Критикът киноман
от Мирослава ИВАНОВА
май, 2009 г.
Ако заглавието ви напомня „Беднякът милионер“, филма, който се обогати с цели осем „Оскара“, сигурно очаквате да задавам въпроси, понеже сюжетът на тази лента се върти около прочутата игра „Стани богат“. Е, добре! Ето ви въпроси, ще ви наградя с отговори.
Откъде идва прозвището на хората с фотоапарати, които преследват звезди?
От филма на Фелини „Сладък живот“. Един от героите се казва Папарацо и иска да снима американска звезда, която пристига в Италия, но нито той, нито прочутият режисьор подозират, че дават име на едни от най-противоречивите фотографи на модерните времена.
На кой български филм американци са направили римейк?
И аз като вас не подозирах, че се е случило такова нещо, но е истина. Филмът е „Йо-хо-хо“, а постъпката на американците означава, че и нашите кинопродукти ги бива, както и че в киното също има криза, закъсвацията откъм сюжети е голяма и затова често се правят римейкове и продължения. Някои не се усещат, че се повтарят, други се повтарят с лека ирония. Но никой не е като Фелини, който, дори когато повтаря сюжетни нишки или герои, го прави по гениален начин, което спрямо него означава, че всичко е много ексцентрично въздействащо. Да вземем например „Джинджър и Фред“.
А знаете ли аз откъде научих тези и още куп други неща от живота на киното?
Ивайло Тодоров отговаря за връзките с обществеността в „Бела“ и нямаше нищо против да превърнем един от разговорите ни за това велико изкуство в сладък кино пиар. Абсолютно винаги когато разговаряш с него, се стига до момента, в който Иво казва:
„Сещам се за една сцена от филма…“
И… почва. Вездесъщият интернет е напълно безсилен пред неговото кинознание – отговарял ми е на всички, на абсолютно всички въпроси, свързани с киното. Обладава някаква феноменална и сякаш специално профилирана кинопамет. Помни и възстановява по-бързо от светкавична интернет връзка подробности от киносюжети, имена на актьори, режисьори, диалози, които са го впечатлили много, както и целите истории около създаването на лентите. Трябва да го познаваш от години, за да можеш да кажеш, че си се докоснал до само частица от всичко, което е видял на кино.
Иво гледа филми вече повече от тридесет години. Бил е на шест, когато един ден родителите му го взели от детската градина и го завели в кино „Освобождение“, което отдавана вече не е кино, но още съществува като сграда. Усещането било все едно влиза в дворец, без да знае какво точно ще бъде вътре. В „двореца“ Ивайло заварил… Дивия запад. Гледал уестърна „Бък и проповедникът“ – черно-бял, понеже в ония години до България най-често достигали черно-бели копия на цветните филми. От уестърна не помни почти нищо, но веднага започнал да се учи да чете, защото искал сам да разгадава субтитрите. Следващото му четиво били
списанията „Филмови новини“ и „Киноизкуство“
които баща му му купувал. „Не можеш да пишеш за кино, ако само гледаш филми“ – казва Иво. Сегашния си стил на писане за киното е формирал чрез многото прочетени критики в старите списания. Съжалява, че в момента у нас има едно списание за кино, и подчертава, че единственият, който прави нещо градивно по отношение на формирането на кинокултура у нас в момента, е Стефан Китанов. Ядосва се, че има много бездарни кинаджии, които се спъват в киното – нищо не могат да направят, продуктите им са кич или обикновено пране на пари.
За да се задържим още малко при връзката между писането за кино и самото кино, намесих и литературата. Попитах Ивайло защо все пак, когато искаме да определим някого като интелигентен човек, казваме за него, че е прочел много книги, а не че е гледал много филми. „Филмът се гледа около два часа, книгата може да се чете дни и месеци дори…“ Не знам какво започна да казва, но се спря и продължи по друг начин: „Литературата е висше изкуство, но киното дава възможност за сливане. Киното може да показва литературата, която на практика се съдържа в него, защото всеки филм започва от един написан сценарий. Написан. Например „Козият рог“. Филмът е правен по разказа на голям повествовател, какъвто е Николай Хайтов, но Методи Андонов прави лента, която надхвърля въображението на писателя, просто защото киното разполага с други изразни средства. Известно е, че всъщност Хайтов и Андонов работят заедно върху сценария. Хубав филм става, когато режисьорът е добър и успее да реализира собственото си схващане спрямо сценария. В киното режисьорът по правило е по-голям от сценариста.“
Тук Ивайло многозначително млъква, а аз сериозно се опасявам, че намерихме изкуството, в което се съдържа литературата. До момента като филолог винаги съм се фукала, че литературата е най-голямото нещо. Тя съдържа в себе си и философията, и психологията, и историята, и географията… А то, гледай ти! Измислят една машина и – хоп! –
литературата си намира кинематографичния майстор!
Филмът „Записки под възглавката“ по много интересен начин разглежда взаимоотношението между киното и литературата. Главната героиня на филма разказва живота си, пишейки книги. Във филма има сцена, в която убиват любимия й и тя използва кожата му, за да пише книги. Режисьорът Гринауей използва и самия екран, за да се пише върху него.
В „Четецът“ връзката на киното с литературата също е предадена по много интересен начин. Визуализацията, монтажът, музиката са предимства на киното. Дори в най-прекрасната литература някои неща са тромави. „Налага се например да се връщаш към конкретен откъс от сюжета в книгата, като разлистваш трескаво страниците й – дали беше на тази страница, или на друга… Докато киното може да разказва паралелно сюжетите и ефектът от това е смазващ. Има филми, които, като съм гледал, направо не съм вярвал на очите си.“
Така приключва Иво тази тема, но за да възвърна филологическото си самочувствие, ще ви припомня думите на моя събеседник, който в началото на разговора ни каза, че не можеш да пишеш за кино, ако само гледаш филми. И ще ви дообясня, че този човек
много е чел книги
Преди още „Голямото четене“ да бъде проект дори само на книга, нашият Иво е четял по опашките за билети за кино. Спомни си, че навремето на една такава опашка пред кино „Изток“ е прочел почти цялата книга „Дон Кихот“. Това голямо четене било заради дългото чакане за билети за „Полицаят и полицайките“.
Ивайло и сега разгръща старите списания, пълни със статии и репортажи. Припомни си големия скандал от 1987 г., когато французите, отбелязали печалния 20-годишен рекорд без „Златна палма“ в Кан, я получават за доста слабия „Под слънцето на сатаната“. Но действителният шедьовър на феста е „Покаяние“ – първият руски филм, макар и с грузински режисьор, който поставя пръст в раната, наречена тоталитаризъм. Премиерата на филма е в Кан и се превръща в голяма сензация, защото наистина показва как се формира култът към личността, дори главният герой много прилича на Сталин. Всички зрители, журналисти и критици са убедени, че този филм трябва да спечели заради дълбоките си интересни послания.
Веднъж Иво ми каза, че много неща за живота е научил от киното и на мен това ми се стори много неправдоподобно. Попитах го не е ли по-добре нещата от живота да научаваш от самия живот и чрез киното само да ги сверяваш. Отвърна ми, че гледа филми от много малък и много от житейските неща, които е научил от киното, впоследствие е преживял в действителност. И не става дума само за взаимоотношенията между хората, а и за стандарта на живот, който във филмите навремето беше различен от този, който имахме ние.
Киното му е представяло много интересни гледни точки, различни от тези на родителите и останалото му обкръжение. Пак заради киното Иво
харесва блондинките с дълги коси
Впрочем такива са и любимите актриси на Хичкок. Във филмите му главната роля винаги е поверена на блондинка, но никоя не може да се сравни с чара и излъчването на Грейс Кели. Може би филмите на Хичкок са пълни с руси красавици, всяка една от които той по някакъв начин е желаел, защото прочутият режисьор не е имал друга жена освен съпругата си. Хичкок карал актрисите да правят много гадни неща във филмите. Може да се обобщи, че всичко, което той не е изживял със съпругата си, е изживял чрез филмите. Хичкок, както и Фелини, живее във времена, в които сексът е тема табу. Но в техните филми има и секс, макар и доста завоалиран, което означава, че в киното те са намерили свобода.
Квинтесенция на всичко това е „Казанова“ на Фелини, който е всичко друго, но не и еротичен филм. Този Казанова е уморен от секс, защото не може да намери идеалната жена, и накрая идеалната жена се оказва една кукла.
А какво е било детството на киното?
„Никакво кино не е имало в началото. Не е имало монтаж, просто нещо заснето, на което сега хората се смеят. Отначало е било абсолютно комерсиално – красиви пейзажи, комедийки, скечове и голотийки. В един момент американците започват да правят нещо различно. Те хващат комерсиалната нишка и правят така, че от едно обикновено филмче, което се е гледало в малки залички, правят нещо, което повече хора искат да гледат. Тайната се крие във факта, че те започват да правят малко по-големи филми, при това със съдържание. Една от първите ленти е „Пристигането на влака на гара „Сен Лазар“. От наша гледна точка всичко изглежда супер бутафорно, филмът е черно-бял, а отстрани в салона някой свири на пиано… Пристигането на влака на гарата е било така заснето, че все едно влакът ще излезе от екрана. По време на прожекциите зрителите са се криели под седалките, до такава степен киното може да повлияе на хората.“
Досега два пъти и през големи интервали от време съм питала Иво за какво мечтае. И двата пъти ми отговори с реплика от руски филм: „Серьожа, наша цель одна! Коммунизм!“ На тези думи в салоните хората са ръкопляскали (Репликата е от филма „Малката Вера“, който пристига у нас в т. нар. перестроечни времена, 1988 г. Цитираните думи, както и иронията в тях принадлежат на главната героиня, хулиганка и бунтарка, която прави секс, преди да е навършила пълнолетие – бел. ред.).
Никога не бих определила Ивайло Тодоров като кинокритик. Първо, защото това е все едно да го наричам бедняк, и второ, защото, както той сам казва, много хора имат такива знания като неговите, всеки има знания за нещо. Но бих нарекла Иво възхитителен киноман. Според мен това означава човек, когото киното е превърнало в страшно интересен вътрешно.