Росен Иванов:
„Какво пречи да сме обединени българи?!“
Разговора води Мирослава ИВАНОВА
Снимки Архив ДАБЧ
ноември, 2010 г.
Росен Иванов е бивш съветник на министър Божидар Димитров. Юрист. В момента е председател на Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ). Докато разговаряхме, той употреби израза „родна държава“, което ме впечатли много. Винаги съм мислила, че потокът от емигранти ще спре, ако държава и родина така здраво се обединят, че да не можем да оставим нито едната, нито другата. Ето какво още сподели този снажен мъж и голям българин, който не е живял в чужбина.
– Бихте ли обяснили точно какъв орган е ДАБЧ и по какво дейността Й се различава от тази на министерството?
– Агенцията е държавна институция, която отговаря за политиката на България към българите зад граница, координира и ръководи тази политика.
За първи път през 2009 г. беше създаден постът на министър на българите в чужбина, което означава, че политиката на държавата беше изведена на ново ниво. Министърът е член на правителството на републиката и отговаря за основните насоки и методология, по която политиката се провежда. Той има право да контактува с хора от неговия ранг при посещението му в други страни. Министърът има право винаги да поставя въпросите, касаещи дейността на агенцията и на държавните органи, свързани с тази политика на правителствено ниво.
– Каква точно е работата на агенцията?
– Агенцията се намира в особено положение. Тя няма възможност да извършва много разпоредителни действия по отношение на човешкия фактор, за който отговаря и се грижи. Ние не можем да задължаваме с нищо хора, които са на чужда територия и са с чуждо гражданство, по простата причина, че тяхната връзка с България е духовна. Българската държава разполага с итнституции като Министерство на външните работи (с дипломатически и консулски представителства), Министерство на образованието, които имат реална сила и сфера на дейност, в която функционират. Ние работим на базата на духовната връзка на българите с България. Под духовна връзка имам предвид културна, образователна, самоопределяща се. Подкрепяме ги, за да се чувстват българи по народност, българи по дух. Тази малко особена дейност определя и параметрите на нашите отговорности и права.
– Вашите правомощия бяха засилени с измененията от месец април тази година в Закона за българското гражданство?
– Преди измененията основната дейност на агенцията беше да издава становища, свързани със запитвания от страна на Министрество на правосъдието. Сега вече хората, които заявяват желание за придобиване на българско гражданство, трябва да подадат заявление при нас. Ние сме първият държавен орган, с който тези наши сънародници или кандидат-български граждани имат контакт.
Като орган на изпълнителната власт ние издаваме удостоверения за български произход. Те служат за различни основания – за образование, за трайно установяване в България, за българско гражданство. Интересът към това не е намалял, устойчив е.
– Нека да кажем, че вие сте един от най-активните автори на поправките в Закона за българското гражданство.
– Поправките и дебатите за тях бяха инициирани от министър Божидар Димитров. Може да се каже, че съм участвал активно в този процес. Не съм предполагал, че това, което правим, ще рефлектира пряко върху дейността на агенция, която аз ще имам честта да ръководя, и ще се наложи аз да организирам изпълнението на този закон. Но това е един аспект от нашата дейност и нека не го абсолютизираме.
– Вероятно ще се изразя драматично, но не напускат ли прекалено много българи родината си?
– Миграционните процеси продължават и те не са особено благоприятни за България, макар че са насочени в посока на Европейския съюз, чиито членове сме и ние. Възприемам ЕС като една голяма държава и не разглеждам хората, които отиват да работят в ЕС, като същински емигранти. Но грижата за тях продължава. Хубавото е, че имаме съдействие от страна на ЕС на базата на европейските директиви и ценности, на европейски правила на поведение, на чиито територии се развиват. В приоритетите на агенцията е да следи формирането и развитието на българските общности. Подчертавам, че това става на базата на изявено желание на самите българи, които се намират някъде по света и формират свои общности. Ние нямаме право да ги задължаваме да се регистрират при нас или да ни се обаждат. Това е оставено изцяло на тяхната воля.
– Колко са българите зад граница и възможно ли е наистина да се грижите за всички тях?
– Българите зад границите са много – между два и четири милиона, ако се опираме на различни статистики, които не са много точни, защото миграционните процеси са динамични. За нас е по-лесно да контактуваме с организации, с клубове, с църковни нстоятелства или други религиозни общности. Контактите с българите поотделно са невъзможни. Не е по силите на нито една организация да контактува с отделни хора. Освен това защитата на правата на отделния българин в чужбина е работа на външното министерство в повечето аспекти.
– Това вероятно не означава, че към вас не могат да се обръщат и отделни граждани? Вие вероятно бихте могли да ги насочвате, да бъдете нещо като медиатор?
– Точно така, защото нашата основна задача е да помагаме на българите зад граница.
Например често от нас се търси съдействие за организиране на български училища. В такъв случай трябва да се установи контакт с Министерство на образованието, младежта и науката – институцията, която провежда образователната политика на България.
– Колко организации сте регистрирали?
– Към настоящия момент има регистирани 731 организационни структури в 81 държави. За сравнение, през 2002 г. дейност са развивали 250 организирани общности. Това не означава, че драстично се е увеличил броят на хората, които емигрират, колкото че самите българи се организират. Организираността е признак на по-съвременна социализация и по-дълбоко държавническо мислене. Човекът е социално животно и трябва да се държи като такъв. Той е биологичен вид, който трябва непрекъснато да се социализира, за да може да съществува като човек.
– Кои държави си избират българите за емиграция?
– Българските общности са традиционно най-многобройни в южните части на ЕС – Гърция, Испания, Кипър. Тези области най-много ни отговарят като манталитет и географско положение. Традиционно големи са и общностите в Украйна и Молдова.
– Старите или новите емигранти имат по-големи проблеми?
– Всички имат нужда от помощта на българската държава. Вече споменах за българите от Воеводина (Сърбия) и Банат (Румъния). Това са емигрантски общности на повече от 300 години. Общностите в Украйна и Молдова са на около 200 години. От новите емигрантски вълни също има искане за съдействие. Разликата е в това, че българските общности в Молдова и Украйна са огромни. Те са многочислени. И на двете места са повече от 100 хил. души, по неофициални данни наброяват половин милион.
Истина е обаче, че по-старата емиграция е по-организирана, новата – по-динамична. Хората, които живеят в рамките на ЕС, имат възможност да си идват по-често в България и за по-продължително време. Тази динамика се отразява на тяхната организираност. Но те пък са много активни и улеснени от това, че сме членове на ЕС. Те нямат притесненията на старата българска емиграция, които по една или дурга историческа причина имат нещо наум. Важно е хората да си дадат сметка, че никой, който отрича контактите си с организация или държава, не печели от това.
– Макар това да не е ясно заявено, изглежда, че вие провеждате политика за връщането на тези хора у нас? Защото поддържането на българското им самосъзнание би могло да доведе точно до нещо такова.
– Когато един човек отиде в чужбина и родната му държава му обръща достатъчно внимание, той не прекъсва връзката си с родината. След като е доволен от своята родина, той винаги е потенциален завръщенец. Диалогът никога не трябва да спира и водещата роля в този диалог е на българската държава.
– Кое е най-голямото предизвикателство, което си поставяте?
– Това, което виждам като реална цел пред себе си, е много по-добро отношение на държавата към българите в чужбина, по-организирано. По-сериозно отношение на хората, които кандидатстват за българско гражданство. По-добро администриране и пресичане на опитите за измами в тази посока. Преди време имах възможност да кажа в едно интервю, че българинът е индивидуалист по характер, но точно тези индивидуалисти направиха Съединението през 1885 г. и извоюваха важна част от днешната държавна свобода. Това е един много красив парадокс в нашата история. Какво пречи да бъдем обединени българи? Пак да си бъдем индивидуалисти, но заедно да бъдем българи.
– Изглежда, че емигрантството е своеобразен акт на отричане от държавата и като че ли повечето хора, които я напускат, остават с някакво лошо чувство към нея…
– Не бих казал, че е точно така. Никога не е приятно, когато човек напуска своята родина, но за всеки причините са различни. Аз съм убеден, че за всеки човек мястото, където се е родил, родният край и родната държава са най-прекрасното място на света. Когато нещо в тази връзка е нарушено, то става и причина човек да напусне родината. Така се ражда емиграцията. Тук изключваме тази, която е породена от встъпване в брак, обучение или работа. Тогава мотивите са строго лични и не са свързани с обществени процеси.
– Какви типове емигрантство основно можем да разграничим?
– Едното е това, което се е случило преди около 3 века. То е породено от политически борби и въоръжени конфликти, от сложността на обстановката тогава. Емигрирали българи католици, които са се спасявали след въстанията през XVII–XVIII век. Техни потомци живеят и днес на територията на Република Сърбия, областта Войводина, на територията на република Румъния, областта Западен Банат. Те са запазили своя спомен, че са българи, запазили са до известна степен езика и обичаите си.
В края на XVIII и началото на XIX в., след войните на руската с османската империя, са се формирали български общности на териториите на днешна Молдова и Украйна. Това са исторически обусловени емиграционни вълни. Не мога да кажа с какви чувства тези хора са напускали родните си места. Но при всички положения не е хубаво, когато нещо те принуди да оставиш дома си, родното си място и държавата, в която живееш. Едва ли при тези преселвания хората са си тръгвали с лошо чувство към България. По-скоро са имали лошо чувство към обществено-политическите и военни или икономическите процеси, които са ги принуждавали към тази стъпка.
Съществуват и български народностни групи, които не са се местили, но са останали извън територията на днешна България по политически или военни причини. Например можете да чуете българите от Косово или от Албания да казват: „Ние не сме се заселили тук, винаги сме си били тук, защото преди много години България е била тук.“ Тези българи имат едно много приятно романтично отношение към България.
На трето място, това е нова емиграция, която може да се раздели на два периода – след Втората световна война и след промените през 90-те години.
Въпросът е тези хора да останат с добър спомен за своята държава, техните деца да знаят, че са българи, и да се съхранят като такива. Ако това се случи, ще означава, че сме си свършили добре работата.
– Разбирам, че имате син на 12 години. Как ще се чувствате като родител, ако той реши да емигрира?
– Надявам се да не дойде такъв момент. Всеки родител предпочита децата му да са близо до него. В противен случай остава болката, че децата ги няма, а не че се чувстват зле. Дори да са отишли на по-хубаво място – по-хубаво като икономика, като перспективи, като развитие. Като чувство не може да се намери по-хубаво място от родината.
– Искало ли ви се е някога да емигрирате?
– Не. Никога не съм имал такова желание.
– Но вие също живеете в това общество и всеки човек, независимо дали е успял, или не, има трудни моменти, когато е сърдит на някаква ситуация и си казва „Искам да се махна оттук“?
– Българинът все е недоволен от нещо, но тази негова черта може да се разглежда и като мотивация нещата да се променят в по-добра посока. Когато човек е в България, външният свят му се струва красив и той е красив. Интересното е, че когато човек излезе от България, макар и за кратък период, изведнъж България започва да му се струва по-красивото място. Затова винаги желанието ми за връщане в нея се е оказвало много по-силно от желанието за живот в чужбина.