За вярата като психотерапия
Разговор с един таксиметров шофьор
от Ина ИЛИЕВА, клиничен психолог и психотерапевт
.jpg)
април, 2009 г.

Снимка ©Arman Zhenikeyev – 123rf.com
Понеделник е. След Великден. Вали дъжд като из ведро, а маршрутката я няма. Закъснявам и нервнича. Махам на първото такси и то спира. Направо се качвам, без дори да попитам „Може ли?“.
– Христос воскресе! – усмихва ми се шофьорът.
– Воистина воскресе! – отговарям аз, докато закопчавам предпазния колан. – 4-ти километър, болницата, моля – добавям в отговор на въпросителния му поглед.
– Разбрано! – потегля той, все така усмихвайки се.
След кратка мълчалива пауза продължава:
– На работа или по работа?
– По работа – отвръщам кратко.
– Защото затам (имаше предвид психиатричната клиника на 4-ти километър) пътуват два вида хора – пациенти и лекарите им – ухилва се до уши шофьорът на вица, който сам е изрекъл.
– Е, аз не съм нито от едните, нито от другите – парирам шегата му аз.
– Няма да е задълго. Всички в тази държава рано или късно опираме до там – опитва се да продължи разговора той. – Не искам да го приемате като обида. Просто се шегувам. Знаете ли, когато по цял ден стоиш в таксито, полудяваш, ако не си поговориш с някого. А вие какво работите?
– Психотерапевт съм.
– А, психотерапевт… Че ходят ли хората на психотерапия?
– Е, не всичките… – отвръщам със сериозен вид.
И двамата се изсмиваме. След малко той продължава:
– Аз мисля, че в България хората не са осъзнали още ползата от психотерапията. Може би не се рекламирате достатъчно. Повечето хора си мислят, че при психотерапевт се ходи само когато си болен, психически имам предвид. По-склонни са да отидат на гледачка, на екстрасенс или даже в църква, но не и да дойдат при вас…
– Като ви слушам, се сетих за една притча – прекъсвам го аз. – Искате ли да ви я разкажа?
– Разкажете я, де.
– Един човек влязъл в бръснарницата, за да го подстрижат – започвам да разказвам аз. – Заприказвал се с бръснаря. Станало дума за бог и бръснарят казал: „Каквото и да ми говорите, бог няма!“ – „Защо така мислите? – попитал го клиентът. „Ясно защо. Кажете ми защо има толкова много болни, безпризорни и сираци? Трудно ми е да си представя любящ бог, който допуска всичко това. Ако той наистина съществуваше, не би имало нито страдания, нито болка.“ Клиентът решил да не спори повече. На излизане от бръснарницата видял един ужасно рошав човек с дълга сплъстена брада, който седял на отсрещния тротоар. Тогава клиентът се сетил нещо и се върнал екзалтиран в бръснарницата. „Дойдох да ви кажа, че не съществуват бръснари. „Как така?! – учудил се бръснарят. – Ами, аз нали съм бръснар?!“ – „Не! Не съществуват, иначе нямаше да има рошави и небръснати хора като онзи човек отвън“ – отвърнал клиентът. „Но, човече, работата не е в бръснарите. Просто хората не идват при мене“ – защитил се бръснарят. „Точно това казвам и аз за бог! – рекъл клиентът. – Той съществува. Просто хората не го търсят. Затова на света има толкова много болка и страдания.“
– Да. Хубава притча – включва се отново таксиметровият шофьор.
– Според мен вярата има и психотерапевтична функция. Упованието в нещо, надеждата дават страхотна сила! Те са източниците на търпението и смирението пред болката и страданието. Но за да изпълни тази своя функция, вярата трябва да е абсолютна, безусловна. Религиозният човек вярва, че ако живее с любов към бога и спазва неговите закони, спасението ще дойде. Защото бог е справедлив, бог е спасител.
– Излиза, че психотерапевтите са нещо като свещеници. Хората идват при вас, изповядват се, а вие ги изслушвате и успокоявате…
– Има нещо такова – усмихнах се аз. – Свещениците са били първите психотерапевти. И свещениците, и психолозите работят с понятия като „любов“, „вяра“, „грях“, „вина“, „прошка“, „самоуважение“. Всички те са свързани по някакъв начин с душевното ни здраве.
– Говорите като проповедник. Заблуждавал съм се, че психотерапевтите са атеисти.
– Добрият психотерапевт зачита вярата на своя клиент, както и неговата ценностна система. Той не си поставя за цел да променя ценностната система на своя клиент.
– Това значи ли, че ако при вас дойде престъпник и каже „Аз съм престъпник и се чувствам много нервен, когато върша престъпления“, вие ще му помогнете да стане по-хладнокръвен и ще го оставите да си върши престъпленията, без да се опитвате да променяте ценностната му система?
– Ами, първо ще проверя дали е нервен само когато извършва престъпление и ако това е така, просто ще му препоръчам да спре да го прави. И проблемът му с нервността ще изчезне.
– Шегувате се.
– И да, и не. Времето за терапия не е време, отредено за сблъсък между личностни възгледи. Но е факт, че при терапията в крайна сметка се срещат двама души (две различни ценностни системи). Различните школи в психотерапията допускат психотерапевтът да се намесва повече или по-малко с личността си в този разговор. Но независимо колко – малко или много – се намесва той, все пак по време на психотерапия се извършва обмен между двама души, в това число и на възгледи и ценности. Ако самият клиент реши да промени нещо у себе си, то това е негово право на избор. И точно това се случва често. Но никой етичен психотерапевт не би тръгнал да налага възгледите си на своите пациенти, нито пък да критикува техните.
– А за вярата какво ще кажете?
– Човек без вяра е като вятър без посока. Но вярата върви ръка за ръка с доверието. Ако човекът е израсъл в среда, която е провокирала базисно недоверие у него, трудно би се осланял на вярата.
– А за религиозната вяра има ли според вас психологическо обяснение? Повечето хора уж не вярват, а всички празнуват Великден…
– Може да се каже, че бог е най-яркият символ на човешката потребност от любов. Човешкото същество е изключително сложно. Често пъти то е подвластно на собствените си вътрешни противоречия. От една страна, човекът е мислещо, търсещо, действащо същество. От друга – носи несъзнавано желание да бъде слаб и безволев. Тогава той с лекота пренася отговорността за собствения си живот на други, външни за него и неподвластни на неговия контрол сили. Човекът в крайна сметка е зависим – от смъртта, от възрастта, от болестите, от природните сили. Дори когато се мъчи да подчини природата на своите цели, той си остава една малка, уязвима частица на нейния фон, на фона на вселената. Изправен пред ограниченията си, не му остава нищо друго, освен да ги приеме и да се преклони пред силите, от които е зависим. Човек изпитва естествена нужда да бъде покровителстван, обичан, напътстван. И както детето проектира в образа на добрия баща всички възможни положителни качества, така и човекът е проектирал в образа на своя бог всички човешки положителни качества. Както бащата изисква от своя син, така и бог изисква от своите чеда. Както бащата наказва и прощава за непослушание, така и бог наказва или прощава греховете ни. А що се отнася до празника, всеки го празнува по различни причини. Аз харесвам тези празници именно защото възприемам господ като символ. И когато отговарям на християнския поздрав с „Воистина воскресе“, влагам в това своята вяра във вечния живот на човечността, почтеността и любовта. И своята човешка вяра, че те са нашето спасение. Ако те пребъдат, бих била спокойна за душата на човека.