За края на света

 

 

 

Ако обаче вярвате повече на учените (а те отричат съществуването на планетата Нибиру!), интернет ще ви предложи други версии за края на света. Епичният планетарен катаклизъм явно е неизбежен. Защото и календарът на маите го предвещава, а самият той свършва точно на 21 декември 2012 г. Апокалиптичната версия за края на света бе охотно подхваната от режисьора Роланд Емерих, който засне блокбастера „2012“ (2009 г.). А събитие за миналата година стана филмът „Меланхолия“ на Ларс фон Трир, в който скандалният режисьор произнася смъртната присъда на човечеството и без съжаление я привежда в изпълнение. Зрелището на обречения на гибел свят, преживяващ своите последни часове, толкова впечатлява, че за някакви си части от секундата всеки скептицизъм утихва. Ние като деца се въплъщаваме в героите и неволно преживяваме целия ужас на очакването на края на света. Темата за апокалипсиса почти никого не оставя равнодушен – дори и онези, които не вярват в него. С какво тя ни привлича толкова много?

 

Идеята за края на света е толкова популярна преди всичко защото ни помага да притъпим страха от собствената ни смърт. Така обясняват интереса към темата психолозите. Темата за смъртта е табу и е много сложна и болезнена. Често ние иносказателно говорим за смъртта, разсъждавайки за края на света.

По-лабилните хора, които не могат да издържат тежестта на проблемите си и да носят отговорност за себе си, децата си и околния свят, са също изключително съблазнени от идеята за края на света. Когато си представят апокалипсиса, те сякаш „зануляват“ напрежението в себе си. (Защо да се безпокоим и да се мъчим да правим каквото и да било, ако утре ще настъпи краят на всичко?) Когато мисли за нещо толкова мащабно като неизбежния край на света, който ще донесе масова смърт, човек забравя за собствените си страхове, престава да се тревожи за себе си и започва да се вълнува само за външната заплаха, породена от собствената му фантазия.

 

В детството ние неведнъж сме молили възрастните да ни разказват приказка, преди да заспим. Ама не каква да е, а страшна приказка, които впрочем винаги завършват добре. И слушайки истории за човекоядци, зли духове и кръвожадни чудовища, сме изпитвали толкова ужас, колкото и удоволствие, получавали сме заряд адреналин, преди да изпаднем в блажен и безметежен сън. Такъв механизъм на действие имат и приказките за възрастни. Любителите на апокалиптични предсказания обикновено не вярват сериозно в собствената си гибел. Те влизат по-скоро в ролята на зрителя или на оцелелия. Поставят се на мястото на героя, заявяващ, че „винаги е знаел, че това ще свърши зле“. Понякога даже с удоволствие си представят, че враговете им (имат се предвид враговете на героя) загиват в катастрофата. За такъв човек ужасяващата перспектива за края на света се трансформира в победа на неговото его, изпълнено със сладкото усещане, че човек е властелин над живота и смъртта.

 

Предчувствие за края на света се появява и след преживяване на тежка раздяла, когато ни се струва, че животът повече няма смисъл. И след като депресията отмине, апокалиптичните мисли също се изпаряват от главата ни. Това се отнася не само за отделни хора, но и за обществото. Изкуството като барометър регистрира моментите на криза в епохите на големи промени. Не е случайно, че в средата на 70-те години на миналия век, по времето на първата световна нефтена криза, процъфтява жанрът филм-катастрофа: „Приключението „Посейдон“ (режисьор Роналд Нийм, 1972 г.); „Земетресение“ (режисьор Марк Робсън, 1974 г.); „Ад под небето“ (режисьор Джон Гилермин, 1974 г.). Всички тези филми са носители на „Оскари“.

През 2000 г. на екрана индивидуалната човешка драма стеснява глобалната: „Ядрото“ (режисьор Джон Амиел, 2003 г.); „Явлението“ (режисьор М. Найт Шаямалан, 2008 г.). Тези филми се появяват съвсем логично, защото острата икономическа и климатична криза пораждат усещане за неувереност и съзнание за катастрофичност. Днес светът преживява и криза на ценностите. Пред очите ни се руши митът за това, че можем да намерим убежище в своя личен, персонален свят. Напротив, той трябва да отстъпи място на колективните ценности, които загубихме. А подобна промяна на жизнената парадигма може да се възприеме и като край на света. Просто много хора бъркат метафоричния край на света с буквалния.