Красивата версия на Дончо Цончев
интервю на Теодора СТАНКОВА
Пресфото – БТА Снимка Бистра Бошнакова
януари, 2010 г.
Той е определен от мисията си – да бъде разказвач. И неопределен – от видимата свобода на неговото писане. Разказва много премерено и въпреки това грабва цялото внимание, защото в гласа му има кладенчова дълбочина.

През изминалата година политикът Дончо Цончев напусна парламента.
Казва, че търси оттегляне към себе си. Но писателят не спира да вярва в разума, в доброто и в говоренето, особено когато става дума за лични истории. Затова потърсих именно него, за да си поговорим за изминалата година и за тези, които ни предстоят – в литературата, в България и в собствения ни живот. За това, как човек може смислено, спокойно, щастливо и ведро да живее живота си.
– Как бихте разказали себе си с няколко думи…
– Така, че да изглеждам добре на другите. Не толкова в очите им, колкото в умовете и в душите им. Всъщност това ми е професията, цял живот го правя с голямо удоволствие. И с неугасващата надежда, че има по-добър начин да се отнасяме един към друг, отколкото го правим.
Дълбоко съм убеден, че към всяко нещо съществуват поне сто ракурса и толкова версии. Аз съм за красивата версия. Тя се ражда от разума и доброто. Това ме прави щастлив и ме осмисля по някакъв начин. Понякога си въобразявам, че тъкмо тук е отговорът на въпроса, защо ми върви, с каквото и да се захвана.
Няма нормален човек, който да не иска красивата версия – за себе си, но и за околните.
– Какво не знаят хората за Дончо Цончев?
– Недостатъците ми не знаят. Кусурите ми. Старателно се стремя да ги прикривам, за да не развалям легендата, че съм „готин пич отвсякъде“. Няма съвършени живи хора. Но моите най-близки – семейството ми и до известна степен старите ми истински приятели – ако си отворят устата… Те отблизо познават чудовището в мен, звяра и отнесения, пиян не, но опиянен със сигурност, маниакален бърборко. Слава на Бога, тази характеристика с времето лекичко се облагородява. Биологията ли се обажда отвътре, физиологията ли, но има нещо като съзряване в духовната ми същност като цяло.
– А какво знаят хората за Дончо Цончев?
– Красивата ми версия. С налудни амбиции и каторжен труд съм искал да я изградя. Даде Бог да се получи нещо такова. От много време насам получавам например шише ракия, а вместо етикет лепнато стихотворение, посветено на мен. Трогателно. Не сме се виждали с този човек, но той ме знае. Духовни братя сме – така го чувства. Може да е неграмотен, млад или стар – няма никакво значение.
„Ела бе, бай Дончо, имам страхотен хотел, знаеш го, настанявам те в президентския апартамент, изобщо не мисли да плащаш каквото и да било тука.“ Ето още един, заради когото си заслужава човек да пише хубаво и честно до дъното.
Преди тридесетина години в „Гостиница Плевна“ – Ростов на Дон, си допаднахме с дядя Миша. Шолохов имам предвид. По едно време отидохме до тоалетната. Той ми намигна после и тръгнах с него, към частния му самолет „Чесна“. Погледнато отвън – и двамата юнашки почерпени с казака. Литнахме към дома му, той беше решил да идем на лов. Никакъв лов, разбира се (жена му – велик човек!) – на другия ден се понесохме към Москва; КГБ вече ни издирваше. Михаил Шолохов знаеше повече за мен, отколкото цялата наша казионна литературна критика. Както и аз за него.
Днес Антон Дончев, Любо Левчев, Иван Гранитски, Стефан Цанев и Тошо Тошев знаят едва ли не всичко за мен. И Виктор Пасков го знаеше, Бог да го прости. Веждичката го знае, Васко Сотиров и още неколцина, Бог да ги поживи. Оттук и може би не достатъчно тактичното ми признание, че съм щастлив човек. Всъщност какво лошо или грозно има в това, че го казвам?
Има хора, които наистина ме познават, на тях дължа ведрия си дух. И те ми стигат.
– Чела съм мнението ви за Никос Казандзакис. И за автоепитафията му в Ираклион: „От нищо не се страхувам, на нищо не се надявам, свободен съм.“ Осмелявам се да попитам за ваша автоепитафия. Ако искате, отговорете.
– Искам. Няма кофти въпрос. Бедата обикновено идва от отговорите. Ето какво бих приел да се напише на камъка ми: „Тук почива един добронамерен човек.“ Но не с големи букви от бронз, защото ще ги откраднат. Случи се и на брат ми, от паметника на съпругата му откъртиха всичко. Брат ми ме помоли да открия крадците, да им кажа да ги върнат, месинговите големи букви, той ще им ги плати тройно. Въобразяваше си, че имам безкрайни връзки от помията до върховете в обществото. Никой не може да има истински връзки освен със себеподобните. Питай ме нещо по-ведро, де. Ти си наборка на внучката ми. Давай.
– Откъде тази ваша наистина забележителна ведрост?
– От Бога, разбира се. Както от сатаната – мракът. Много просто е. Има един бръмбар лайнар – така се казва. Все търси и намира говеждото лайно, та се захваща за работа. Действа сръчно, енергично и майсторски. Прави топчета от този тъй важен за него материал и ги търкаля към убежището си. С тях се храни. Това обича. Дай му черен и червен хайвер, всякакви деликатеси – отвръща глава и си търси лайното човекът.
Макар и късно, научих се да не упреквам нищо, което съществува реално. Не съм сценарист на Господа. Не съм и режисьор на природата. А със съдбата сме почти в любовни взаимоотношения. Каквото тя е решила, за мен е закон. Понякога ме е целувала.
За разлика от онзи бръмбар аз се старая да избирам благородни материали за това, което пиша. Много сила има в тях. Впрочем „във всичко има всичко“ – любима моя мисъл – както в един кубически метър океанска вода се съдържа цялата Менделеева таблица. На всичкото отгоре ние също като химическите елементи си имаме изотопи на самите себе си. Аз най си харесвам ведрия изотоп. На моменти наивния, та до лекомислие. Урежда ме. Стремя се да го пазя, дори да го правя още по-красив въпреки възрастта. А може би – поради.
Впрочем „възраст“ е биологично понятие. А духовността, не много леко нещо за всички ни – как се измерва? А душата?
Млъквам. Което е голяма рядкост при мен. Размишлявам – което се оказа реалното състояние, където се чувствам най-добре. И все по-дълбоко се убеждавам, че не е добре да даваш съвети. Или да отсичаш оценки. Това е работа на Бога. А ние – все по-незнаещи и все по-несъвършени, дори бедните Му асистенти, е по-доре да се обърнем към Смирението.