Шофьорът не пътува
от Мариана ЯНЕВА
ноември, 2011 г.
© Gunnar Pippel / Depositphotos.com
.jpg)
Той кара и евентуално вози. Внимава в пътя, но не го преживява и не го осъзнава като приключение, а като обикновен маршрут за преминаване.
Шофьорът е постоянно на педал – и в буквалния смисъл. Той е стреснат, концентриран и натегнат, защото, нали знаете, секунда невнимание, и автомобилът променя посоката на движение… Пътуващият въобще не се интересува от посоката на движение, за него е важно самото движение. И понякога нарочно кривва от правия път – и в преносния смисъл.
Шофьорът е лишен от невъзмутимото спокойствие на пътуващия, който спира, наблюдава, попива впечатления, снима, преоблича се, хапва и прави разни други приятни неща по пътя. Той живее за спирките по пътя. Да, и шофьорът понякога спира, но най-често, за да налее бензин или за да си почине от шофирането – да излезе за малко от скованата поза на водач на МПС.
Да, звучи гордо, че шофьорът е водач, но той води само автомобила. А пътуващият води пътя, прави така, че пътят да преминава през него. Шофьорът не може да мисли за себе си, докато пътува. Длъжен е да следи знаците. Но не житейските и съдбовните, а пътните – онези, които трасират маршрута и начина, по който той трябва да бъде изминат. Шофьорът усеща колата, но не усеща придвижването. Добрият шофьор е сраснат с автомобила, а добрият пътешественик – с пътя.
Добрият шофьор познава пътя, добрият пътешественик познава пътуването като процес, като движение без цел.
Шофьорът кара бързо, за да стигне навреме. Колата го превръща от костенурка най-малкото в антилопа. Но къде е тук удоволствието от придвижването?! Скок-подскок, скок-подскок и бум – стигаш на местоназначението. Пътуващият обича да забавя темпото, да хармонизира скоростта на движение със скоростта на възприемане на света. И това той може да го прави дори ако е седнал на задната седалка на супербърза кола. Пътуващият често не знае къде ще стигне и затова не бърза да стига навреме, а просто си пътува.
Хм, животът с кола, казват, бил много удобен. Не и за шофьора. Само споменавам мимоходом за скъпия бензин, ангажиментите по поддръжка на автомобила, разбитите пътища и стреса в задръстванията… Но това са неважни битовизми. По-неудобното е, че шофьорът не пътува. Той не усеща пътя – пътя като удоволствие и смисъл, пътя към места и събития, които те променят, пътя към теб самия и към другите, пътя като необходимо преместване от един житейски етап към друг, от едно спирка към друга… Всичко това шофьорът не може да го осъзнае, докато кара и евентуално вози. Той стиска кормилото и се заблуждава, че е „шофьор на своя живот“ (любим израз на една любима приятелка), но всъщност е шофьор единствено на колата си.
Остава му единствената утеха, че като настъпи педала на газта до дупка, отвори прозорците и полети по магистралата с 200 километра в час, косата му ще се развее волно като на кино, а в стомаха му ще се надигне онази тръпка от… скоростта, но не и от пътуването! Защото освен чувството за мнима свобода високата скорост събужда и неизбежно чувство на страх. А пътуването – упование и пълно спокойствие. Истинско.