ДОНАТА ВЕНДЕРС

Доната Вендерс:
“Промените в живота си дължа все на мъже“
 
Интервю на Ивайло ТОДОРОВ
Снимки София филм фест
 
май, 2009 г.
 
 
Когато съпругът ти е световноизвестен режисьор, заснел шедьоври като „Париж, щатът Тексас“ и „Криле на желанието“, няма как да не се чувстваш в неговата сянка. За Доната Вендерс обаче съвсем не са в сила определения като „пренебрегната“ и „подценена“. Вярно, за мнозина тя е просто съпругата на Вим Вендерс, но всъщност Доната е известна фотографка и нейни фотографии са излагани в изложби по целия свят. Нещото, без което тя никога не излиза от вкъщи, е фотоапаратът й. Дори и в София мис Вендерс не го остави и за минута и успя да се загуби, снимайки интересни места и хора. Заедно със съпруга си тя бе специален гост на София филм фест, където бе представен последният филм на Вим „Снимки в Палермо“. Двамата с Доната бяха жури на фотоконкурса „Снимки в София“ и измежду 238 фотоса избраха този на Петко Стаменов, който получи награда за най-добра снимка.
 
Макар че въобще не й личи, Доната е страшно религиозна и Библията е любимата й книга. Тя казва, че принадлежи към духовния елит. Може би защото, когато била 4-годишна, преживяла нещо покъртително. Докато си лежала в леглото и гледала през прозореца от тъмната си стая, малкото момиче чуло невероятно красив глас, който го извикал по име. Тя е убедена, че това бил гласът на Господ, и оттогава неизменно вярва в съществуването му.
 
– Възможно ли е все пак нещо или някой да ви разубеди в съществуването на Бог?
– Не, защото съм преживяла неща, които категорично са ме убедили в съществуването му. Например природата е едно от доказателствата за това, че има Бог.
 
– Вярата ли е най-ценното в живота?
– Всеки може да вярва във всичко. Аз съм готова да приема това и не го оспорвам. Но каквото и да правиш, без вяра е напразно според мен. Всичко, което е основано на любовта, е най-важното. Когато обичаме, ние се чувстваме в най-голяма степен живи. Нещата, които правим без любов, а само от гордост, са мимолетни, а тези, които правим с любов, са вечни. Ние всички сме обичани безусловно от Господ. Вярата ми в това ме кара да се отнасям с особен респект към всеки конкретен момент и към човека отсреща. Не виждам смисъл да живея без тази вяра.
Доната казва, че е обичана такава, каквато е. Всъщност Бог обича всички безусловно. Самата тя пък обича режисьорите. Именно страстта й към един режисьор я запалва по киното.
Когато бях тийнейджър, се влюбих в един млад режисьор. Всъщност аз бях млада, той не беше толкова млад. (Смее се.) Гледах го как работи на снимачната площадка, бях изключително впечатлена от целия снимачен процес. Не само от крайния резултат, който всички харесваме, заобичах самата атмосфера на правене на филми. Още преди да завърша училище, исках да стана част от филмовия бизнес. В началото не знаех към какво ще се насоча. Всичко беше свързано с това, че се влюбих. Винаги мъжете са ме водили да правя разни неща в живота си.
 
– Защо решихте да се занимавате с фотография?
– Започнах като оператор в киното. Но не се почувствах удовлетворена от крайния резултат. Разбрах, че всеки път, когато снимам филм, винаги съм притискана от фактора „време“. Помислих си: „О, това е толкова жалко.“ Вече не бях сигурна дали искам да съм оператор до края на живота си. Харесвам да работя с неща, които могат да се пипнат. Обичам да правя нещо с ръцете си. Докато снимах филми, това ми липсваше. Накрая винаги имаше просто една видеокасета. Постепенно разбрах, че фотографията може да ми даде всичко, което аз харесвам – сама да определям колко време да работя, да стоя колкото си пожелая в тъмната стаичка, която обожавам, и да работя върху всеки отделен образ, за да имам в крайна сметка нещо в ръцете си. Снимка. Така разбрах, че ще продължа с фотографията.
 
– А как се запалихте по киното?
– Беше ми интересен движещият се образ. Ако бях решила да продължа с операторската работа, може би щях да се насоча към документалното кино, с което може и да се захвана след време.
 
– Били сте асистент в киното и оператор. Не гледат ли мъжете с лошо око, когато зад камерата е жена?
– Когато започнах, наистина беше така. Не беше лесно, но сега е различно. Поне в Германия има много жени оператори, които нямат такъв проблем. Мъжете и жените вече работят перфектно в екип. На снимачната площадка трябва да се бориш, за да бъдеш уважаван. Мъжете имат определено поведение, например тези, които се грижеха за фарта и осветлението, се държаха по-грубо. Реших, че и аз трябва да стана груба, за да си общувам с тях, и това никак не ми хареса. Исках да си бъда дама в пола, качена на количката на фарта. Но това тогава не бе възможно. Трябваше да стана мъжкарана в поведението си на снимачната площадка, да не отстъпвам по нищо на мъжете. Днес жените могат да бъдат себе си и да са уважавани като оператори.
 
 
– Били сте и актриса, защо се отказахте?
– Учих актьорско майсторство. Но това беше, защото харесвах директора на училището. (Смее се.) Пак водеща сила за промените в живота ми се оказа мъж. Много бързо разбрах обаче, че не ми харесва да бъда на сцената. Предпочитах да бъда скрита зад сцената. Там се чувствах по-добре. Просто навремето исках да опитам от всичко, дори бях монтажист. Постепенно разбрах, че образът е душата на филма.
 
– Снимали сте много известни личности като Боно, Мел Гибсън и Мила Йовович. Как ги предразполагахте? Лесно ли се работи с такива звезди, или предпочитате обикновените хора?
– Всеки случай и всеки човек е различен. Известните хора си мислят, че знаят как да застанат, за да изглеждат добре на снимката. Затова още като влязат, заемат позата или застават, както са си наумили. А това на мен не ми е интересно. Затова понякога ми отнема доста време да ги убедя да направят нещо друго и да ми се доверят, за да ги покажа в светлина, в която досега не са били представяни. Дълго ги убеждавам и че нямам намерение да нахлувам прекалено навътре в тяхното лично пространство, за да стигна до същността им. Все пак аз съм доста привилегирована като съпруга на Вим и затова известните личности ми се доверяват по-лесно. Те знаят, че не искам да им направя нищо лошо. А хората, които не са известни, не са свикнали да стоят пред камерата. Те са срамежливи и трябва да ги накарам да се чувстват удобно. За мен обикновените хора са като скулптура – трябва да премахна външния им пласт… Но в крайна сметка за мен няма значение, мога да работя еднакво добре и с двете групи.
 
– Коя е снимката, с която се гордеете?
– „Горда“ е много силна дума. Имам няколко любими снимки. Например една, на която не си личи кой точно човек съм снимала. Той е известен и се опитваше да вземе много важно решение. Бях там в този момент и го заснех точно в мига, в който бе решил да се раздели с някого. Разбирах, че това е много важен момент за него, и се радвам, че това се вижда на снимката. Получи се един вечен образ, като в същото време не си личи кой е човекът. Това много ми хареса. Снимката се казва „Да вземеш решение“.
 
– Какво бихте снимали, ако трябва да изобразите Бог на лента?
– Човешко същество, защото Бог е навсякъде и не може да бъде заснет. Може би само една частица от Бог може да бъде заснета на една снимка.