За доброволчеството

 

 

 

Крис се движи в добро темпо, вече усеща, че навлиза в отлична форма за състезанието след две седмици. Спокойно върти педалите и вероятно мисли за наближаващия край на днешната тренировка. Шосето е пусто, както винаги. Изведнъж, малко преди завоя, изскача онзи камион. После Крис се събужда в болницата. Диагнозата е параплегия (парализа на двата долни крайника – бел. ред.). Предстоят продължително лечение и рехабилитация. Цената на подвижен инвалиден стол е…

Катастрофата, за която ви разказвам, е измислена.

Крис е плод на въображението ми. Но случки като тази, които променят драстично живота на хората, са се случвали и ще се случват, а хората като Крис ще продължават да живеят, сякаш напълно загубили връзката с предишните си живот и самоличност. Но Крис е Крис – и преди, и след катастрофата. Със засмените си очи и къдравата кестенява коса, в която момичетата обичат да заравят лицата си. Същият си е. Той го знае. Момичетата, които обичат да заравят лицата си в косите му – също. Родителите му, които Крис продължава да гледа със същите усмихнати, нахакани и малко иронични очи – също. Макар че понякога всички се питат дали Крис е толкова щастлив, колкото изглежда?

 

 

Сега ще ви представя три абсолютно реални, абсолютно усмихнати, позитивни и енергични млади жени. Катрин, Флави и Ноеми са французойки, които работят по проекта Multicap (www.multicap.org). Целта на моите събеседнички е да си създадат визия за хората с увреждания, посещавайки различни места по света. Впечатленията от видяното, наученото и преживяното те споделят в кратки видеофилми и в блога на сайта на проекта. България е последната страна (15-а поред), която те са посетили в рамките на едногодишната си обиколка, разпростряла се върху четири континента.

Какво научих от трите французойки за хората като Крис. И защо пред такива като нашия измислен герой отново има път.  

 

 

Катрин: Президент съм на малка асоциация, която изпълнява проект, свързан с хората с увреждания.

Ноеми: Актриса съм и се занимавам с филмиране, което правя и тук за проекта – занимавам се с всичко, свързано със заснемането на кратките видеа.

Флави: Ерготерапевт съм. За проекта пиша пояснения, необходими на асоциацията, и правя снимки.

 

Катрин: Късмет. Още в самото начало на проекта изпратих съобщения в интернет с описание на проекта. Търсех хора, които да повярват в него. Имаше много млади хора, които пожелаха да участват, но аз търсех някого за частта с видеото. Ноеми беше човекът. Не търсех трети човек, но Флави дойде с идеи и след като поговорихме, разбрах, че също би могла да допринесе много.

 

 

Катрин: В самото начало нямах в обкръжението си близки хора с увреждания, но едно лято, когато бях на 17 години, бях нещо като детегледачка на дете с аутизъм. Това отвори съзнанието ми за друг, различен свят, който не познавах и дори не подозирах за съществуването му. Осъзнах, че е много важно хората да знаят за този свят, което и ме подтикна да стартирам този проект.

 

Катрин: Когато се срещнем с такива хора, първата ни работа е да обясним кои сме ние, защо сме там, какво правим. После споделяме опит, прекарваме известно време заедно, опитваме се да разберем как живее съответният човек и едва тогава заснемаме краткото видео.

Първо молим хората да се представят. После да обяснят своето увреждане, както и трудностите, които срещат. Какъв вид помощ получават? Кой им помага? Интересуваме се от тяхната интеграция, защото това е основното, което се опитваме да разберем. Как тези хора са интегрирани в социалния живот, в училище, на работа… Няма забранени въпроси. Има по-трудни, които не знаем дали можем да зададем в конкретния случай. Водим разговори и с хора от различни асоциации, без да снимаме, после пишем за тях и техните организации в нашия уебсайт.

 

 

Ноеми: С това, колко отворени към света са хората с увреждания и колко широко отварят вратите си за живота навън и за нас. Та ние сме три непознати, които идват в живота им и казват „Здрасти, идваме да видим как живееш, така че може ли да влезем?“. Те са наистина много силни, защото искат да живеят като обикновени хора (без увреждания), и мисля, че успяват да го постигнат.

Няма да забравим едно 7-годишно момиченце от Мароко, което нямаше ръце и единият му крак беше по-къс от другия. Това го прави неспособно да ходи нормално без протеза. Майка му ни покани да влезем и да се запознаем с дъщеря є. Не знаехме къде отиваме и кого ще срещнем. Просто последвахме майката. Като я видяхме, бяхме впечатлени как малката се справя със своето увреждане – тя пишеше с крака си. Първоначално бяхме в нещо като шок, но след известно време с нея осъзнахме, че тя е просто едно малко момиченце, пълно с живот и радост. В един момент забравяш за увреждането. Накрая не виждаш хората като такива с увреждания и такива без. Виждаш просто човека. Тя беше толкова жизнена, шегуваше се и се закачаше. Живееше като нормално 7-годишно момиченце. Толкова силни са тези хора, че ни карат да забравим, че имат увреждане.

Катрин: …Което е хубаво, защото това е едно от основните неща в този проект. Да покажем, че хората с увреждания са на първо място хора, а не просто хора с увреждания.

 

Катрин: Основно хората, които срещаме, са силни. Без значение от пола си. Приемат да се срещнем, защото има какво да ни кажат, което вече ги прави силни. Не може да си слаб и срамежлив, защото ще останеш сам.

Ноеми:Можем да кажем, че майките, които срещнахме, се борят истински за живота на своите деца с увреждания. Повечето от тях сами отглеждат децата си, защото бащите не са били достатъчно силни, за да се грижат за дете с увреждане.

 

Катрин: На всеки континент се опитваме да посетим различни страни. В Европа бяхме в много напреднали като Швеция, която полага много грижи за хората с увреждания. Искахме да посетим и страна, която не е толкова добре развита. България беше лесна дестинация, тъй като е страна, която познавам.(Катрин е родена от смесен брак на българин и французойка – бел. ред.)

 

 

Катрин: Изморителното е, че се местиш постоянно. Прекарваш 5 дни някъде, след което се местиш в нов град, в нов хостел. Нямаме дом в продължение на година. Но знаем, че правим това с цел. Тук сме заради проекта и трябва да го придвижваме напред. Предизвикателството е голямо, когато знаем, че разполагаме само с уикенд в дадена страна, а още не сме намерили достатъчно информация…

 

Катрин: Този проект ни промени. Накара ни да видим нещата различно, да погледнем живота по друг начин, да искаме други неща.

Ноеми: Аз не съм спирала работата си. Върнах се от Африка по-рано от останалите, защото имах представление. Съчетавах двете неща. А и правенето на филми също е част от работата ми.