Български криминален роман от сценариста на „Под прикритие“, „Дяволското гърло“ и „Отдел Издирване“
Очаквайте от 28 септември!
Анонимно писмо. Тайно скривалище в Рилския манастир. Открити са човешки кости. Готови ли сме за истината?
След „Хлапета“ и „Неотминало“ „Дъждът оставя следи“ е третият роман на Александър Чобанов. Той е познат на публиката като сценарист и автор на някои от най-разпознаваемите български сериали – „Под прикритие“, „Дяволското гърло“, „Отдел Издирване“, „Съни Бийч“ и други.
От 2019 година Александър Чобанов е член на Британската асоциация на криминалните писатели (CWA) и на Американската асоциация на авторите на трилъри (ITWA).
За книгата
„Дъждът оставя следи“ е криминален роман, който проследява разследването около една мистериозна находка в тайно скривалище в Рилския манастир. Намерени са човешки кости, които крият дълбоко пазени тайни. Открива ги йеромонах Климент, насочен от анонимно писмо. Разплитането на случая води двамата главни герои – инспектор Ангел Обретенов и бившия полицай Борислав Андреев, към убийства от миналото, които ще променят живота и на двамата.
Как се създава български литературен детектив, адекватен на времето, в което живеем
Интервю с Александър Чобанов
Как се роди идеята за романа и защо избрахте основно място на действието да е Рилският манастир?
Мястото на действието е пряко свързано с историческите събития, които засягам в романа. Важно е да се каже, че романът е базиран на реални случки, но претворени в художествено произведение. Колкото до идеята, мога да кажа, че тя е съвкупност от няколко важни компонента, които събират в едно писателските ми търсения през последните години с теми, които силно ме вълнуват, и това беше определящо. А и няма как да е по-друг начин, защото аз вярвам, че идеите не хвърчат във въздуха и разсеяният творец, разхождащ се в парка, просто ги улавя, не! Идеите са важна част от творческия процес и се раждат вследствие на упорито и внимателно търсене, а после има период на дълго отглеждане и чак тогава може да се появи нещо на бял свят.
Как подходихте към предварителната подготовка за книгата? Имаше ли нещо, което ви изненада или впечатли, докато проучвахте историческите факти за манастира или някоя от другите теми?
Това беше доста дълъг период на търсене на подходяща форма за конкретната тема. Паралелно с него направих сериозно предварително проучване, разбира се, бях в манастира, разговарях с хора, правих снимки и доста видеоматериали. Колкото до впечатленията, не мисля, че има българин, който да е безучастен към съдбата на Рилския манастир. Така и аз бях погълнат от историята му, архитектурата, монасите и ролята му в нашата история.
Вие сте автор на още пет книги. Ще открием ли сходства между тях и „Дъждът оставя следи“?
Най-голямото сходство е, че аз съм авторът. „Дъждът оставя следи“ е много по-различен роман от всичко, което съм писал до момента. Не само защото това е жанров криминален роман, изключително близък до класическата форма на жанра, а и като послание. Но все пак сходства има. Например за тези, които внимателно са чели „Хлапета“, няма да е трудно да разберат, че единият от полицаите в „Дъждът оставя следи“ – Ангел Обретенов, е порасналият Ангел от „Хлапета“. Това се споменава и има директни препратки към детството му и неговата предистория, но няма да издавам повече.
Освен писател, сте и сценарист на успешни криминални сериали като „Под прикритие“, „Дяволското гърло“, „Отдел Издирване“. Този опит помогна ли ви, докато работехте по романа, и дали ще го видим екранизиран?
Опитът от сериалите е много различен, но това, с което ми е полезен в литературата, е дисциплината по отношение на сроковете, която е ключова при работата в телевизия. Също така в сериалите успях да доразвия усета и интереса си към криминалните истории. Има и моменти, в които пречи, а все пак литературата си остава голямата ми любов.
Както във всеки добър криминален роман, в „Дъждът оставя следи“ по-сериозните теми са балансирани с хумор – шеговити коментари и диалози, саркастични герои… Трудно ли се изгражда този баланс и откъде черпите идеи за колоритните персонажи?
В този роман ключов момент беше създаването на единия от главните герои – бившия полицай Борислав Андреев, с прякор Фишер. Един от най-важните елементи на криминалния роман е образът на детектива. Той трябва, от една страна, да е надарен с почти нечовешки качества и талант, от друга – все пак трябва читателят да повярва, че такъв човек може да съществува. Развитието на детективите в литературата се променя във времето, като започнем от първия – Огюст Дюпен, на Едгар Алан По, легендарните Шерлок Холмс и Еркюл Поаро, минем през емблематичните Сам Спейд и Филип Марлоу на Дашиъл Хамет и Реймънд Чандлър, за да стигнем до съвременния криминален роман с образци като детектив Хари Бош на Майкъл Конъли, Хари Хуле на Ю Несбьо, Джон Ребус на Иън Ранкин и много други. Детективът в съвременния роман е много повече човек от Шерлок Холмс и Еркюл Поаро. Те са незабравими образи, но повече приличат на приказни герои, ако ги сравним с Джон Ребус например, който има много човешки проблеми. Темата е дълга, но мисля, че успях да създам образ на български литературен детектив, адекватен на времето, в което живеем.
Как се вдъхновихте за заглавието на романа и каква следа бихте искали да остави той у читателите?
Заглавията са голямо предизвикателство за мен. Понякога ми отнемат повече време от написването на самия роман. Но този път случаят не беше такъв. Това беше работното заглавие на романа, което остана. Защото смятам, че носи необходимата доза меланхолия и поетичност, а в същото време е натоварено с посланието на текста, но читателят ще може да го усети чак когато завърши книгата. Колкото до следата, която искам да остави романът – по-скоро бих се радвал, ако този, който прочете книгата, си зададе въпроса дали това може да се случи наистина. И ако „да“, защо?
Накрая сякаш остава възможност за продължение. Планирате ли такова?
Разбира се. Това е една от основните характеристики на криминалния жанр, а именно, че детективите продължават да разследват. Вече имам идеи за следващия случай на Борислав Андреев и Ангел Обретенов и с нетърпение
Откъс от „Дъждът оставя следи“
Дъждът се сипеше и изпълваше нощта с монотонния тропот на едрите капки, разбиващи се яростно в каменните плочи, с които беше покрита земята в двора на Рилския манастир. Двете реки, които опасваха манастира, бучаха тревожно и шумът от тях при такива проливни дъждове е зловещ и плътен, идващ от недрата на планината, която не се виждаше в непрогледния мрак. Водата, устремена с цялата си мощ, се спускаше и минаваше покрай манастира вече цяло хилядолетие. В полунощ на 24 срещу 25 юни силуетът на йеромонах Климент, подпрян на перилата на втория етаж на монашеското крило, оглеждаше цялата обител, за да се увери, че може да направи това, заради което бе буден по никое време.
Проливният дъжд не го спря и той се устреми към стълбите. След минута йеромонах Климент вървеше към източното крило на Рилския манастир, без да се опитва да се крие от пороя, който се изсипваше върху него. Целенасоченият и равномерен ход на Климент издаваше тревога. Мина покрай двата бора зад храма „Рождество Богородично“. След още няколко крачки застана близо до Хрельовата кула, погледна към кабината на дежурния, но охранителят на манастира най-вероятно вече беше заспал. Избра толкова късен час, за да е сигурен, че всички монаси и гости на манастира отдавна са се прибрали, а и лошото време помагаше за това. Брат Климент стигна до стълбата, която водеше към входната порта на Хрельовата кула – някога създадена, за да предпазва манастира от нападатели, днес е по-скоро поредната туристическа атракция. Монахът продължи бавно и тихо в посоката, по която бе поел. Подгизналите му стари обувки плуваха във вода, която йеромонах Климент не усещаше. Запъхтян, се спря под стряхата вече на източното крило, дрехите му тежаха като метални рицарски доспехи. Плетената му вълнена жилетка, която носеше върху монашеското расо, беше толкова напоена с вода, че тежеше най-малко петнайсет килограма. Той продължи към входа на параклиса „Св. Сава и св. Симеон Сръбски“, издигнат в памет на сръбските светии в замяна на построения в Света гора параклис „Св. Иван Рилски“. Когато стигна до вратата, се огледа, нямаше абсолютно никой, а и да имаше, в момента видимостта беше не повече от два метра. Монахът отключи вратата и бавно я открехна, отвътре го лъхна студеният въздух и той сякаш се сепна за секунда, но нямаше никакво колебание, че иска да направи това, за което беше дошъл. Приплъзна се в тесния отвор и тихо затвори. Подпря се на вратата, за да си отдъхне. Запали свещта, която беше взел със себе си, и опита да се ориентира в мрака. Дъждът навън се усили, а из недрата на планината се чу силен тътен от паднала някъде мълния, която стресна Климент. Той погледна бележката в ръката си. Лицето му оставаше безизразно.
Време е това, което е скрито и много хора искат да бъде забравено, да бъде намерено, защото то причини много зло през лето Господне 1961 март месец. Сигурно се чудите защо избрах вас. Това е война за истината, днес, още повече. Това, което ще откриете, всички трябва да узнаят.
Климент беше намерил бележката в килията си, адресирана лично до него. Нататък продължаваше с точно описание на скривалището, което трябваше да открие. Това, което го накара да се смрази пред написаното, беше, че през 1961 година, март месец, се бе случило най-голямото нещастие в живота му – смъртта на майка му. Зачуди се дали да не сподели с някого от братята, но реши, че ако има нужда, те ще узнаят в най-подходящия момент. Преди да тръгне, взе дневника си и внимателно записа:
Днес, лето Господне 2018, 25 юни, се прибрах след вечеря в стаята си. Това, което намерих там, силно ме изненада. На масичката до кревата ми имаше плик, на който пишеше само „Кирил Каменов Стоилов“, това е светското ми име, което никой не помни, или тези, които го помнят, отдавна са се преселили в Царството небесно! Това силно ме озадачи и нямаше как да не отворя писмото. Кой може днес да знае това мое име и как това писмо се е озовало в стаята ми? При всички тези обстоятелства не посмях да изхвърля плика, а реших да прочета какво пише, напълно осъзнавайки откъде идва това мое желание. Прекръстих се и отворих плика. Вътре имаше писмо, написано на ръка и подписано с думите: „От този, който знае истината“. Това, което прочетох в писмото, ме озадачи, но най-голяма почуда възбуди в мен присъствието на едната част от четворен печат. Такива печати са се използвали през Средновековието и малко по-късно, но нямам спомени да имаме такъв в манастира!
Беше мокър до кости, но все още не обръщаше внимание. Ръцете му потръпваха. Чак когато свещта угасна и бръкна в джоба си, за да извади кибрит и да я запали, усети, че от него се стича вода. Запали я отново, направи няколко крачки към дясната страна на олтара, както беше описано в бележката. През годините беше научил за много скривалища в манастира. Знаеше, че е имало такова в параклиса „Св. Йоан Предтеча“, знаеше и за много други, но за първи път сега разбираше, че има скривалище и този параклис. Което означава, че този, който го праща там, познава манастира. Може би е някой от братята, но ако бе тъй, можеше просто да му каже? Монахът остави свещта внимателно на пода и клекна, за да отмести тухлите, както бе описано. Тухлите излязоха с лекота, под тях се откриха две широки дъски, точно както пишеше. В тъмното не виждаше добре какво прави, но бавно и внимателно отмести едната дъска, а после и другата. Откри се широк отвор, откъдето го лъхна миризмата на застоял въздух. Климент опита да освети със свещта, но не се видя нищо. Монахът спусна едната дъска да провери колко е дълбоко – не повече от метър и половина. Седна над отвора, провеси крака и се спусна бавно, като държеше запалената свещ в едната си ръка, а с другата се подпираше. Стъпи на земята, намираше се в подземното скривалище. Огледа мястото, доколкото можеше да види нещо от мъждукащата светлина на свещта, която гореше съвсем слабо от липсата на кислород. Кафявите очи на Климент следяха напрегнато движението на сянката му по стената, лицето му се изопна, а тялото му сякаш го водеше напред. Поредният гръмотевичен тътен го напрегна допълнително – имаше нещо зловещо в този дъжд! Направи още няколко крачки, когато усети, че нещо хрупа под обувките му, беше приведен и трудно подвижен. Клекна и освети пода със свещта. Това, което видя, не беше това, което очакваше. Страхът полази цялото му тяло. Усети как настръхна. Успя само да се прекръсти и една мисъл много бързо премина през ума му – „Какво ще се случи с манастира?“. Приближи свещта и видя съвсем ясно човешките останки, разположени в средата на пода – зейнал грозно човешки череп, кости… подредени в скривалището. Отец Климент погледна отново към черепа, който го смрази с усмивката си. Не знаеше какво да направи и как да действа. Дали това не са костите на някой брат? Гръмотевиците продължаваха да трещят все по-мощно, сякаш предвещаваха нещастие! Тялото и съзнанието му се парализираха. Започна нервно да се върти със свещта в ръка, оглеждаше скривалището, горещият восък от запалената свещ се стичаше върху китката му и бавно застиваше. По мръсния под нямаше нищо освен човешките останки. Когато се приближи, Климент видя, че в едната ръка на скелета има пистолет, а близо до другата кожена папка и голяма черна книга. Монахът се приближи и взе кожения калъф. Отвори го. Вътре имаше събрани документи, но му направи впечатление, че сред документите беше написано нещо с големи букви. Освети го със свещта и ясно видя изписано ЮЛИАН БОНЕВ.