Евала на Лили Иванова
от Мирослава ИВАНОВА
юни, 2009 г.
Биографът Карбовски почти умря на седемдесетия рожден ден на певицата Лили Иванова, когато се появи автобиографичната й книга „Истината“, редактирана от журналиста. Най-много да напише обещаното продължение на „Истината“ и край! Ще свърши като музикален идол без репертоар!
Подобни мисли ми се въртяха, докато пишех в главата си този текст в едно малко кафене на софийската улица „Иван Асен“ и когато от съседната маса дочух шумна италианска реч. Погледнах и видях двама мъже: единия – италианец, другия – българин, кореспондента на БТА в Рим от времето, когато бях в осми клас и мечтата ми беше да бъда кореспондент на БТА в Рим. Усмихнах се и си казах: „Май никога няма да бъда по-близо до мечтата си.“ Не понечих да се запозная с този мъж просто защото никога не съм искала да бъда като него, т.е. да бъда друг човек. Веднага си представих какво щеше да бъде, ако Лили Иванова мечтаеше да бъде Емил Димитров? Благодарна съм обаче на тази случайност, защото тя се превърна в повод да си дам сметка, че биографичните книги са хубави, когато са истински разкази за сбъднати мечти.
Продължавам да си пиша материала.
На Карбовски му идват добри идеи и когато е редактор на Лили Иванова (от което излезе книгата „Истината“), и когато обикаля Европа, за да се срещне с български емигранти и в търсене на черни пътища (от което излязоха дузина предавания и книгата „Черните пътища на Европа“), и когато кани анорексичка на вечеря (от което излезе едно предаване). Заедно с автобиографията на Лили прочетох и „Черните пътища на Европа“. Двете книги по нещо си приличат. „Истината“ ми се стори като пътешествие, може би не чак до Америка, където мечтите се сбъдват някак почти задължително, стига да не са били сбъднати на кредит. Но поне до Европа, където има истински асфалт, китни гробища, музей на Моцарт, шоколад и лилави крави, магистрали и тунели, щастливи и богати пенсионери. Когато затворих „Истината“, моментално се върнах у нас. Сред боклуци, марихуана, черни пътища, нечленоразделна реч, мръсно море с упорити нефтени петна, разкопани гробове и сцени, на които айдълите умират веднага щом се появят, защото нямат репертоар и защото у нас няма пазар. Ние дори нямаме наша дума за „евала“, защото на никого не правим „евала“. Нито на мечтите си, нито на Лили Иванова, нито дори на себе си. Да сбъднеш мечтата си у нас, е толкова трудно, колкото и да намериш черен път в Европа.
За почти 50 години упорит труд примата на българската естрада е издала над 40 албума и сингъла, „доказала е таланта си на изток от Виена“ (по думите на редактора биограф Карбовски), пяла е в парижката зала „Олимпия“, показала е, че „гласът й е божият инструмент на любовта, свободата и романтиката“. Сбъднала е наистина мечтата си да бъде певица и да бъде Лили Иванова по черните пътища на Европа, т.е. в България.
Получава 101 лева пенсия и има регистрирани девет месеца трудов стаж като медицинска сестра. Казва: „Лили Иванова я няма на финансовата карта. Ако днес пея – ще живея, ако не пея…“ Ограбвали са я, пречили са й, завиждали са й. Не й е било лесно. Никой обаче не е успявал да й отнеме любовта на нейната публика нито във времената на прословутата Концертна дирекция, нито във времената на още по-прословутите реалити формати.
Текстът ми свършва. Ето последните неща, които си помислих, преди да си тръгна и да оставя „мечтата си“ спокойно да си пие кафето на съседната маса.
Не вярвам, че Карбовски е обикнал естрадата, и му прави чест, че не се опита да заблуждава някого в това. Но съм сигурна, че след „Истината“ винаги когато пише текстове или снима предавания за анорексички, курви, цигани, изнасилени, педофили, проститутки, наркомани, крадци, убийци, емигранти и беззъби гларуси, ще си казва: „Евала на Лили Иванова.“