За автостопа – втора част

 

 

 

Автостопът е от онези малки пакости, подобни на преписването и подсказването, които започваме да вършим в ученическите си години. Правим ги тайно и разчитаме, че никой няма да разбере и да ни накаже. Продължаваме ги в студентските години, но тогава е различно, защото вече не се страхуваме, че някой може да ни издаде на нашите. За много хора пътуването на автостоп свършва заедно с получаването на университетска диплома. Не знам защо. Вероятно сме научили това, от което сме имали нужда. С подсказване или с преписване сме минали изпитите

 

и сме останали там, почти без да мърдаме от разписанието на влакове и самолети.

Да тръгнеш на стоп, ако никога не си го правил, може да те накара някакво изключително събитие, което ще наблюдаваш или в което ще участваш. Тогава всичко в теб ври и кипи от трепетно очакване, което не угасва, дори да се наложи да пътуваш със семейство, което тихо и кротко с 90 км в час отива на почивка с детето си.

Трябва да е било преди 13 години. Живеех в общежитие и делях стая с едно момиче от Бургас. Първият ми автостоп беше по линията Пловдив–София и по-конкретно до една от многобройните сгради на БАН. Преподавателят ми по руска класическа литература имаше публична защита на дисертацията си. Защитаваше една изключително интересна теза, свързана с късното творчество на Достоевски. Беше направил откритие в достоевистиката. Искахме да отидем. Влакът, с който трябваше да пътуваме аз и мадамата от Бургас, беше отменен. Нямаше време, нямахме кола

 

Като скътани пари в дебитната карта на пътя и като последна надежда. Противно на предубежденията и страховете, които имат хората към това пътуване – автостопът не е заплаха. Той е спасение. Публична защита на волята за път. От онзи ден помня не само събитието, към което се бяхме отправили. Автостопът не е просто начин да стигнеш до някъде. Той е средство да запомниш пътя. Целия.

Отдавна не съм пътувала на автостоп, но знам, че винаги мога да тръгна. Проверявам го по дрехите. Един прекрасен начин да разберете дали дадено нещо е вашето, е, като проверите дали имате дрехи за него. Ако нямате ниски обувки и раница – значи скоро не сте пътували така. Понякога автостопаджиите приличат на бегълци. Все едно са тръгнали набързо отнякъде и са облекли, каквото сварят. Проверявам го и по това, че обичам високите скорости на живота, както и по това, че не съм забравила онази мисъл (май беше на Василий Немирович-Данченко), която приятелката ми от Бургас непрекъснато ми повтаряше в студентските ни години – „Търсачите на далечното живеят и умират в морето“.

По пътя от първия ми автостоп досега се е променило само едно. Вече знам, че най-хубавото нещо на това да имаш дом е да имаш и път…

 

„Аз съм „про“, т. е. „за“ такова пътуване. Странна свобода е автостопът… Най-готиният ми стоп е едно нощно пътуване. Бяхме с една приятелка и пътувахме цяла нощ. Точно на изгрев слънце стигнахме Кара дере…“

„Спомням си един стоп до Пловдив. Пътувах с две приятелки, гъркини. Взеха ни, стигнахме в Пловдив и катастрофирахме. Едното момиче беше със счупена ключица. Накрая останахме да спим в къщата на лекаря, който є гипсира ръката. Боже, каква случка беше. Бях я забравила.“

„С автостопа бягам от скука, винаги е приключение и забавление, и то… безплатно.

Веднъж пътувах с eдин пич, който живее със своето семейство близо до Варна. В някакъв незастроен район, абе, направо в гората, край тяхната нямало други къщи. Каза ми, че работи вкъщи и освен със семейството няма редовни контакти с хората. Не спря да говори от Абланица до София. Много умен и интересен човек с прогресивни идеи и възгледи относно възпитанието на децата, литература, философия. Много ме впечатли и определено ще запомня приятното си пътуване с него.“

Мима Минкова, 24 г.,
студентка