Стил на живот, Хая

ЕМИГРАНТИТЕ СЕ БРОЯТ НАЕСЕН

Емигрантите се броят наесен
 
от Теодора СТАНКОВА
 
 септември, 2009 г.
 
Изпращам на летището близка моя приятелка. Денят е дъждовен и сив. Тя пуши на изхода – нещо, което не би направила там, където живее сега. Аз се вслушвам в душата є, която крещи: „Не искам вече там.“
В края на лятото терминал „Заминаващи“ на летище София е претъпкан с народ. Емигрантите са като мигриращи птици – придържат се към един и същ маршрут година след година. Изминават километри, за да дойдат, да огледат старите си гнезда и да отлетят отново.
Благодарение на технологичното развитие на комуникациите българите в чужбина дори не са емигранти. Те просто са част от българското общество, работещи малко по-далече от родните си места.
Въпреки това те си идват всяка година, водени от емоционални и (по-малко от патриотични) мотиви. Връщат се, защото изпитват неудовлетвореност.
Навестяват близки и роднини, потапят се за месец в уюта на чувствата и пак отлитат. До следващия сезон.
Един милион наши сънародници за последните 15 години очевидно са си намерили пътя в живота и, така да се каже, „са се оправили“ в едни чужди общества. Техният стандарт не е мизерен. Те са устроени, успели. И въпреки че са преминали през изпитания, самота, сълзи и страхове, не се завръщат с вид на победители. Просто глобализацията им е позволила да се спасят физически. Те са нахранени и са на топло през зимата, но това е само физиологическата страна на живота. Душата им е гладна. Техният живот е чужд.
Не звучат доволно и високомерно. Техният разговор е предимно по спомени и за пропуснати разказани случки. Разказват и за реалността, в която живеят в момента, и обрисуват някаква нереална държава, която в тяхната политическо-обществена фантазия е постигнала преуспял реален социализъм – ако бачкаш яко, получаваш яко. Говорят за имоти, за това, колко е чисто там, колко много се работи, как се прави кариера. Какво им е образованието и какво е здравеопазването. Не знаят как е тук. Не знаят какво е режим на водата, колко е поскъпнал токът, не знаят как се ходи на митинги през зимата. Питат.
Докато не започнат да се прокрадват признания. И с буца в гърлото след втората ракия не изплачат мъката си. За това, че там се чувстват втора класа хора заради славянските си имена. За това, че всяко удоволствие там е изчислено. За това, че нямат приятели, а на гости ги канят с календар в ръка със седмици напред и често просто по причина, че вече са седели на масата им. Редът там е издигнат в самоцел. На улицата не играят деца и е тъжно и самотно. Извън вкъщи детето им не дръзва да говори майчиния си език, за да не го гледат накриво. А приятелчетата му, доколкото ги има, не могат да го посещават спонтанно, когато имат желание. Защото нямат предварителна уговорка…
Не са щастливи. Дразнят се. Не се тревожат за бъдещето. Искат да изкрещят. Не искат да влязат в калъпа на хора, живеещи по календар. Имат ли друг избор? Да се върнат?
Ще се върнат ли тези, които са направили трудния избор да бъдат чужди винаги и навсякъде, в родината си с буксуваща икономика и с паричен морал, която е безсилна да се справи с проблемите си?
Въпреки че емигрантите в чужбина са ударени от кризата поради намаляване на доходите и поради загуба на работни места, отговорът вероятно е „не“.
В наша власт остава единствено да ги посрещаме топло в хотел РОДИНАТА на адрес
www.bela.bg, да изслушваме проблемите им, да ги обичаме и да ги броим.