За киното – втора част

Кадрите зад кинокадрите
 
 
от Мирослава ИВАНОВА
 
Снимки ©BUFO, ©Бела фото, © alinoubigh – 123rf.com
 
 
май, 2009 г.
 
 
 
Ако си мислите, че това са босоногите деца на родното кино, които са зарязали българското и просто са се отдали на гурбет в американски продукции, жестоко се лъжете.
Срещнахме се с шестима много млади, но и вече страшно опитни, решителни и съобразителни хора. Сигурни сме, че много от усмивките, които не слизаха от лицата им, щяха да бъдат поразени от драматичната психология на правенето на български филми, ако съдбата им беше друга. Мислим, че им е провървяло тук и един ден ще се превърнат в лъвовете на българско кино.
Имат специфичното за кинопроизводството образование, много от тях идват от кинаджийски семейства, но всички казват, че
 
са крали занаята на терен, подобен на този, който ние посетихме
Тук стъпихме на арктическа станция, видяхме огромен дървен кораб, влязохме в средновековна работилница, разходихме се из малка съвременна американска уличка, както и из такава, на която е бил сниман уестърн. Впрочем уестърнът се казва „Копърхед“ и е бил първият режисьорски проект на Тодор Чапкънов, който вече има три заснети американски филма. Всичко това показва, че наш човек владее киноезици, за които се смяташе, че са непосилни за българите. Нали ви казваме, не се мяркат никакви босоноги деца наоколо.
Само след месец тук ще бъде готово огромното студио, което ще може да поеме продукции с голям капацитет. Вътре ще има студиа, актьорски стаи, офиси, специфични сцени, паркинг, басейн. Идеята е целият район да се оформи като киноцентър.
В Долна Малина сме.
Тук се снимат филмите на американската компания BUFO (Bulgarian Unified Film Organization).
 
Директорът на продукция Валерия Стефанова
 

Тук ни посрещна тя. Предварително знаехме, че тази американска машина, сглобена у нас с български части, работи много добре. През последните няколко години, докато родното кино премина през какви ли не метаморфози, Валерия и екипите правят филми в постоянен и динамичен ритъм. Този е четвъртият й филм като директор на продукция, има още около 10, в които е работила на различни позиции.
Сега работата й е продуцентска, зад кадър. Била е обаче и в светлините на прожекторите. Актриса и филолог по образование, сцените и книгите са й били тесни и животът постепенно я е превърнал в кинаджия по душа и по професия.
„Пред камерата е емоционално интересно, сега виждам каква страхотна организация стои зад това. Специфичното е, че всичко трябва да се случи много бързо. Един от нашите филмови проекти се осъществява за месец и половина. Както казва нашият продуцент Филип Рот: „Представете си една фирма, която се създава, събира екип, прави офис, организира всичко до най-малките подробности, развива се, свършва си работата така, че всички да са доволни, и изчезва. И всичко това за 40–50 дни.“
Тук има повече от сто души и всеки от тях работи в екип с екипа си, задачата на Валерия е да работи в екип с целия екип. Казва, че всеки от хората е една вселена и е хубаво, ако можеш да намериш общ език с всеки един. Невинаги се получава, но винаги трябва да се опита.
От много далеч личи, че е добър човек, не обича да крещи и да всява паника. Има отношение към изкуството, не гледа на работата си само мениджърски.
„Не съм привърженик на това: „Ние, българите сме страхотни!“ Навсякъде има много добри. За мен е хубаво това, че и тук ги има. Изключително се радвам, когато срещна хора, които са добри професионалисти и в същото време са силни личности с добронамерени характери и интелигентно мислене. Разполагаме с опитни хора за всички ключови позиции и аз се радвам, че имам възможността да видя и осъзная това. Е, продуцентите ни са американци, но то и няма как да бъде по друг начин в американска компания.“
Независимо че водихме разговора си на самата сцена на американски филми, нямаше как да не заговорим за това, което се случва у нас. „Скоро прочетох, че за 2008 година от националния филмов център са били субсидирани 13 филма. От тях можем да отличим 3–4, най-вече „Дзифт“. А останалите 9? Много ми се иска догодина да можем да кажем по нещо хубаво за всички филми.
Филмите, които нашата компания снима, са друг тип и са предназначени за друга публика. Те са много качествени като продукт, но има разлика между европейското кино и американското – това, което правим ние. Нашите филми разчитат повече на визията и специалните ефекти и по-малко на психологията. Българинът като всеки европеец обича повече по-психологически филми. Иска ми се да направим хубав филм, който да разкрива психологията на героите, да разкаже история, но без страшните драми, които се разиграват в българското кино. Да бъде българо-американска копродукция, за да може американските знания и опит да се кооперират и слеят с българските, да се получи хубав продукт, който да намери публиката си и в България, и в чужбина.“
Валерия сподели, че за нея остава загадка защо рядко имаме хубави български сценарии. „Съдейки от литературата ни, ние сме мислещи и пишещи хора. Може би нямаме опита, защото филмовият сценарий не е роман, той не е и пиеса.“
Много интересно беше и това, което ни обясни за актьорите. Самата тя е възпитаник на НАТФИЗ и според нея българските актьори не са научени да играят пред камера. „В киното жестът е точен, всяка реакция е важна, има много дребни нюанси. На театралната сцена играта е по-приповдигната. Артистът на театралната сцена влиза в образ и за да бъде истински, не бива да излиза по време на цялото представление. В киното са важни бързите смени, защото хронологията на снимките не съответства на хронологията на развитието на действието.“
За нея и хората тук киното е начин на живот. Неслучайно не може да се избяга от това клише. Работният им ден е 12 часа, като се прибави придвижването, стават 14. Има хора, които не издържат на това. Валерия е работила с такива, които са идвали и един филм не са могли да изкарат. Работата не е лесна нито физически, нито психологически. В един момент разбираш, че не може да правиш избор между работата и личния живот, защото всичко е твой личен живот.
Казва, че има хора, които нямат отношение към киното и за тях дали работят тук, или в завод, няма никакво значение. Емоционално нищо не привнасят в нея и тя на тях нищо не им дава. Но за да се случи един такъв проект, има нужда от всякакви хора, не могат да бъдат само креативни. Важното е обаче да вършат работата си по най-добрия начин.
Тя пътува много и харесва духа на филмовите фестивали заради по-фриволната атмосфера, заради идеите, които се носят във въздуха, и заради опиянението, че си сред хора, с които имаш какво да си кажеш.
„Когато си на фестивал и се срещаш с толкова много различни хора, обединени от една идея, от една страна, реално преценяваш къде сме ние, а от друга – се сливаш с един общ космополитен дух. Виждаш Мадона, Брад Пит, Уди Алън… Страшен фен съм на Уди Алън. Когато бях в Ню Йорк, не успях да го слушам в клуба „Блу Ноут“, в който той свири, помислих, че съм се разминала с него завинаги. (Смее се.) Но миналата година го видях на фестивала в Кан.“
Всъщност Валерия се вълнува много от срещите с всеки голям в киното. „Преди две години Рей Уайс, който в „Туин пийкс“ играеше бащата на Лора Палмър, снима един филм с нас. Той се учуди, че тук има такъв фен. Американците, които са страшни звезди там, не подозират, че са такива звезди и тук, в Европа, а аз знам сериала наизуст. Докато беше тук, го наблюдавах по цял ден. Гледах го като актриса, как се подготвя за снимки, как влиза в образ, как реагира. За мен това беше важен урок.“
 
Главният оператор Мартин Чичов 
 
 
Висок човек. Достоен. От семейство на кинаджии е. „Какво е камерата? Желязо! Желязо и малко стъкло. Студена, мъртва материя, с която ние трябва да правим изкуство, да одухотворим екрана, да създадем свят, който да изглежда точен. Как става? Става с душа. И с бяла коса.“ Думите са на бащата оператора Виктор Чичов.
Хвърлете един поглед в сайта на Мартин, за да се убедите, че той е и доста интересен фотограф. Все още няма много заснети филми, защото, преди да се насочи към киноиндустрията, е участвал в реализацията на поп- и рок-видеоклипове. И той казва за своята работа, че е обсебваща.
„Всеки филм толкова много те ангажира, че се превръща в единственото около теб. Винаги ми седи в главата някоя сцена, която сме минали или която предстои. В нашата работа има определен набор от възможности и всеки път трябва да намериш подходяща комбинация за дадената ситуация. Сега например имаме двама тъмнокожи актьори и ако не се съобразиш с това, лицата им просто ще изчезнат. Ще станат някакви черни петна, няма да се виждат мимики, няма да се вижда нищо.“
Не му писва, колкото и дубли да се налага да прави, защото иска да си хареса това, което снима.

Осветителят Константин Попов
  
 
Той пък колко е слънчев! Може би точно това се очаква от хората, които отговарят за осветлението. Неговите родители също са кинаджии. Толкова разпалено говори, че в думите му направо тече ток, предаваме ги внимателно, за да не угасим въздействието им.
„Работата ни е различна от всички останали, но за нас това е ежедневие. Не ни писва, защото снимаме на различни места, с различни хора. Както дойде.
Когато вали дъжд, мислим как да запазим агрегата да работи. Тогава започва едно търчане, увиване на всички кабели с найлони. Удря ни ток от стойките, клатим се, но продължаваме да работим. Като завали, ставаме вир вода, за да спасим всичко и за да остане светло. Но няма начин, трябва бързо да се реагира. Цъка-ръка, цъка-ръка, цъка-ръка.
Веднъж снимахме в Пловдив на тепето в стария град (филмът „Пътуване към Ерусалим“ на Иван Ничев – бел. ред.) Дъжд, целите бяхме вир вода, изгасна токът на целия стар град, а ние си светим. После викаме: „Ей, знаете ли, че угасна целият стар град, а ние си светим, бе, ало?“
 
Дизайнерът на декори Боби Михайловски
 
Възможно е да ви се стори, че може дори от думите си да строи декори. И на нас така ни се стори. Предаваме ви с малки съкращения сценографичната му реч.
„Взимаме решенията в движение и по начин, по който опитът и бюджетът ни подсказват. Първо обсъждаме филма генерално. Дали крокодили ще ядат хора, или хлебарки ще нападат цели села. Тръгваме от най-големите проблеми и след това нещата се наместват малко по малко. Не сме нова компания, която започва от нула. Имаме сериозна база, която с течение на осемте години, през които сме тук, постоянно се подобрява и разширява. Това ни помага да работим по-лесно, да използваме неща и от предишни филми, да преправяме.
Много се гордея с уестърн града за филма „Копърхед“, защото той беше първият ни проект. Започнахме буквало от една гола поляна и за четири седмици и половина направихме и път, и инфраструктура, която вече трета година устоява на времето, което е много недружелюбно тук, има един много особен вятър, който духа от София. След това започна с апетита да идва и яденето. Всеки проект е предизвикателство – колко най-много мога да направя за времето, бюджета и другите условия, които имам. Аз се чувствам изключително като ловец в тази работа, защото трябва да преследвам нещо, което е много неуловимо. А, общо взето, проектите винаги са непостижими. Когато прочета сценария, първата реплика винаги е „Ето, това няма как да стане!“. И то става. Но това за мен е много движещ момент, мачовското, докъде мога да се разпростра. И се опитвам да заразя и хората от екипа с това. Спомням си как реагираха, когато ги събрах за „Копърхед“. Казах им: „Здравейте, момчета! Сега тук имаме осем къщи и една църква да направим.“ Нямате представа колко глупаво ме гледаха всички. Защото всеки възприемаше нещата така: „Аз и осем къщи.“ Но като се разделихме на много екипи, постепенно нещата станаха: „Аз, моят екип и моята къщичка. Така всичко звучеше по-постижимо.“
По-дългите проекти са му по-скучни. „Когато проектът приключи, нямам усещане, че нещо безвъзвратно си отива. Тази работа е като гора. Режеш, после посаждаш нещо ново.“

Пиротехникът Атанас Апостолов
  
 
Както се казваше в един филм – „Куршумът никога не лъже“. Наско е електроинженер, във филма, който се снима сега, той е оръжейникът.
„Моята работа е, докато се стрелят на терен, да не застреляме никого“, казва Наско. С други думи, той трябва да съблюдава стопроцентова безопасност по време на снимки. Бил е на снимки с Долф Лундгрен, Стивън Сегал, Жан-Клод ван Дам и много други известни актьори. Възхищава се на Христо Шопов. Ние пък се впечатлихме много от това, че Наско внимавал в сценария и винаги знаел дали актьорът ще използва оръжието. Ако в съответния снимачен ден той нямало да вади пистолета, връчвал му празен кобур, за да го облекчи от тежестта.
Как е започнал да прави всичко това ли? Първоначално се е занимавал само с пиротехника. Участвал е в продукции, за които складът на специалните ефекти бил точно до склада на оръжията. Като си свършел работата с пиротехниката, ходел при колегите с оръжията, помагал им и научил къде и как може да изкара съответните курсове, да получи документи.
В американските продукции оръжието е вид реквизит със специално предназначение, който е на „пряко подчинение“ на главния реквизитор на филма. „Обикновено когато ми мине сцената, аз мога да си ходя, но на мен ми е интересно и аз много често съм оставал да помагам на колегите с реквизита.“ Сега се занимава и с реквизит.

Гримьорката Даниела Аврамова 
 
Занимавала се е с предпечатна подготовка, после със ситопечат, а след това трябвало много бързо да си смени професията. Опитала да бъде сценограф, направила едно ревю, в което участвали травестити, и когато видяла какви момчета влезли в гримьорната и какви девойки излезли, решила, че ще е най-интересно да се занимава с грим. Казва, че най-добрите в бранша са тези от колегите й, които са успели навремето да завършат единствената паралелка за сценични изкуства в Пловдив. От един от тези хора, Валентин Вълов, Даниела много се е учила. Попитахме я кое е по-лесно и бързо, поставянето или свалянето на грима. Отговори, че има гримове, чието поставяне технологично изисква 6–7 часа и се свалят за 40 минути. Има и такива, които правиш за половин час, а ги сваляш два. Даниела говори изразително, ето още част от разговора ни без грим:
 
– Много се въодушевяваме от хора като вас, въпреки че ние не се гримираме. Колегата ми по обясними причини, аз като жена – по необясними…
– И аз се въодушевявам от композиторите, въпреки че не съм композирала…
 
– Какво означава да подготвиш някого за филм? Едно е да подготвиш някого за сватба, друго е да го подготвиш за филм.
– Ами че тя и сватбата е филм…
 
– Имат ли претенции актьорите?
– Претенцията на актьорите не е каприз. Тя им помага за ролята и за актьорската игра.
 
– Кой ви контролира вас?
– На всяко ниво има различна контрола за качественото и навременното изпълнение на нещата. Гримът сам по себе си е абсолютно нищо без камерата, осветлението и всичко останало. Ти може да си великан, корифей, но една брънка от веригата ако не си е свършила работата – край! В същото време, ако си направил грешка и я видиш, другият може да ти помогне. Работата е екипна, не е индивидуална и това е много важно.
 
– Как например правите маски от латекс?
– Три години съм го учила това. Мога да го обясня, но е дълъг процес. Има скулптор, техническо лице, което прави калъпите и т.н. В Холивуд има цели студиа, които се занимават с това.
 
– Знаете ли какво е казал Алфред Хичкок, когато го попитали какво е използвал вместо кръв в сцената под душа от „Психо“? Разтопен шоколад.
– И аз използвах разтопен шоколад в предишния си филм и всички имаха небивало желание да плюят кръв.
Едно от първите неща, които трябва да направят всички, преди да започнат нов филм, е да утъпчат сценария.
В следващата лента, която ще се снима тук, ще има крокодил. Животното вече е отседнало на терена, а, както се досещате, негов създател е Боби Михайловски, който понастоящем му е нещо като личен асистент. Той заедно с Мартин и Константин е направил операторски проби на зеленото чудовище. Наско вече е намерил оръжието. Но преди крокодилът да глътне харпуна и да потъне в предсмъртна агония, май пак актьорите ще плюят кръв.
Не кръв, шоколад, шоколад.