Игрите на „лаф да става” и шоутата от вида „ток” се роят, но хубавите разговори са на изчезване. „Бела” ви предлага своята „игра на разговор”. Понеже сме сигурни, че невъзможността да водим разговор рано или късно ще ни вкара в беда, решихме да се опитаме заедно да спасим говоренето. Опитайте заедно с нас „стъпка по стъпка”, „тема по тема“, „от токче на токче”…
За парите
май, 2010 г.
– Имам желание да похарча всичките си пари. Дори от стотинките в джоба си гледам да се освободя. Мъжът ми често ме съветва да си оставям поне по 100 лева в портмонето, защото, ако ме спре катаджия, да има с какво да си платя глобата. А аз се прибирам вкъщи и казвам: „Всичко си похарчих.“ Като доброто дете, което всичко си е изяло. Аз съм прахосница.
– Не си. Познавам те. Не си харчиш парите глупаво.
– А не е ли глупост да имам 200 чифта обувки, защото приблизително толкова имам, и онзи ден да си купя още три чифта?
– Това притеснява ли те? Обвиняваш ли се?
– Не.
– Мога да те притесня, като ти кажа, че снощи гледах един репортаж за представянето на новата колекция обувки на Синди Крауфорд. Имаше и интервю с нея, в което тя сподели, че има около 100 чифта обувки. Само. Ха-ха-ха!
– Като откриха новия мол, си купих чифт дънки. И тях не знам защо си ги купих, след като имам близо 200 чифта. Обаче тази музика, която дъни в новите магазини, сякаш те подканя: „Купи си, купи си, купи си!“ И за какво ми бяха тези дънки?! А пък са и скъпи на всичкото отгоре.
– Колко струват?
– 100 лева.
– Не са пък чак толкова скъпи.
– Да, но мога да си ги купя от аутлет за 40 лева.
– Аз много мразя да дам много пари (според мен много) за нещо, на което не му личи, че е толкова скъпо. Имам едни дънки за сто лева, които изглеждат като купени за 25 от някоя сергия.
– Сигурно си си купила дънките от мола, защото точно такива светлосиви нямаш…
– Имам, имам. Няколко чифта.
– Защо не помисли за децата в Сомалия или за тези, които са засегнати от земетресението в Чили – преди да си ги купиш?
– Моите дънки кого ще нахранят?
– А давате ли пари за благотворителност?
– Ако ме поканят на благотворителна вечер или на някакво друго организирано събитие, ще отида и ще си платя куверта, но не бих търсила къде да си пратя парите благотворително – например в Сомалия.
– Е, различните хора използват различни начини за събиране на пари благотворително. Инициативите с есемесите дават възможност дори и на бедни хора да дадат един-два лева за благотворителност.
– Отношението към парите е фундаментално и е част от любовните отношения. На тази база хората могат да живеят заедно или да не живеят заедно. Парите са една от най-честите причини за раздяла между хората, особено пък във времена на криза.
– Трябва да уточним за липсата на пари ли говорим, или за различно отношение към парите. Ако едно семейство има пари, какъв е проблемът?
– Ако единият иска да инвестира парите си в нещо, а другият е прахосник – това е причина за раздяла.
– Би било причина, ако се карат и по някакви други линии.
– В същото време тези хора, които дават големи суми пари за благотворителност, в живота харчат много внимателно. Събирала съм се с чужденци на вечеря. Те например казват: „Нека бъдем на отделни сметки.“ С българи сядаме, ядем, пием и после всеки, кой каквото обича, дава за сметката.
– Ха-ха-ха, кой каквото обича.
– Понякога излиза сметката, понякога не излиза…
– А чужденците стоят и си чакат стотинките от рестото. Това не мога да го разбера.
– Това не е скъперничество, а уважение към парите.
– Отношението към парите е много важна човешка характеристика. Всъщност по него можеш направиш цялостна характеристика на даден човек.
– Но чужденците, с които общувам, имат едно и също отношение към парите…
– Да, това отношение е плод по-скоро на възпитание, а не е резултат от индивидуалната нагласа към парите.
– Никога не съм искала да имам много пари. Само толкова, колкото да мога да си позволя разни хубави неща и да пътувам.
– Аз искам да имам пари, за да мога да помагам. Дори и заради това трябва да се стремиш да имаш пари. Защото може да нямаш и два кинта да дадеш на някого.
– Онзи ден срещнах едно циганче, ама едно „направено“ – с гел, едно такова тежкарче. И то ми вика: „Како, како, знаеш ли какво знам? „Бяла спретната къщурка с две липи отпред, тука майчина милувка сетих най-напред…“ А аз му викам: „А знаеш ли кой го е написал това стихотворение?“ То вика: „Ран Босилек.“ Дадох му доста пари. Много ме зарадва това цигане, защото освен „дай“ беше научило и нещо друго.
– За плащането на сметките да говорим ли? Ние много пъти сме я обсъждали тази тема.
– Винаги е въпрос на ситуация, на игра. Аз много пъти съм плащала сметка на мъже, но не мога да кажа, че абсолютно винаги ми е било приятно, че те са се съгласявали аз да платя.
– Аз защо не мога да пестя? Дисциплиниран човек съм иначе.
– По-добре, че не можеш.
– Не е. Защото това означава, че не си владея живота. По-бедни хора от мен имат спестени пари – например хиляда лева на влог. А аз нямам…
– Е, ти имаш друго качество на живот – общуваш с много хора, трябва да си облечена добре. Подозирам, че тези, които успяват да спестят някакви пари, гледат само телевизия. От всичко друго се лишават. Ами, това е почти безплатен живот.
– Повечето пари означават повече възможности и комфорт. Вместо да се качиш на рейс 76, хващаш такси и си у вас за пет лева.
– Искате да кажете, че имам добро отношение към парите, щом не съм спестила и лев?
– Ами, да. Да си позволяваш да харчиш за себе си, означава да се обичаш много.
– Освен това няма правилно и неправилно отношение към парите. Няма единен критерий за оценка.
– Установих, че много лесно човек харчи за деца. Докато бях с племенницата си през уикенда, й купих толкова много неща… Сред които и един балон за осем лева, представете си!
– Харчиш, защото ти е племенница. Ако ти е собствено дете, пак ще харчиш, но по друга схема – само за най-необходимите неща. Родителите казват: „Днес едно нещо ще ти купим, утре – друго. Не може всичко накуп.“ Ти виждаш племенницата си веднъж на няколко месеца и си решила да й стовариш един чувал с подаръци като компенсация за времето, през което не си я виждала.
– На колко години изкарахте първите си пари?
– Беше хонорар от списание „Родна реч“ – пет лева за едно мое публикувано стихотворение. Дадох ги за нещо, което и досега пазя – един смешен сервиз. Тогава пет лева бяха много пари.
– Аз пък получих една парична награда в осми клас. Бяха към 200 лева, които бяха огромна сума пари. Изпратих половината от тях в радиото. Тогава водещ на „Нощен хоризонт“ беше Румен Ивайлов, който беше направил един фонд „Будни българи“ – събираше пари и помагаше на хора в беда. Аз сложих парите в плик и ги изпратих. После слушах по радиото къде са отишли и на кого са помогнали.
– Моите първи пари изкарах като много малко дете на село, при баба ми. Тя работеше сезонна работа и ме взимаше със себе си. Останалите работници бяха забелязали, че аз работя наравно с възрастните, направиха събрание и ми платиха надница. Нашите, естествено, ми я взеха, защото парите бяха доста.
– Аз съм се разбрала с брат ми от следващия месец да отделяме определена сума пари, които да даваме на нашите. Досега не сме го правили. Това е инвестиция в залеза.
– Е, ти пък как го каза. Ами, какво да правиш? Преди те са ти помагали, сега ти помагаш.
– А стремите ли се да изкарвате повече?
– Искам да изкарвам повече, но първата ми мисъл винаги е да работя повече, за да изкарвам допълнително. А това не е решение на проблема.
– Кои са най-красивите банкноти според вас?
– На мен всички са ми еднакви.
– Монетите евро, защото са на различните държави.
– Еврото не е атрактивно. Няма хора по банкнотите и не можеш да ги запомниш. Двата лева по времето на соца бяха много атрактивни – онези, с гроздоберачката.