За офиса

 

 

 

 

 

Тази, тази и онази там също. Всяка дразни по свой начин, но винаги. Ето списък, нещо като списък на типажите. Може да не е пълен, но в него вероятно ще разпознаят… и нас.

 

В първия ти работен ден те хваща под ръка и те повлича към кафето. „Рожбо, ти още нищо не знаеш! Това е змиярник! Трябва много да се пазиш!“ (Спокойно, ще ти каже точно от кои). Сияе при вида на разочарованието ти и пред перспективата да си намериш близък човек тук. Най-често е по-голяма от теб или поне се държи така. Офис осиновителката те влачи след себе си и ако я направят някакъв шеф, ти ще си „зам“. Такива рядко ги правят шефове.

 

Не прилича на осиновителката, защото не си търси съюзник, а прави всичко от добро сърце, т.е. иска да се чувства полезна. Майчинството за нея е висшата форма на изя­ва на човека, а обгрижването на хората – първа радост. Обича да носи домашни сладки и да прави забележки. „Пак сме забравили включена кафе-машината!“, „Не ти ли е студено, нямаш ли жилетка? Наметни се с моята, имам си шал“ и други. Тя чисти след нас, ние мърморим след нея. Всички знаят, че ако не е тя, цветята да са издъхнали в саксиите. Никой не изпитва благодарност.

 

Психолозите препоръчват да се стремим да ни свързват с положителни неща. Тя обаче държи да стресва и по това прилича на осиновителката. „Съкратили са и Пешо! Кой ли ще е следващият?!“ Не само съобщава лошите новини; може и да ги сътвори, за да си зареди батериите от ужаса на останалите. Не че го прави с лошо чувство.

 

Има какво да каже всеки път и всеки път – на възможно най-висок глас. През останалото време трака с токчета, щрака химикалки и цъка неодобрително с език, докато си чете имейлите. Специфична вариация на „звучната“ е вечно, вечно оплакващата се.

 

Движения припрени, треперещ глас. Няма миг, в който да изпита удовлетворение от работата си, защото е всемирен закон, че винаги може нещо да се обърка. Омотана е в съмнения и угризения, а „можеше“ и „трябваше“ са обичайните й глаголи. Мисли се за будната съвест на офиса, смятат я за досадна паникьорка.

 

„Трябва да се яде често, но по малко“ за нея е евангелска истина; особено първата част. От нейното бюро вечно се носи станиолено-найлонен шум, придружен от мляскане. Ако обича здравословната домашна кухня, става по-лошо. Бурканчета и пластмасови кутийки с гозби се топлят в микровълновата и заживяваме трайно в нещо като офиса на баба.

 

Закъснение до 30 минути изобщо не коментира, по-голямото не я тревожи. Извиненията са леки, небрежни, облъхнати от ехидност към тези, които са се претрепали да бъдат навреме. Тя обаче не е дребнава и незначителна и ще дойде, когато й го позволи самоуважението. Понеже неизменно идва след другите, почти не й се налага да изтърпи друг закъсняващ. Ако нещо такова се случи, тя повдига вежди, отново леко, с което напомня един от Людовиците (дали пък не беше Петнадесети?): „Едва не ме накараха да чакам.“ Има нещо общо с…

 

Офисът (обикновено творчески) е пълен с тъпи чучулиги, а тя е артистична сова. Не че й е неприятно да става в еди-колко си, за да бъде на работа в девет. Тя НЕ МОЖЕ да става в еди-колко си. И не е креативна в девет. Въобще работата от 9 до 6 е предразсъдък. Още от дете, когато другите са следвали дневни режими, тя е писала дневник в полунощ, после дивите нощи с купоните… никога не е била като другите. Затова, за да разгърне потенциала си, идва в три следобед. Другите си тръгват в шест, а тя остава на своето работно място и се труди чак до седем и петнадесет.

 

Тя търси нещо истинско в живота. В хората, в работата, в местата, в сезоните. Обаче всичко е фалш и баналност. Честното няма кой да го защити, а чистото е тук само за мигове, преди да падне, омърсено, в общата гадост. На какво да се усмихва?!

 

Кашля, киха, подсмърча и вика в лицето ти „Стой далеч от мен!“, за да те предпази. Когато другите отчаяно настояват да отиде на лекар, тя геройски отговаря, че нищо й няма и работата някой трябва да я свърши. В болнични е била единствено като бременна, и то само след като лекарите са се разкрещели: „Знаете ли до какво може да доведе вашата безотговорност?!“

 

Най-често е кацнала върху чуждо бюро и когато пита „Може ли?“ за нещо, отговор не чака: може. Мрази дистанциите, мрази ги. Добрите отношения между колегите за нея означават здраво приятелство или поне споделяне на всичко лично. „В нашата фирма сме едно семейство“ разбира буквално и в зависимост от пола, възрастта и поста всеки е нещо като по-голям брат, малка дъщеря или омразна снаха. Портиера поздравява уважително с „бай Иване“. Няма да си губи времето да отиде в тоалетната, за да си изпъне чорапогащите.

 

Тя обича ЦСКА. Не, тя обожава ЦСКА. Или костенурките. Или Индия. Или каквото и да било друго. Виж как е декорирала бюрото и стената зад него и ще разбереш какво. Тя е тази, която „умира за…“, и трябва да си подготвен по темата, ако искаш да общуваш с нея. Всъщност, като й махнеш това, по което страшно си пада, може да не остане много.

 

Според нея косата се омазнява/изсушава/окапва, ако се мие повече от веднъж седмично. Най-добре на 10–12 дни, за да се съхрани най-добре. А за кожата било вредно да се сапунисва всеки ден. И на зъболекар не е ходила през последните години, защото не обича зъболекарите.

 

Преди осем години е била наета да прави това, това и ей това. На нея не й влиза в работата да прави онова четвърто нещо, което трябва да се свърши по новата задача на екипа. Много ясно защо! Защото, когато преди осем години са я наемали, са й казали, че трябва да прави това, това и ей това.

 

Тя работи тук по зло стечение на обстоятелствата и е за малко. Всъщност е пианистка, астроном или има докторат по нещо. По всякакъв начин показва, че е чуждо тяло в мястото, където е попаднала. Може и двадесет години да живее в този компромис, но поне знае, че е нещо повече от тези около нея, които се задоволяват с подобна посредственост.

 

„Колко струва?“ – любим въпрос. Всяка нова придобивка на колежката й струва повече, отколкото трябва. Здравомислещата живее с истинските стойности, стъпила е здраво на земята, а другите живеят с глупости. Често се сеща за гладуващите в Африка и не приема топка сладолед да бъде по-скъпа от един хляб.

 

„Ако останеше на твоята заплата, да сме умрели от глад“ е репликата на мъжа й, която цитира с радост, а той изкарва „достатъчно“. Понеже достойнството не й позволява да работи за толкова малко пари, тя изобщо не работи за тях. Обича да демонстрира в офиса за какво й е отишла заплатата, похарчена вчера следобед: кремче, червило, а за лявата обувка от чифта е трябвало да доплати пак съпругът й. Знае, че другите в офиса разчитат само на заплатата, но те са свикнали да живеят скромно, а на нея й подхожда да е късметлийка.

 

„Моят социален живот е много активен“ е подтекстът на всеки разговор по джиесема на висок глас. От него изскачат имена и детайли, свързани с нещо мноооого специално. Когато затвори, скача в интернет и намира там готини клипчета и всякакви такива и ги пуска по служебната поща. Когато пък изпраща по нея служебни съобщения, пише в subject СЕКС, за да можела да привлече вниманието. Точно затова повечето от тях отиват в кошчето.

 

Познава се от „Добър ден!“. Звучи по един начин, казано на шефа, по втори – на колега, по трети – към човека от „обслужващия персонал“, когото всъщност никога не поздравява първа.

 

Представя се за бунтарка. Тя например няма да участва в нищо, измислено от шефовете, което не се заплаща допълнително или й се струва безсмислено или унизително. Никога! Затова си осигурява медицинско за съответното време. След това се подсмихва самодоволно и намеква на останалите, че имат робска психика.