Жените като прекариат*

Гай Стендинг е професор по икономическа сигурност в университета в Лондон, Великобритания. Автор е на 25 книги и множество научни публикации в областта на икономиката на труда. Професионалното му развитие минава през експертни и ръководни длъжности в Световната банка, Международната организация на труда, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, Европейската комисия, Азиатската банка за развитие и Международната конфедерация на профсъюзите. Той е и сред основателите на Световната мрежа за базов доход (Basic Income Earth Network – BIEN), където в момента е почетен съпрезидент. Мрежата цели представянето на идеята за базов доход и обединява икономисти, философи и други интелектуалци от над 40 страни.

Гневни, объркани поради липсата на норми, постоянно тревожни, отчуждени, задушени от безперспективност, безсилни, нищожни, унизени… Ако дори веднъж сте изпитали поне три от тези чувства накуп на работното си място, вероятността да сте част или да сте на път да станете част от прекариата – „новата опасна класа“, както я нарича проф. Гай СТЕНДИНГ, е много голяма.

Казано на езика на социологията и икономиката, прекариат могат да се нарекат хора, които страдат от прекаритет –

Това, естествено, се отразява върху цялостната психологическа нагласа на индивида. Когато благосъстоянието на материята стане мираж, благосъстоянието на духа също няма бъдеще. Затова прекариатът придобива „общо съзнание за уязвимост“, което включва не само трудова несигурност (временни трудови договори, неподходяща за образователния ценз работа, „криминални“ социални осигуровки и пр.), а нещо много повече – усещането, че „животът е изграден от несвързани звена, в чиито контекст не може да се изгради желаната професионална кариера и да се комбинират балансирано форми на работа, труд, забавление и свободно време“ според дефиницията на проф. Стендинг в книгата му „Прекариатът – новата опасна класа“, която той представи на международна конференция на синдикатите у нас през октомври.

– Вие ще определите. Но ако днес аз ви срещам като журналист, кой знае дали утре няма да ми сервирате кафе, докато говоря с друг журналист. Представителите на прекариата живеят в условия на хронична несигурност дори и да имат работа и заплата. Това е усещането да си „на ръба“.

– На върха на пирамидата са олигарсите – шепа свръхбогати хора. Под тях е елитът – финансисти и банкери, които обслужват олигархията. Следва т.нар. салариат (от англ. salary – „заплата“) – хората с постоянни трудови договори, осигуровки, пенсии. Под салариата са т.нар. профицианти (proficians – на англ. – комбинация от английските думи „професионалист“ и „техника“ (professional и technician). Това е армията от консултанти, високо платени, прескачащи от самолет на самолет. Под профициантите са обикновените работници, известни досега като пролетариат. Но редиците на тази класа оредяват постоянно, което създава възможност за появата на класата на прекариата. Тя обаче не е в основата на пирамидата. На самото дъно са лумпените – хората, които живеят на улицата, клошарите.

– Глобализацията и новият либерален модел, който доминира в много икономики, доведе до появата на модификации в живота на социума. Той принуди старата работническа класа – такава, каквато я познаваме – да намалее. На нейно място се появява нова нееднородна класа, която е в процес на образуване. Прекариат са както младежите с добро образование, които не могат да си намерят работа според квалификацията, така и милиони хора с несигурна по много признаци работа, както и онези, които работят на парче, на почасова заетост.

– Много жени стават прекариат не толкова заради несигурността на пазара на труда и на условията на труд, а защото не получават пари за майчинство, бонуси и награди. И защото доходите им намаляват и те започват да усещат несигурността не само на своето собствено съществуване, но и на това на децата си.

Съществуващата система за социално осигуряване осигурява хората на пазара на труда, но трудът, който жените полагат за отглеждане и възпитание на децата, както и за обгрижване на стари болни роднини в семейството, не подлежи на социално осигуряване. Тук идеята за безусловния базов доход (вж. подробности на стр. 42–43 – бел. моя), която напоследък е актуална в цял свят, може да окуражи труда, който се полага извън пазара на труда. И съответно да направи живота на жените по-смислен и по-сигурен. Впрочем несигурността на прекариата не може да се облекчи от социалното осигуряване, защото генерално старата система за социално осигуряване не работи и не стига до тази прослойка, не я „докосва“.

– Да, защото чрез ББД ще се преразпределят средствата от нарастващото неравенство и ще се дадат на хората от прекариата, което ще ги направи по-малко несигурни.

– Навсякъде, където съм бил – в Италия, Бразилия, Швейцария, Япония – и съм се срещал с представители на прекариата, те са склонни да подкрепят идеята за ББД. Тази идея би стимулирала пренастройката ни за използване на времето. В момента елитът и салариатът имат контрол над времето. Прекариатът няма контрол над времето, което създава стрес – ментален и физически. Жените още по-трудно понасят този стрес от мъжете, тъй като са по-емоционални. Освен да работят, хората трябва да имат време да се грижат за семействата си, което също е труд. По-малко работа и повече време за полезен труд – това е идеята.

– Идвам от Бразилия. Там в момента, в рамките на програма, подкрепяна от правителството, повече от 60 млн. бразилци получават всеки месец такъв базов доход, който на местна почва се нарича bolsa familia (в свободен превод – „семейна помощ“). Парите се връщат в семействата от специален национален фонд, който се натрупва от събиране на по-високи данъци от богатите хора. В момента 60 държави, доминирани от елита, разполагат с такъв фонд, но парите не се раздават на населението, а се разпределят между олигарсите. В Аляска този фонд се контролира от демократично правителство и от него всяка година на всеки гражданин се плащат близо 3000 долара безусловна сума като социална помощ. Това са крачки към реализиране на идеята за ББД в световен мащаб. В Норвегия такъв фонд съществува от 1970 г. и той също се използва за социални цели.

– Да, в Индия 18 месеца определена част от населението получаваше ББД в рамките на този пилотен проект. Направо ми се доплака, когато разбрах за какво тези бедни жени са използвали тези пари – вложили са ги в образованието на децата си, в своето собствено усъвършенстване, за лечение… Това потвърждава убеждението ми, че хората, и по-специално жените, не се стремят само към по-хубави дрехи и по-охолен начин на живот, а имат нужда от по-достоен живот – за себе си и най-вече за децата си. ББД ще направи жените по-добри потребители, а не шопинг маниачки. Ще ги приобщи към обществото и ще облекчи усещането им за нестабилност и безнадеждност, което ги смазва и ги превръща в прекариат.