За изучаването на чужд език – трета част

Eзици мои, чужди
 
от Мариана ЯНЕВА
 
септември, 2010 г.
 
© Michael Brown | Dreamstime.com
  
Границите на света днес не са географски, а езикови. Който владее повече чужди езици, владее повече свят – в културен смисъл. Ученето на един само чужд език обаче е работа упорита и времепоглъщаща. А какво остава за два или повече? Но така ни е наказал господ нас, човеците – с многоезичие. Иначе естественото състояние на човечеството според Стария завет е едноезичието. В легендата за Вавилонската кула се твърди, че в древните времена хората говорели на един език и разбирателството помежду им било абсолютно и безспорно. Но понеже се възгордели и решили да издигнат кула до небето, с която да натрият носа на господ, като му демонстрират, че са равни нему, той ги наказал за горделивостта им с… разноезичие.
Според един лингвистичен портал днес светът говори над 6912 езика. Като прибавим и диалектите, можем да ги докараме докъм 40 000. Само в Индия освен хинди и английски се използват над 400 езика, които са със статут на официални: асамски, бенгалски, бодо, догри, гонди, гуджарати, каннада, кашмирски, конкани, малаям, майтили, мейтей… Повечето дори не сте ги чували, нали? В Китай официалният език мандарин се владее от много малка част от населението – в страната се използват над 130 местни диалекта. Само 6 от всички езици обаче са избрани от ООН за световни – английски, арабски, испански, китайски, руски и френски.
Езици отмират и нови се раждат и така се поддържа „магията“ на езиковото разнообразие. Напук на тази тенденция човек се стреми да „развали магията“, като създаде един-единствен език, за да преодолее съпротивлението на неразбирателството, разединението, отчуждението и враждебността. Самата идея за глобализацията съдържа представата за едно универсално общество, в което различията (включително и езиковите) са сведени до минимум. Но тя е сравнително модерна. В миналото опит за постигане на едноезичие е било създаването на есперанто – най-разпространения изкуствен език. „Есперанто“ буквално означава „който се надява“. А надеждата била да се създаде лесен за научаване език, който да помага на хората от различни националности да общуват помежду си, без да се налага да преодоляват езикови бариери. Луи Брайл пък създал азбуката за незрящи – система за писане, в която буквите се означават с различни комбинации от шест точки и се възприемат чрез сетивността на пръстите. За своя релефен шрифт Брайл използва буквите на родния си френски език, а днес различните букви на другите езици се означават с нови комбинации от точки. Някъде прочетох, че прекарването на показалеца хоризонтално по челото на езика на глухонемите означава „съдба“ (по аналогия с „написано ти е на челото“).
Съдбата на зрящите и говорещите днес е да учат повече чужди езици (най-вече английски, който постепенно завзема цял свят) – пак с цел да се върнат към онова състояние на блаженство, щастие, любов и невинност от епохата на абсолютното разбирателство. Понеже едно­езичието все още е утопия.
Докато господ не реши да ни върне умението да се разбираме тъй, както дишаме. Не се знае обаче дали той ще разпореди английският да бъде всеобщ световен език (нищо че думи като „компютър“, „интернет“, „сайт“, „имейл“, са навлезли в повечето езици по света). Никой не може да предвиди капризите господни и да се бърка в божиите дела. Затова за всеки случай учете и майчиния си език. Старателно!