Да ти пише животът „шестка“
Или за излекуваната житейска нагласа на Антоанета ГАНЧЕВА
Разговора води Мариана ЯНЕВА
фотограф Самуил Милев
Тя е лекар, но от онези, които си обичат пациентите. „Ако след срещата на лекар с пациент на пациента не му стане по-леко, значи срещата е била напразна“ – е първото, което ми казва Антоанета Ганчева. След десет минути разговор вече ми идва да я наричам Тони – толкова е естествена. Прекалено спокойна ми се стори обаче за човек с 25-годишна практика в Ракова болница, оперирал жени с онкогинекологични заболявания. Разбирам, че сегашното благоразположение на духа си дължи на купчина прочетени през последните години книги, на запознанството си с Ивомир и на участието си в семинара на Международната академия за позитивна трансформация (МАПТ), където той е основен лектор. След този семинар Тони пак е милосърден лекар, но милосърден лекар, успял да се свърже със своето вътрешно аз. От Ивомир научава, че
животът е едно приключение
и започва да го живее като приключение: скача с парашут, участва в рафтинг по Струма… Приключенският дух живее в нея и преди срещата й с Ивомир, когато пътува до Австралия, Канада, по-голямата част от Западна Европа. Тези пътешествия я срещат с интересни хора, които отключват голям брой теми за размисъл в главата й с днешна дата. Поредната й мечта е да види Скандинавия. А вече има и планирано през есента пътуване до Ирландия, за да открие мистериите в Ирландия и в живота. Парите не са пречка пред желанието й да пътува. Убедена е, че когато човек вярва в чудеса, те се случват. „Ако имаш желание, пари се намират. Благодарение на една брошура на Канадското дружество по акушерство и гинекология, която прочетох внимателно, бях три седмици на специализация в Отава и една в Монреал (на Световен конгрес по акушерство и гинекология), без да похарча пари от моя страна“ – уверява ме Тони. Но прави важното уточнение, че ако има излишни пари, би ги дала за благотворителност. „Друго важно нещо, което научих от семинара на Ивомир, е урокът за потока на парите. Привличам пари, те минават през мен, използвам ги, а излишъка давам на хора, които имат по-малко пари от мен.“
Разбирам я. С пари можеш да си купиш диплома на днешно време, но не можеш да подкупиш „живота да ти пише шестка“, както се изразявал дядото на Тони, емигрант от Македония и председател на Македоно-Одринското опълчение. „Е, аз отидох при Ивомир, защото въпреки че бях отличничка в училище, животът НЕ ми беше писал „шестка“. С Ивомир се запознах миналата година на семинар на Джон Кехоу в НДК.“
Докато работи в Раковата болница, Антоанета осъзнава, че медицината, която практикува, е с доста ограничени възможности. Затова
започва да се интересува от профилактика
на онкологичните заболявания и на заболяванията въобще. Другото, в което Тони има специална квалификация и което много подхожда на нагласата на нейния вътрешен аз, е палиативна медицина (от латинската дума pallium, която означава скривам, покривам – бел.ред.). „С методите на палиативната медицина ние се стремим да „покрием“ мъчителните симптоми на неизлечимо болните – болки, повръщане, безсъние, депресия. Ние всички сме човешки същества и единственото сигурно на този свят е, че ще умрем. Но е добре да умрем с достойнство, защото смъртта е важна стъпка към нещо следващо. Затова във все повече страни по света се обръща голямо внимание на неизлечимо болните“ – споделя Антоанета своя опит. За съжаление в България все още липсва палиативна медицина, но Тони вярва, че един ден и у нас ще имаме истински хоспис за тежко болни и умиращи болни, който ще докаже „че такова животно има“. Нейното убеждение е, че болестта е следствие от някакъв вътрешен конфликт в човека. Този конфликт в някакъв момент се „отключва“ в рак, в хипертония, в диабет… „И е въпрос на избор и на осъзнатост да преразгледаме и променим нещата. Никак не обичам глагола „притеснявам се“. За себе си например съм решила да се притеснявам само ако мой много близък човек умре или когато мой много близък е с неизлечимо заболяване. Другите неща са абсолютно маловажни – кой какво ми е казал в службата, кой ме е ритнал в автобуса… Притеснението е деструктивна енергия.“
Като се замисля, май повечето хора обичаме да се притесняваме – за какво ли не, включително и за това, че времето е лошо. А това е абсолютно деструктивна енергия. Тони ме убеждава, че
притеснението не ни помага да си решим проблема
„Повечето ми пациентки, които имат установено наличие на папиломен вирус на шийката на матката, се притесняват много, че ще се разболеят от рак, защото са чули или са прочели в интернет, че има връзка между HPV и рака на шийката на матката. Човешкият организъм обаче притежава способност да се самоочиства от този вирус. Но с притеснението ние не му помагаме в тази посока. Вместо да се притесняваме, е далеч по-добре да ходим редовно на профилактични прегледи и да практикуваме безопасен секс“ – разяснява ми Антоанета Ганчева.
За нея срещата с Ивомир е точката на обрат както в професионалния, така и в духовния й път. Тя е нещо като преминаване от теория към практика. „Ивомир е човек, който е отворил сетивата си към възможностите на Вселената. Той смята, че Вселената дава на всеки от нас безкрайни възможности. Намерим ли пътя за връзка с вътрешното си аз, сме се свързали директно с Вселената.“
Веднага се сещам за книгата „Тайната“ и за теорията, че
нашите мисли са вибрации
които ние изпращаме към вселената и тя реагира съответно на тези вибрации. И докато си мисля това, моля Тони да изключи климатика, защото „от климатици много настивам“. Тя се усмихва и сякаш по поръчка ми „сервира“ репликата: „В момента, в който си кажеш, че не е възможно да настиваш от климатици, ще спреш да настиваш.“ Да, има нещо вярно – бабите и майките ни например са ни набили в главите, че ако излезем с мокра коса навън, ще се разболеем задължително. Понеже твърдо сме повярвали в това, по-често се разболяваме. Но според Тони имаме избор и свободна воля да отхвърлим тези „вкоренени“ твърдения и да ги заместим с други в главата си.
От семинара на Ивомир тя запомнила две утвърдителни фрази, за които е убедена, че „заглаждат острите ръбове“ на нейния живот.
„Хора, факти и събития се случват по най-добрия за мене начин.“
„Благодаря за любовта и мъдростта на водата, на светлината и на когиталността.“
Питам я скептично дали е възможно чрез силата на мисълта да победим генетично заболяване. А тя ми отговаря с пример от практиката си.
„Хората вярват сляпо на диагнозите, без да слушат вътрешния си глас, който например им казва: „Не прекалявай със сладкото!“ Когато не се вслушваме, след това можем да си платим с лихвите. Имам пациентки, които с гордост заявяват, че всеки ден изяждат по един шоколад. Опитвам се да им обясня, че това е нездравословно, защото шоколадът подхранва развитието на гъбички, вследствие на което често се стига до поява на бяло течение. Да не говорим, че сладкото е причина и за появата на диабет. Но тези пациенти са склонни да обвинят за своя диабет лошата наследственост, гените, а не това, че прекаляват със сладкото.“
На Антоанета Ганчева мога да повярвам, защото е лекар. И точно в качеството си на лекар тя твърди най-отговорно, че наследствеността понякога е
оправдание за неразумния ни начин на живот
„Времето, в което живеем, е много стресиращо, страната, в която живеем, е прекрасна, но в момента и тя е стресирана. Ницше беше казал, че всичко, което не ни убива, ни прави по-силни. Но въпросът е на каква цена? Излизаме по-силни без сериозни физически и психически травми от някаква ситуация, обаче с язва например, или с хипертония. Стресът не ни е убил, но язвата или хипертонията започват бавно да ни атакуват.“
Замислям се доколко мога да овладявам стреса. Любопитно ми е и Антоанета доколко може да го овладява. Питам я съвсем ли не се гневи? „Естествено, че се гневя, но се старая да е по-рядко.“
Впечатлява ме начинът, по който тази жена разсъждава за живота – като за махало, което се движи от добро към лошо, от добро към лошо… „Това което искам в живота си, е отклоненията към добро и към лошо да са с по-малки амплитуди. Всеки може да открие доброто в себе си, ако се опознае по-добре, ако се потърси. Познанието за нас самите ни дава познание за цялата Вселена, то е път към Вселената“ – обяснява ми Тони. Вярвам й. От своя страна тя отправя същото послание към читателките на „Бела“: „Вярвайте!“