Защо умните деца се учат лошо
март, 2012 г.
© Dmitriy Shironosov | Dreamstime.com
Всяка учителка ще ви каже, че в класа й има ученици, които получават много по-ниски оценки, отколкото биха могли да изкарат. Детето, което се е разубедило в своите възможности, може да бъде клоунът (но и любимец на класа!), който привлича вниманието на приятелите и учителите с помощта на нестандартно (понякога глупаво) поведение. А може да бъде и като сиво мишле, което изобщо не отваря уста. И в двата случая нещо му пречи да покаже способностите си.
В първия случай става дума за висока, а във втория – за ниска самооценка.
Възрастните понякога прекаляват с похвалите към детето си и то расте с повишена самооценка. Възприема се като единственото съкровище, на което всички са длъжни, а светът му принадлежи. Подобно възпитание е пагубно, защото светът и животът няма да се отнасят „със съкровището“ толкова внимателно, колкото родителите му.
Другият капан, в който попадат възрастните, е, че безпощадно сриват авторитета на детето и отнемат вярата в собствените му качества и възможности (независимо че най-често родителите вършат това неосъзнато).
Как не е добре да говорите с детето
1. „Прекрасно! Но ти можеш повече!“ Ако се чуете да казвате нещо подобно, когато детето ви щастливо ви поднася салфетка, сгъната по много сложен начин, или пък контролна работа, оценена с петица – значи сте направили груба грешка. Обезценили сте постижението му.
2. „Дай, ще ти покажа! Почакай – ще ти помогна! Не го взимай – ще го счупиш!“ Така самозатвърждавате у детето си усещането, че то не може да свърши нищо само.
3. „Виж Мартин! Отличник е и свири на пиано!“ Постоянните сравнения с деца, които са по-умни, талантливи или трудолюбиви от вашето, са силен удар върху детската психика. Още по-лошо е, когато сравнението е с постиженията на по-голям брат или сестра. Тогава родителите помагат да се създадат врагове в едно и също семейство.
4. „Не се разсейвай! Слушай внимателно!“ Постоянните указания на родителите за това, какво да прави детето, отново създават у него впечатление, че то нищо не може да направи без чужда помощ.
5. „Кога ще станеш отговорен и разумен?!“ Казвате на детето си, че то трябва да бъде отговорно, но отговорността предполага, че човек прави нещо сам. А точно това вие не позволявате на детето си.
6. „Имаш потенциал и ако го използваше, щеше да се учиш по-добре…“ Сменете подхода, ако искате да предизвикате детето си да дава повече от себе си. На него му е трудно да повярва в някакви си „тъмни“ потенциални възможности.
7. „А аз на твоите години…“ Детството на родителите в техните собствени спомени много често е идеализирано. Добре е да си давате сметка, че вашите идеализирани постижения са непосилни за детето ви.
И запомнетеформулата „Обичаме те, но не ни харесва това, което си направил сега!“Не реагирайте на грешката на детето си, все едно е станала истинска катастрофа. Направете всичко възможно то да остане сигурно, че може да разчита на родителската любов независимо от грешките, които е допуснало.
Детето е с ниска самооценка, ако:
► Силно се притеснява, когато разговаря с непознати и по принцип е необщително. Има забавени реакции и дори ви се струва, че е глупаво. Няма приятели в клас. Изглежда лениво. Това, което вие смятате за леност, често е всъщност страх от действие.
Детето е с висока самооценка, ако:
► За да получи желаното, тропа с крак и крещи: „Искам го сега.“ ► Ляга на пода, изпада в истерия и устройва шумна демонстрация, когато му откажете нещо (например да му купите играчка в магазина). ► Изпада в ярост и започва да обижда родителите си („Вие сте лоши!“, Вие сте глупаци!“, „Мразя ви!“), когато не получи онова, което иска. ► Сприхаво е и се изнервя от всяка дреболия.