, които имат поне трима членове, са много по-устойчиви от двойките. Третият помага на останалите членове от семейството
 
да не бъдат толкова тревожни
По традиция третият член на семейството е детето. Това е най-устойчивият „канал“ за изразяване на емоциите на възрастните. Разговаряйки за детето, възрастните имат възможност да не се докосват дори до сложността на взаимоотношенията помежду си.
В младите семейства, в които няма дете, или при възрастните двойки, при които децата са „отлетели“ извън семейното гнездо, кучето или котката
 
психологически заместват детето
Нещо повече, те се превръщат в „идеалното дете“. Това обаче пречи на хората да решават реално и конструктивно възникналите ситуации помежду им. Удобното наличие на „другият трети“ не дава възможност на семейството да премине към следващия стадий на своето развитие – да се сдобие с дете или пък да пусне на свобода порасналите си деца, които трябва да поемат пътя си.
Понякога четириногият питомец трябва да замести не детето, а друг член на семейството. Случва се например при развод с агресивен партньор жената да си намери
 
грозно и злобно куче
Стопанката на такова куче провокира най-агресивното му поведение. В този случай жената пресъздава обичайната за нея ситуация „жертва–палач“, която всъщност е преживявала в брака. Ето ви случай, при който е невъзможно да определим ролята на домашния любимец като положителна.
Позитивна е ролята на животинчето, ако, да речем, то е призвано да запълни празнината от смъртта на любим човек.
Домашните любимци могат да се превърнат в
 
препъникамък в отношенията между млади хора
които използват формулата: „Ако ти не обичаш моя домашен любимец, значи не обичаш мен.“ Например момиче се среща с момче, а в дома є живее котка. В някакъв момент момичето трябва да вземе решение – да свърже ли живота и бита си с това момче, или не. Но момчето пък има алергия към точно тези животни. В резултат на това момичето взима решение да се раздели с момчето. В този случай горката котка, без сама да разбере, се превръща в агент, изпълняващ операцията по разделянето. А истината е, че момичето всъщност се съмнява в себе си и в чувствата си към това момче. Тревогата є намира изход в пренасочване към котката. Ако момичето беше сигурно, че иска да изживее живота си с това момче, да си родят деца и пр., едва ли една котка щеше да застане помежду им.
Е, след като прочетохте всичко това, как мислите? Възможно ли е да не обичаме домашните любимци? Не – ще кажат тези, които ги имат. Да – ще кажат тези, които ги нямат. Ние пък ще ви кажем, че ако нямате домашен любимец и не сте хранили котката на приятелката си, докато тя е на море, вие не познавате живота.