За рода и семейството
Игрите на „лаф да става” и шоутата от вида „ток” се роят, но хубавите разговори са на изчезване. „Бела” ви предлага своята „игра на разговор”. Понеже сме сигурни, че невъзможността да водим разговор рано или късно ще ни вкара в беда, решихме да се опитаме заедно да спасим говоренето. Опитайте заедно с нас „стъпка по стъпка”, „тема по тема“, „от токче на токче”…
– На шестдесетия рожден ден на баща ми го попитах как се чувства на толкова години, съжалява ли за нещо. Просто отдавна не се бяхме виждали и говорили така. Той ми каза: „Ами, борил съм се. Аз съм по борбите. Създал съм семейство, това не е малко.“ И аз си казах наум: „Ами аз дори семейство не съм създала.“
– Съществуват двете твърдения. „За нищо не става този/тази – и едно семейство не е създал/а“. И другото: „Само едно семейство е създал/а тази. За друго нищо не го/я бива.“
– Че това малко ли е да си създал семейство?!
– Не е малко, но семейството се свързва с нормалните ни биологични функции, с това да продължим рода. То не може да е мисия.
– Тези дни си мислех за моя баща. Вече станаха 20 години, откак почина. Независимо че сме имали много конфликти, той беше страхотен баща! Имаше талант за бащинство – такъв, какъвто много малко мъже притежават. Не мога да кажа същото за майка ми, която също ми беше много близка.
– Какво според теб означава да си добър баща?
– Баща ми „трепереше“ над мен и над брат ми, но това го прави всеки родител. Моят обаче наистина ни отгледа – мен и брат ми. Например четеше ни приказки.
– Всеки баща чете приказки на децата си.
– Не и моят.
– Няма да забравя една случка. Баща ми беше много харесван мъж. Сутрин, когато ни водеше на училище, минавахме покрай някаква будка за вестници и продавачката веднъж му каза: „Ако тръгнеш да се развеждаш, да ме викнеш за свидетел.“
– Той наистина те е възпитал добре.
– Според мен една от най-трудните за спазване божии заповеди е да почиташ майка си и баща си. А вие как мислите?
– За мен няма нищо по-лесно от това.
– Аз ги почитам от само себе си. Никой не си избира родителите. И въпреки кривините им аз ги уважавам моите. Създала съм си собствено семейство и нещата, каквито искам да бъдат, съм се опитала да ги постигна в моето семейство. Родителите ми си имат друго семейство. Там нищо не мога, а и не бива да променям.
– Винаги има конфликт между поколенията. Не е нужно той да избухне в грозен скандал, но все пак го има. Поколенческият конфликт е задължителен и за да има напредък. И точно този конфликт понякога поражда неуважение, непочитане на родителите. Някак започваме да ги подценяваме и да им се надсмиваме в даден момент.
– Другото, което искам да проверя как е при другите, е дали можеш да намразиш майка си. Омразата възниква при сблъсък на две личности. Какво значение има дали са майка и дъщеря?
– Не мога да си го представя. Струва ми се, че омразата към родителя е инфантилна детска реакция. Сега, като се замисля, май съм ги мразила моите родители в различни ситуации, но когато бях дете. Не, не съм ги мразила, по-скоро съм им била ядосана.
– Това е много трудно за признаване. Много малко хора ще застанат и ще признаят като мен, че мразят някого от родителите си. Това са силни думи. Освен това аз ги обичам и ги мразя едновременно. То между омразата и любовта има един косъм разлика.
– Аз затова се махнах от вкъщи толкова рано – за да се махна от семейството си.
– Аз пък се махнах, за да опознавам света. В България… Дори майка и татко в някакъв смисъл са ми казвали: „Върви.“
– Но не си ли сега много по-зависима от тях, макар че не живееш с тях? Заради чувството за вина, че си избягала навремето от тях?
– Това е най-свързващото чувство и най-подчиняващото чувство. Чувството за вина.
– Не се чувствам виновна, защото те знаят, че за мен така е по-добре да живея. Освен това те по същия начин са постъпили със своите родители. Така че всичко се повтаря.
– Силен ли е според вас зовът на кръвта? Не е ли малко преувеличен?
– Кръвта вика, тя те свързва…
– Но ако ей сега се появи в живота ти някой и ти каже, че ти е брат, ти няма да го усетиш като брат.
– Ами няма, защото има много други свързващи хората неща освен кръвта. Затова ти е дадено цялото детство.
– Семейството е къщата. Старата къща, в която всичко ври и кипи и всичко има.
– Аз скоро научих, че баща ми е имал първи брак и аз имам сестра. Това много ме жегна, но аз искам да я намеря. Любопитно ми е.
– Каквооо!?
– Ами, намери я.
– Но това желание при теб се определя може би от това, че родителите ти не са живи вече, от празнината, която тяхната липса е отворила. Ако те си бяха живи, може би нямаше да хукнеш и да я търсиш тази твоя сестра. Защото тази празнина човек обикновено я запълва със собственото си семейство, когато създаде такова.
– Най-голямата самота е тази на човек, загубил и двамата си родители. Смъртта на родителите сякаш ти напомня, че идва вече твоят ред… Докато са били живи, си бил по-близо до живота. Когато си отидат те, сякаш смъртта те приближава… Особено ако не си създал второ свое семейство.
– Не мога да нарека това самота. По-скоро е празнина. Никоя от вас не може да осъзнае какво е да останеш без родители, защото вашите са все още живи. Да са живи и здрави!
– Какво правят американците? Когато детето навърши 21 години, дават му ключа от апартамента, затварят вратата под носа му и казват: „Когато искаш да се видим, ще се обадиш, за да ме предупредиш.“
– Този модел не е лош. Но не е нашият. Тяхната родова памет е била такава, откакто съществува родът, американският, макар че там не може да се говори за род, а за модел по-скоро. Нашата родова памет говори друго.
– Няма лошо да си хванеш пътя, но при нас семейните и родовите връзки не се късат напълно никога.
– А семейните скандали…
– Като поживеят хората заедно, и им се заглаждат ръбовете. Семейството е сила, по-силно е от всеки един от членовете му поотделно. Макар че това сега не е мисъл на хората, които създават семейства и ги развалят с такава лекота.
– Много хора се женят, защото това е моделът. Излизат от една патриархална къща и създават свое семейство, защото така трябва. Клончето, листенцето и така… продължаваш рода. Това не е лошо.
– Има ли личност в рода ви, която харесвате, без да е известен човек… Просто някой, когото харесвате.
– Не познавам рода си, но всички са личности, ако изхождаме от определенията за тях. Баба ми е била певица, дядо ми – гъдулар, по майчина линия. Другият ми дядо е бил голям темерут, но и той е бил личност. Личност темерут.
– Големият брат на баща ми е загинал много млад в Първата световна война. Като бях малък, имаше един негов портрет с униформа, закачен вкъщи. Баща ми веднъж ни заведе в градинката зад кино „Славейков“. Там има един обелиск с имената на загиналите във войните и там го има неговото име – на брата на баща ми. Много пъти съм си мислил за този човек.
– Виж колко е хубаво да имаш памет за някого, който ти е завещал нещо от себе си… Не е задължително даже да е оставил поколение, а просто да е бил личност.
– Факт е, че всеки казва: „Моите родители са най-готините.“
– Ааа, не е така.
– Е, ти би ли си избрала други родители? Сега.
– Да.
– И аз. Но човек не си ги избира, а ги приема.
– Ега ти. Направо ме изненадахте. А според мен този въпрос не трябва да съществува.
– Напротив – този въпрос е пътят към помирението с родителите. И това помирение е по-важна мисия, отколкото да си намериш любовник. Семейство ще си направиш, когато решиш проблемите си със старото. Иначе няма да имаш семейство. Или ще имаш, но и то ще е проблемно.
– Казвала ли съм ви, че когато Иван ме представи на баба си, първият въпрос беше: „Вие, като бяхте във Виена, в хотела как спахте?“ А Иван й вика: „Както трябва, бабо.“