За публичното говорене
септември, 2011 г.
Игрите на „лаф да става” и шоутата от вида „ток” се роят, но хубавите разговори са на изчезване. „Бела” ви предлага своята „игра на разговор”. Понеже сме сигурни, че невъзможността да водим разговор рано или късно ще ни вкара в беда, решихме да се опитаме заедно да спасим говоренето. Опитайте заедно с нас „стъпка по стъпка”, „тема по тема“, „от токче на токче”…
– Какво прави една реч публична?
– Непознатите хора, които я слушат.
– Говоренето е много показателно. По няколко казани думи можеш да прецениш човека. Може би публичното говорене усилва това усещане, че си подложен на преценка от много други хора.
– А вие държали ли сте изпит по ораторско майсторство?
– Не.
– Аз съм държала. Изпитът беше такъв: отиваш в аудиторията (някоя от големите на Софийския университет), която е пълна с останалите студенти по журналистика. Ти се изтъпанваш отпред и започваш да говориш по тема, която си изтеглил от купа с въпросите.
– Притесняваше ли се?
– Страшно! Гласът ми трепереше, ръцете – също, но тях мога да си ги стисна. Прилича на сценичната треска на актьорите, на онези първи минути, за които те твърдят, че прекарват в паника пред публиката. Аз през цялото време бях в такава паника, не само през първите минути.
– Защо точно говоренето пред публика притеснява?! Когато застана пред аудитория, не мога нито да мисля, нито да бъда остроумна, нито нищо.
– Проблемът е, че когато си си намислил нещо много умно да кажеш, в момента, в който го изречеш на глас, дори само пред себе си – то ти се струва много тъпо.
– Не е въпрос на това, дали си умен и дали имаш какво да кажеш. За жалост не става дума за това според мен. Мога да се изправя пред пълен с непознати хора ресторант и да пея на микрофон и съм го правила, вие сте ме виждали, но не мога да говоря пред публика…
– Защото в песента мелодията те подкрепя, текстът, който знаеш, и то много добре – също… Може би това е различното на пеенето от говоренето.
– Вероятно притеснението идва от отговорността, която лежи само върху теб. Сам си. Нямаш никакви патерици.
– Ораторско майсторство. Достигаш го след много опити, след много тренировки.
– Лекарката, с която правих интервю, ми каза: „Аз мразя думата „притеснявам се“. А самата тя е много притеснителна. Притеснението е винаги някаква излишна емоция. Това означава, че си притиснат до стената. Някой те души. Не си свободна.
– Ако се сещаш, Виргиния Захариева говори за това на лекцията, на която бяхме. Тя свърза думата „притеснение“ с думата „притискам“. Притиснат си в ъгъла – там, където си, нямаш комфорт. Пребиваваш в много малко пространство. Когато застанеш пред аудитория, ти не можеш да „изпълниш“ голямото пространство пред теб. Не ти е комфортно, защото си заклещен в черупката на притеснението си, нямаш мащаб, не ти е никак комфортно.
– Кажете нещо, което сте запомнили от речта на някого?
– Спомням си сцени от различни филми. Например една реч на Джордж Клуни от филма „Високо в небето“.
– „Лени“ е невероятен филмов пример за ораторско майсторство. Филм на Боб Фос, единственият му филм, който не е мюзикъл. Филм за шоу бизнеса. Но е поглед въху живота на известния комик Лени Брус. Как да го обясня? Сочен филм. Освен това е биографичен, а когато гледаш такъв филм, винаги има опасност героят да се превърне в някаква карикатура. Лени е култов персонаж.
– Когато гледах този филм, толкова силно му повярвах…
– Лени обаче накрая се провали, защото говореше много искрено. При него нямаше никаква бариера от публиката и това го провали. Той не можеше да си слага спирачки на говоренето. Искаше да каже истината.
– Лени е от този тип стенд ап комици…
– Какво точно означава „стенд ап“? Телевизионен термин е май…
– Стенд ап е комедиен жанр. Един човек излиза пред публиката и я забавлява. Всички известни комици, които познаваш в момента, са започнали като стенд ап комици. Робин Уилямс, Джей Лено.
– Джордж Карлин – също. Помните ли го? Онзи пич, който беше написал едно писмо, след като почина жена му. Преди няколко години беше. Текстът завършваше с нещо от рода на „Животът не се мери с броя вдишвания, а с моментите, които спират дъха ни“.
– Американската школа… Американците могат да говорят добре, без да се притесняват, защото при тях това е свързано с обичането. Първото, на което научават децата в американския колеж, е да презентират. Само им дай тема. Винаги знаят откъде да тръгнат, как да я построят… Кога да се понижи гласът, кога ораторът да стане, кога да се разходи.
– Искате да кажете, че ние не можем да говорим добре, защото социалистическото ни възпитание не ни учеше на това.
– Ами, да. При соца какво беше? Една трибуна, някой чете и ти изобщо дори не му виждаш лицето…
– Американците са свободни и не се притесняват, каквото и да кажат.
– Да. Също както не се притесняват да си покажат дебелите кълки по къси гащи.
– Нали съм ви разказвала за Джеймс Уорлик, американския посланик? Той трябваше да говори за едно лекарство за остеопороза. И всъщност само трябваше да открие едно събитие. А той говори 48 минути. Започна с един тих равен глас, за да млъкнат всички и да го слушат, понеже ако беше започнал високо и ако махаше с ръце, тези от последния ред щяха да млъкнат едва когато си довършат приказката. Започна с триковете. Излезе и започна да ходи между редичките от доктори и други гости на събитието…
– И ти въпреки че знаеш, че това са трикове, пак ти въздействат, нали?
– Въздействат ми, даже ми се дорева за майка му, която, оставена сама в Ню Йорк, се подхлъзнала и паднала… А това лекарство много є било помогнало. Човекът говори спокойно, без да се притеснява. Промени програмата. Дали му бяха само 10 минути да открие. Той говори, говори…
– Има хора, които няма какво да кажат, но застават пред публиката. На тях им пишат речите примерно и те говорят. Те просто говорят гладко. Но те не завладяват аудиторията. Завладяването е, когато се свържеш с публиката и го искаш.
– Като говорим за американските филми и умението на американците да говорят пред публика, не сте ли забелязали, че в много от наистина добрите американски филми винаги има някаква суперяка част, която е някаква реч, говорене пред публика. Примерно речта на Ал Пачино в „Усещане за жена“, когато говори пред училищното настоятелство и учениците. Думите на Робин Уилямс пред учениците в „Обществото на мъртвите поети“ – те в целия филм бяха запомнящи се.
– Ами „Рататуи“? Три пъти съм го гледала заради онази реч.