Авторката на „Отминали времена” и „Забравената градина” Кейт Мортън се завръща с романа „Дъщерята на часовникаря”, определян като най-амбициозното й произведение до този момент. От 11 юни в книжарниците!
„Дъщерята на часовникаря“ (превод: Надежда Розова, 464 стр., цена: 24 лв.) ни пренася в една мразовита зимна вечер във викториански Лондон, където е изоставено невръстно момиченце. Малката улична крадла се превръща в ослепително красива муза и модел на талантливия художник Едуард Радклиф, а накрая става и негова любима. През лятото на 1862 година двамата влюбени отпътуват за имението Бърчуд в горното поречие на Темза заедно с група художници, за да прекарат един месец в уединение и творческо вдъхновение. Напрежението постепенно се сгъстява и в един горещ следобед проехтява изстрел. Още преди края на престоя на групата приятели една жена е убита, друга изчезва, откраднато е скъпо наследствено бижу, а животът на Едуард Радклиф рухва. Век по-късно младата архивистка Елъди Уинслоу намира пожълтяла снимка на поразителна жена с викторианско облекло и скицник с рисунката на къща на завоя на някаква река. Защо къщата изглежда толкова позната на Елъди? И коя е красавицата на снимката?
Определяна като наследничка на Дафни дю Морие, талантливата австралийска писателка Кейт Мортън постига феноменален успех. Нейните виртуозно заплетени „истории с атмосфера“, както ги нарича критиката, печелят отличие след отличие и покоряват сърцата на читателите, жадни за драматизъм, съдбовни обрати и романс. Романите й, сред които „Пазителка на тайните”, „Отминали времена” и „Забравената градина”, се разпространяват в над 40 страни, а общият им тираж отдавна надвишава 10 милиона екземпляра. „Дъщерята на часовникаря“ е бестселър на „Ню Йорк Таймс” и дълго време оглавява класациите за продажби. Пищна обстановка, прецизни исторически детайли, убийство, кражба, вероломство, любов и загуба – в тази книга има всичко. Мечтателното повествование звучи с гласа на Птичето, а дъщерята на часовникаря е свидетелка на драматичните събития от миналото.
Кейт Мортън – „Дъщерята на часовникаря“
Отидохме в Бърчуд Манър, защото Едуард твърдеше, че го обитават духове. Не беше вярно, поне не тогава, но всеки, който допуска истината да развали хубавата история, е глупак, а Едуард не беше. Неговата страст, ослепителната му вяра във всичко, с което се занимаваше, беше една от причините да се влюбя в него. Притежаваше въодушевлението на проповедник и умееше да изразява мненията си така, че тутакси ги осребряваше. Способен бе да увлича хората, да разпалва у тях увлечение, каквото не са подозирали, че притежават, да засенчва с личността и разбиранията си всичко останало.
Само че Едуард не беше проповедник.
Помня го. Помня всичко. Ателието със стъклен покрив в градината на майка му в Лондон, мирисът на току-що смесена боя, дращенето на четката по платното, докато погледът му обхождаше кожата ми. Изопнатите ми нерви в онзи ден. Умирах да го впечатля, да му внуша, че съм такава, каквато не бях, докато очите му се плъзгаха по тялото ми, а в главата ми витаеше молбата на госпожа Мак: „Да не си посмяла да забравиш, че майка ти е била истинска дама, а роднините ти – благородници. Ако си изиграеш правилно картите, всички ще пожънем заслуженото“.
Затова през онзи първи ден в белосаната стая, зад сплетените розови цветове на сладкия грах, аз поизпънах гръб на стола от палисандрово дърво.
Най-малката му сестра ми поднесе чай и торта, когато огладнях. Майка му също дойде по тясната пътека да го погледа, докато рисува. Тя обожаваше сина си. Той щеше да осъществи надеждите на цялото семейство. Изтъкнат член на Кралската академия, сгоден за заможна дама и бъдещ баща на кафявооки наследници.
Такива като мен не бяха за него.
Майка му се обвиняваше за онова, което последва, но по-скоро би попречила на нощта да последва деня, отколкото да успее да ни раздели. Той ме наричаше своя муза, своя съдба. Твърдеше, че го е разбрал тутакси, още щом ме е зърнал на мътната светлина на газените лампи във фоайето на театъра на Дръри Лейн.
Аз наистина бях неговата муза, неговата съдба. И той беше моята. Случи се отдавна, случи се вчера.
О, аз помня любовта!
Това кътче по средата на главното стълбище ми е любимото. Къщата е странна, умишлено е построена така, че да обърква. Стълбищата се извиват под необичайни, чудати ъгли, а стъпалата им са неравни. Прозорците не са на една линия, колкото и да се взираш в тях. Под дюшеметата и дървената ламперия има хитроумни скривалища. В моето кътче обаче се усеща почти неестествена топлота. Всички го забелязахме още при първото си посещение, а през първите седмици на лятото един през друг се мъчехме да отгатваме предназначението му. Отне ми време, но най-сетне узнах истината. Мястото ми е познато толкова добре, колкото собственото ми име.
Едуард подмамваше хората не със самата къща, а със светлината. В ясни дни от прозорците на мансардата се виждаше отвъд Темза, чак до възвишенията на Уелс. Ивици от бледомораво и зелено, варовикови чукари, извисили се към облаците, и топъл въздух, който обвива всичко с отблясъци в цветовете на дъгата.
Ето какво гласеше предложението му: цял месец през лятото, посветен на рисуване, поезия и пикници, на разкази, наука и изобретения. И на светлина, божествена светлина. Далеч от Лондон, далеч от любопитни погледи. Нищо чудно, че другите приеха охотно. Пожелаеше ли, Едуард бе способен да принуди дори дявола да се отдаде на молитва.
Само пред мен призна другата причина да дойдем тук. Защото, макар че светлината наистина го примамваше, Едуард си имаше тайна.
Тръгнахме пеша от гарата. Беше юли, великолепен ден. Ветрец повдигаше леко полата ми. Някой носеше сандвичи, които изядохме пътьом. Любопитна гледка ще да сме били – мъже с разхлабени вратовръзки и жени с разпуснати дълги коси. Смях, закачки, забавление.
Превъзходно начало! Помня ромоленето на поток наблизо и гривяк, който се обаждаше някъде отвисоко. Мъж водеше за поводите кон, впрегнат в каруца с бали сено, върху които седеше момченце, а уханието на прясно окосената трева… О, колко ми липсва този мирис! Няколко охранени селски гъски ни изгледаха злобно, когато стигнахме до реката, а щом отминахме, закрякаха храбро. Всичко беше окъпано в светлина, но не задълго.
Ала вие вече го знаете, защото, ако прелестната топлина се бе задържала, нямаше да има какво да разказвам. Никой не се интересува от спокойните и щастливи лета, без промяна от началото до края. Едуард ме научи на това.
Усамотението изигра своята роля, защото онази къща беше заседнала на речния бряг като огромен кораб. Времето също – поредицата знойни слънчеви дни, а сетне онази буря през нощта, която ни погна всички вътре.
Вятърът виеше, дърветата стенеха, а гръмотевиците се търкулваха по речното корито, за да сграбчат къщата, докато вътре разговорът се насочи към духове и магии. В камината припукваше огън, пламъчетата на свещите потрепваха и в полумрака, насред сладостна смесица от страх и изповедност, се роди някакво зло.
Не беше призрак, о не, нищо подобно – беше изцяло човешко дело. Двама неочаквани гости. Две отдавна пазени тайни. Изстрел в мрака.
Светлината угасна и всичко почерня. Лятото секна. Първите нетърпеливи листа започнаха да капят и да загниват в локвите под оредяващите храсталаци, а Едуард, който обичаше къщата, заснова из коридорите като пленник. Накрая не издържа, събра си нещата и се приготви да си тръгне, а аз не успях да го спра.
Другите го последваха, както винаги.
А аз? Аз нямах избор. Останах.