Игрите на „лаф да става” и шоутата от вида „ток” се роят, но хубавите разговори са на изчезване. „Бела” ви предлага своята „игра на разговор”. Понеже сме сигурни, че невъзможността да водим разговор рано или късно ще ни вкара в беда, решихме да се опитаме заедно да спасим говоренето. Опитайте заедно с нас „стъпка по стъпка”, „тема по тема“, „от токче на токче”…
За автостопа
юни, 2011 г.
– Никога не съм се возила на автостоп, защото винаги ме е било страх, че ще ме изнасилят.
– Аз пък не съм чувала за такъв случай от нито един от многото ми приятели, които пътуват на стоп.
– Колата е много неудобна за изнасилване.
– Ти пък! Няма да бъдеш оставена в колата. Ще те закара някъде, ще те завлече на някоя полянка, ще те отупа и ще те изнасили.
– Четох едно изследване, че когато хората се качат в колите си, сякаш нямат лица, изгубват самоличността си, стават едно с автомобила си и поради тази анонимност дават воля на агресията си.
– Автостопът е разбулване точно на тази анонимност. Ти си на пътя и се показваш. Другият, който спира, също ти се показва.
– Ако вярваш, че нищо лошо няма да ти се случи – наистина нищо лошо няма да ти се случи, докато пътуваш на стоп. Важното е да не те е страх.
– Не бих качила никого на стоп, защото се чувствам застрашена и беззащитна, докато шофирам.
– Пътувам и не ме е страх, защото си имам прибор с мен.
– Какво?!
– Пистолет.
– Пистолееет?!
– Виждате ли, че е опасно да качваш стопаджии? Може да са въоръжени.
– Аз по едно време май носех някакъв нож, когато пътувах на стоп.
– На някой готин мъж бих спряла, пък нека да ме удуши.
– Еее, стига глупости. Не говори така!
– Ти затова ли си купи кола – за да возиш мъжаги?
– Жалкото е, че готиният пич няма да пътува на стоп.
– Какъв е профилът на стопаджията? Млад човек ли е?
– Аз нямам нищо против да пътувам на автостоп, нищо че не съм толкова млада. Но ме мързи да отида до края на града, защото вече животът ми е по-уседнал.
– Дааа. Какво готино начално изречение: „Автостопът започва в края на града.“
– Ами, автостопаджиите са готини, но в същото време не бих се омъжила за мъж, който пътува на стоп.
– Автостопът е приключение. Ако си уморен, ако не ти се занимава – няма да пътуваш на стоп. Както и ако всичко хипарско в теб вече си е отишло.
– Ние гледаме на автостопа като на нещо екстремно, а на Запад това е регламентирана и спокойна дейност. Има си правила.
– Докъде сте пътували на стоп?
– До морето. Най-често използваната дестинация при такъв начин на придвижване.
– Ама, ти пътувала ли си на стоп?
– Хе-хе-хе! Ако искаш, мога само известните личности, които са ме возили, да ти изброя. Гала. Вози ме от Атолука до София, и то при положение, че беше с мъжа си, майка си и детето си, което беше малко тогава. А ние бяхме две мацки. Майка й седна отзад с детето, а ние – до нея. Много беше мило. Освен това ме е возил митрополитът на Ловешката епархия. Много е готин.
– Веднъж от Равда до Бургас съм пътувала на стоп и ни взе Георги Мамалев.
– Мисля, че тези, известните, много качват на стоп.
– А брат`чедката я беше возил бившият министър на транспорта и съобщенията Николай Василев. Тя обаче, понеже не гледа телевизия, не го разпознала. Бил много готин. Извинил й се, че иска да слуша някакво предаване по Дарик радио.
– Той си е изпълнявал служебните задължения. Смятам, че е дълг на бившите и настоящите министри на транспорта да взимат стопаджии.
– Дори и да не е опасно, да взимаш стопаджии е ангажиращо, защото трябва да си общуваш с тях. А ти може да искаш да си сам в колата.
– Да. Ние например Гала я почерпихме със смола, която бяхме събрали в Атолука. Бяха ни казали, че е много полезна, и ние си събрахме в една кутийка. Изкефих се на това, как тя с любопитство изяде няколко парченца. А те биха могли да бъдат и отровни, да речем.
– Има и такива, които взимат стопаджии точно защото искат да имат компания. Така веднъж с едно мое гадже пътувахме с тираджия. На мен ми стана много неудобно, защото приятелят ми заспа. Представяте ли си? Човекът ни взел, за да си говорим, а той заспа. Аз през цялото време гледах да поддържам разговора, но беше трудна работа.
– Това е плащането за возенето. Той ви е качил за компания и с говоренето ти си му се отплатила.
– За мен автостопът е общуването в неговия оптимален вариант. От типа „каквото дойде“. То е нещо като тест за това, дали можеш да общуваш с всякакви хора. Дори и невербално.
– Като бях в немската гимназия, всяка седмица пътувахме на стоп, но поради липса на пари. Защото парите за билет ги изхарчвахме през седмицата за кебапчета и вафли. Оттогава имам усещането, че когато пътуваш на стоп, защото нямаш пари, стопът много върви.
– Понякога имаш пари, но искаш да ги спестиш, понякога наистина нямаш…
– После бях в една компания, с която всяка година ходехме на автостоп до Мелник. Беше много забавно – с китарите… като някакви битници бяхме. И цял ден пътуваме до Мелник. Разделяхме се на групи. Определяхме си някакъв кръстопът, на който да се чакаме. Имахме пари да стигнем по друг начин, но това ни беше традиция. Беше много забавно и това ми е един от най-хубавите спомени от студентството.
– А махали ли сте на всички коли, или само на определени?
– Аз само на определени. Но вероятно зависи колко бързаш и колко си отчаян. Защото, ако си чакал много, ти писва и започваш да махаш на всички.
– А за международно пътуване само тирове трябва да спираш.
– Абе, махаш на всички и който ти спре…
– Едно време нямаше голяма разлика между колите. Или москвич, или жигули…
– Когато пътуваш на автостоп, комфортът не ти е на първо място. Искаш да стигнеш… С какво, с кого – няма значение. Важното е да стигнеш.
– Автостопът е отглас от онова време, когато бяхме с отключени врати.
– Да. Едно време вратата ни беше отворена и всички съседи влизаха и викаха: какво правиш, тук ли си? И аз съм влизала в съседите, когато няма никой. Влизам, гледам – няма никой – и си излизам. Помните ли го това време?
– Мен много ме беше срам да стоя с вдигнат палец и винаги когато съм пътувала на стоп, съм разчитала другият да маха.
– Чела съм един роман „Дори и каубойките плачат“. Там имаше една професионална автостопаджийка, на която палецът й беше деформиран от стопа…. Хубава книга. Сещам се и за „Пътеводител на галактическия стопаджия“. Май автостопът е вдъхновил много писатели.
– Защо се възражда автостопът?
– Криза е. Затова.