За лукса – втора част

 

 

 

 

 

– Луксът е солитерен, етернитален и свръхузуален – то ще рече направа за едного, която е над преходността на модите и вкусовете и над чистата ползувателност. Критерий за луксозно може да бъде само историческият образец. Луксът e консервативност. Луксозно е онова, следващо традиция и излъчващо спокойствието на неизменното от векове. Луксът е лимитирана серия, нещо, изработено изкусно само за едного. Тук иде реч не за скъпотия, а за, забележете, скъпоценност. В България за луксозно минава конфекционното, тиражираното, а не откутюрното. Помпозното вместо изчистеното, ерзацът, а не оригиналът. Намесва се и неприятен оттенък на задължителност – там, където следва да има свобода. Луксът у нас е купешка абстракция и масовка. Когато видя скъпо облечена жена на разбогатял спекулант, дори да си е докарала и изражението според фешъна, злорадо отбелязвам, че със сигурност не е чела Томас Ман. Когато виждам един избаран от долу до горе футболист, си казвам: аха, повече от ясно е, че не е и чувал за късните песни на Рихард Щраус. Филанкишиев носи скъп часовник Вашерон Константен, но никога няма да изпита тайнството на месите на Бах. Лукс е и да знаеш всичко това, освен да имаш просто вещите.

 

– Луксозните неща са скъпи, но не за друго, а защото се заплаща скъпоценността да излезеш отвъд баналния сюжет на покупко-продажбата, включително покупко-продажбата на собствения ти лустросан изглед. А при нас точно тук пада акцентът. Валентино казва: „Защо да изглеждам беден, след като съм богат!?“ А Шанел: „Обратното на лукса не е бедността, а вулгарността.“ Аз бих добавил разяснително – вулгарността на показа. В общества, в които има конвенция и дрескод, изглеждането е уговорено дефинитивно, но дава и немалката свобода на вариация, с която да се изразиш в детайл. Цялата сложна конструкция на лукса съществува, за да се съзерцава пълноценно детайлът. Тъдява рядко се стига до детайли, а до смайване от сложността на конструкцията.Да имаш стил на живот, означава да бъдеш жив, а не полумъртво затрупан от вещи. Наличието на луксозни стоки съвсем не значи, че се схваща пълноценно какво собствено е луксозното в тях освен високата им цена и това, че престижното им наличие се явява статусен белег.

 

– Те не са избрали нито материалното, нито духовното, нищо не са избрали… Материалното и духовното не са така злощастно разделени в зрелите култури. Те са взаимопроникващи се в степен, позволяваща да се живее с лекота в символичното. Ето, аз съм счел, че ми приляга денди стилът, това е свободно решение, което ме прави различен. Външно.

Не считам, че човек е възможно да се яви под вънкашност чужда, ако няма вътрешност своя. У нас изобилства от предрешения, които нямат вътрешност и изхабяват вънкашностите, заменяйки ги с… коруби. И всяка стилистика е въпрос на благосъстояние, зад което стои една благословена нищета. Счита се, че когато човек има стил, това пречи на свободното му общение в живота. Това е една голяма заблуда, национално обричаща ни на бедност. Стилът олекотява общуването. Да бъдеш верен на стила си, не е въпрос на идеология, макар че може да „поеме“ много идеология. Това е много опасната ситуация на инсценировка, която показва твоята собствена слабост, твоята уязвимост и искреност. Различавам два вида стилистики. Едната е на доволния простак, посягащ към неща, изразяващи новото му положение – там всичко е излишно и в повече и е въпрос на… надебеляване. Другата е стилистика на разкошеството, в която от всичко можеш да се откажеш, защото изобилието е въпрос на неупотребеност, на недокоснатост, а не на консумация. Затова Марсел Пруст си е сменял всяка вечер ръкавиците с абсолютно нови и не се е хващал на номерата на слугинята, пробутваща му добре изпраните от предишния ден. За всеки стил „светът като че за първи път“ е особено важна визия. Невинността е важна за стила, при това в перспективата на всевъзможните човешки вини. Простакът е лишен от стил, защото е принципно невиноват и това означава отвратително и безразборно струпване на белези на благосъстояние. И няма спиране… Няма и история… Такава представа за лукс, в която епохите са живи (а друг лукс просто не е възможен!), в България не е валидна или се възприема като снобизъм. Българската представа за лукс и стил е буквално оперирана от историчност, традиционалност и естетизъм, който означава съзерцаване на образците. А също и от дързост и маниакалност.

 

– Най-скъпо излиза на онези, които си дават сметка, че не го заслужават. Затова и те не спират да купуват и да се труфят. И все търсят новото и по-новото… От това не произтича изобилие. Да вземем антиквариата. Чисто антикварното изглежда да навява на профана скука, защото препарира остатъците на едно великолепие, лишено от автентичната му размерност, калкулирана също в цената. Но в него се пази реликвата на онова, което изглежда погубено – изобилие над ползата.

 

– Позволете ми високомерието да считам, че такова няма, при все че съм писал за много от тях. В България не са разработени стилистиките на луксозното говорене и писане. Сравнете „Вог“ с кое да е наше списание, и ще разберете за какво става дума.

 

– Аз притежавам само вещи с история. Само по себе си това е лукс. Една гравюра от XVII век на Краля Слънце, принадлежала на любимия ми софийски архитект, придворен архитект на цар Борис III, Васильов; бронзов бюст на цар Фердинанд, изработен от Яначек; много порцеланови статуетки, сребърни пудриери и табакери и какво ли не… Но така изглежда безразборно струпване, а всъщност е свят.