Един уикенд в Чинкуе Тере
от Мина ПЕТРОВА
януари, 2012 г.
Петък следобед, Милано
Милано в петъчния следобед – хиляди лица, озарени от мисълта за предстоящите почивни дни, напускат града, който „храни“ Италия. Маршрутите за бягство от един твърде урбанистичен климат са хиляди. Така е в Милано, където хората живеят малко по принуда, прииждат от всички части на света и ежеминутно подминават величествената белота на огромната готическа катедрала Дуомо. Често зад лъскавите си костюми, фанатичните си модни пристрастия и неоспоримата си грация италианците крият един бански костюм и детинско увлечение по морето. Независимо къде се намират, колите и задръстванията винаги се забелязват по посока морето. По всичките четиридесет перона на Миланската гара онези влакове, отиващи към морето, са сякаш по-забележими. В петък и събота те се пълнят с очакване, трепет и нетърпение – онзи летен букет от чувства, който като деца си събирахме по цяла година и го понасяхме на път за морето. С настъпването на пролетта Италия започва да празнува – време е да се качим на влака за Генуа и да открием защо е така!
Настъпващата зима, безцветния пейзаж и дори коледното настроение нека оставим назад, защото влакът приближава Лигурия. Това е мястото, където планините на Пиемонт се спускат в морските води – резултатът е поредната италианска ария, възпяваща любовта между планината и морето. Тясното парченце италианска земя се слави със завидна история най-вече заради прочутата си столица Генуа. В разцвета на морското си превъзходство градът носел прозвището Суперба (Горделивката). В продължение на няколко века основна част от богатството на света се струпвало именно там, спечелено по честен и нечестен път. Днес Генуа ухае на древен пристанищен град, запазил неповторимата си еклектична атмосфера, енергия и мистерия.
Разходка в теснините на каруджите
Събота сутрин, Стационе Бриньоле, Генуа
На север и юг от него криволичат бреговете на Италианската Ривиера, по които са накацали редица живописни рибарски селца, всяко едно по-незабравимо от предишното. Не е тайна, че наред с тузарски места като Сан Ремо, Портофино, Рапало, Санта Маргерита заливчетата спотаяват неизменния туристически фаворит Чинкуе Тере (от итал. – петте земи). Разположени по Ривиера ди Левант – най-неравната и предизвикателна част от Лигурския бряг, – Монтеросо, Вернаца, Корниля, Манарола и Риомаджоре дълго време били скрити от света заради недостъпния си терен. От морето те изглеждат недостижими, а многобройните пъстроцветни къщички сякаш едва пазят равновесие по стръмнините на отвесния бряг. Човешката намеса е сведена до минимум, а красотата е почти неопорочена от шума на коли и мотори. Безспорно най-вълнуващият и почти единствен начин за придвижване е с влак. До най-източното градче Риомаджоре стига влакът от Специя, докато най-западното от тях – Монтеросо – е достижимо от Генуезката гара, Стационе Бриньоле. Това е началната точка, която бих препоръчала по редица причини. На първо място, едночасовото пътуване от Генуа до Чинкуе Тере е един незабравим спектакъл, в който тъмните тунели се редуват с изненадващи гледки към осветеното от слънцето море. През цялото време човек изпитва приятно напрежение, приближавайки прокопаните в скалите тунели, защото с отдалечаването от Генуа изникващите от тъмното гледки стават все по-величествени. Именно този е влакът, в който възхищението на туриста контрастира на всеобщото спокойствие, с което местните проспиват пътя. Освен по невъзмутимото отношение към рая, в който живеят, те могат да бъдат разпознати и по липсата на какъвто и да било багаж. Обикновено освен банския върху себе си, шортите или пареото носят някакъв надуваем предмет или кофичка с лопатка (ако са деца). Те просто отиват на плаж в събота или в обедната си почивка (Какво нахалство!).
Вернаца
Събота към пладне, Монтеросо
Наред с влаковата линия помежду си петте селца споделят многобройни пешеходни маршрути, различни по степен на трудност и изтощение. Най-голямата атракция е т. нар. алея на любовта(Via Dell’Amore) – пътеката, свързваща Риомаджоре и Манарола. Това е най-лекият от всички пешеходни маршрути, но и най-претъпканият, тъй като следва контурите на морския бряг. Гледката към морето, за чийто цвят италианците имат дума azzuro, е на практика единственият спътник, от който се нуждаете по този път. Всякакви други обекти на разсейване на практика изчезват, тъй като човек се опитва да превземе с погледа си всичко и да го превърне в спомен въпреки невъзможността си. Тази ярка сантименталност и човешко безсилие пред красотата на Чинкуе Тере живеят в поемите на великия италиански поет, нобелов лауреат, Еудженио Монтале и неговите „Кости на сепия“. Източник на непресъхващото му вдъхновение бил именно Монтеросо – безвремевото кътче, където прекарал детството и младостта си. Днес мястото не е така непорочно, както поетът го описва, заради тълпите ненаситни туристи. Въпреки това подобни сантименти могат да се усетят, стига да имаш желанието да кривнеш от отъпкания с маратонки път и смелостта да заслужиш чакащите те по върховете гледки с голяма доза търпение и дълго изкачване. Но първо трябва да се направи разумният избор между ролята на турист, следващ маршрута си, или посетител, неуморно търсещ сливане с местния пейзаж. Ако все пак изберете второто, едно от местата, където Монтеросо ще ви награди за желанието, е манастирът на капуцините, кацнал на върха на хълма. Близо до него, продължавайки по стръмнината, ще попаднете в пределите на старо гробище. Високо над Монтеросо времето е спряло, а измежду тишината на алеите с надгробни паметници, фамилни гробници и избелели черно-бели снимки са може би лицата, запазили истинския дух на мястото. Тук отминалите времена лежат тихо на високо, а в ниското, близо до вълните, животът кипи.
Събота следобед, Монтеросо
Съседът на Монтеросо, Вернаца, виси на още по-стръмни скали. Допълнителен романтизъм придават контурите на средновековната кула високо над града. Векове наред селцето било заплашвано от сарацински нашествия и населението се укривало в недостъпните височини. Заради малкото си скътано пристанище Вернаца била единственото от петте селца, желано и завоювано от Генуезката държава. Днес къщите в пастелни цветове са още по-пъстри и закачливо се нижат в хаотичен ред. Също така хаотични са и малките улички-проходи между тях, наричани каруджи. Тъй като да се разминеш с местните е рядкост, а и не е сигурно дали уличките събират повече от един път, най-препоръчителна е соловата експедиция из тях. Преживяването да се загубиш в този своеобразен лабиринт си струва и като че ли няма по-италианска гледка от тази на висящото отгоре пране, олющените стени в пастелно розово, жълто, кафяво, както и шума на затръшващи се кепенци.
Събота вечер, Корниля
Корниля е най-обичаното от познавачите градче, тъй като е най-автентично, непосещавано и откъснато. Причините за тези предимства се крият в неговото специфично разположение върху хълм, стърчащ над самите пенещи се вълни. Тук къщите, сякаш сърдити на морето, са се обърнали в посока към сушата, а местните упорито се занимават със земеделие и лозарство, загърбвайки всякаква идея за риболов. Може би именно това е идеалното място за почивка и гастрономически удоволствия, което подсказват лозите, маслиновите и портокаловите дръвчета и мирисът на розмарин по пътеката към Корниля, смятана за една от най-красивите измежду всички в района.
Неделя сутрин, Манарола и Риомаджоре
Следваща поред гордост е Манарола, където изключително запомнящ се е опитът за импровизирано пристанище върху купчина голи скали. Упоритостта на местните, сякаш нарочно наредили лодките си върху сухите скали, е на пръв поглед неразбираема при хубаво време и спокойно море. Истинският ужас настъпва, когато бурните вълни и вятърът започнат да се разбиват в бреговете, опасващи Манарола.
(…)
ПЪЛНИЯ ТЕКСТ ЧЕТЕТЕ В НОВИЯ БРОЙ НА БЕЛА ИЛИ В ЕЛЕКТРОННИЯ ВАРИАНТ ТУК