Бойко Ламбовски:
„На гара ми мирише родината“
Интервю на Мариана ЯНЕВА
Снимка Личен архив
март, 2010 г.
Бойко Ламбовски е лауреат на много награди за поезия, сред които „Владимир Башев“ – за дебютна книга, „Гео Милев“ – за принос в съвременното изкуство, „Дървената роза“ – за книгата му „Ален декаданс“, и др. Книгата му „Тежка картечница преди сън“ е номинирана от България за Международната награда „Балканика“ 2003.
Негови стихове са превеждани на сръбски, немски, английски, руски, чешки, полски, италиански и други езици.
Пише още публицистика и есеистика. Някои от статиите, есетата и фейлетоните му са събрани в книгата „Глупак в подлеза на света“. Превежда от френски и руски.
Според мен поетите най ги разбират тези теми за родината и родното. Не можах да се сетя за по-подходящ човек за този разговор от Бойко Ламбовски, който е и поет (и по душа), и публицист (и по съвест), и преводач (включително и от български на български, когато се налага).
Бойко ми изглежда като човек, пуснал упорит корен в родното. За рода му нищо не знам, но не за това родно иде реч, а за онова, за което можеш да си пролееш и мастилото, но и кръвта, ако се наложи. Явно не съм се излъгала, че войникът и офицер от запаса Ламбовски би жертвал живота си за родината. Ако се наложи. А за поета Ламбовски нищо не смея да кажа, освен че поезията му ми е родна и сродна.
– Де е България, Бойко?
– Дето сме ние, там е България. България е в тебе, в мене, в него – докато ни има. Тя е също в езика, в паметта, в гробовете, във величието – но и в глупостта. В родното величие – има такова, и в родната глупост – също има. Защото са си наши и са такива, каквито сме ние.
– Патриотизмът май остана само в поезията… Впрочем има ли поети патриоти освен теб?
– О, не съм съгласен нито с първото, нито с второто. Винаги съм бил против голяма част от т. нар. патриотизъм в поезията. Хора, които се кълнат на всеослушание колко силно си любят родината, много често, още докато го правят, се озъртат откъде ще дойдат хонорарът и далаверата за това. Патриотизмът лесно се изражда в патриотарство и шовинизъм. Аз не се смятам за поет патриот. Мисля, че всяка страна се гордее с поетите, пък и с именитите си граждани не защото са викали на възбог колко я обичат, а защото са дали нещо значимо – на нея и на света. Не обичам квалификациите също така – поет патриот, поет революционер, поет работник… Поетът или е поет, или не е, а патриотизмът е добре да е в сферата на по-дълбоко скритите му послания, защото декларативността на това чувство често го праща близо до арогантността. Лев Толстой има една убийствено точна мисъл, че собственият патриотизъм винаги е за сметка на някой друг, тоест търси да намери враг и да се помпа от противопоставянето.
– Демоде ли ти звучат тези теми за родината и патриотизма?
– Не. Не са демоде, но трябва да помислим какво влагаме в тях и защо, а не да повтаряме клишета.
– Посочи разликите между „патриотизъм“, „носталгия“, „космополитизъм“, „родина“, „държава“ и „национализъм“…
– Патриотизмът лесно прераства в национализъм, шовинизъм, агресия – ако се разпалва от демагози и популисти. Неслучайно един умен английски писател – Самюел Джонсън, има потресаващ афоризъм: „Патриотизмът е последното убежище на негодника.“ Има предвид, че морално срутеният индивид, който е изтъкан от пороци и некомпетентност, се вкопчва често в т. нар. патриотизъм. И го прави чист шовинизъм. Защото това му дава чувството, че е значим, че не е обикновен егоист и перде, а има „кауза“, бори се за „общо велико дело“. Така самият той се извисява в очите си. Смисълът, който ние влагаме в понятието патриотизъм, е, че се стремим към добруване на своя род, семейство, народ – защото ни свързват общи неща: език, обичаи, история, памет. Но не за сметка на другите, на чуждите. Носталгията е чувство, приложимо не само към родината – може да има носталгия по детството, по първата любов, по местата, в които си бил щастлив. А космополитизмът е начин да сметнеш, че родина ти е планетата Земя… дори целият космос. Което също е вярно. Но човеците сме още далече от такова съзнание. Държавата не е родина, а договор. У нас този договор е зле изработен и не се спазва особено и от двете страни, което често ни прави нещастни. Но никой не ни е виновен, наша работа си е.
– Може ли човек да е космополит и патриот едновременно?
– Може. Не само може, ами всички хора са така, притежават и двете чувства в различни пропорции.
– Ти би ли дал живота си за родината? Имам предвид не защото са те принудили да го направиш, а по съвест.
– О, не знам. Най-лесно и най-нечестно е да кажа „да“. Всъщност мисля, че животът е велик дар и не трябва да се дава лесно за каквото и да било. Още повече че е много трудно да се прецени дали наистина отива за родината, или за самолюбието на някой дребен егоцентрик с диктаторски амбиции, както често се е случвало в безбройните войни, уж подклаждани от родолюбие. Но мъжът все пак е войник. А войник ли си, тогава сложните въпроси и дилеми отпадат – би ли, не би ли… Аз съм войник (пък и офицер от запаса) – така че бих си изпълнил дълга, щом се наложи.
– На какво ти мирише родината?
– На гара ми мирише. На малка гара, дето има и липи, мирише и на дизел, цвърчат врабчета, от една будка продават гевреци и бонбонки… А аз с въдица и раница съм там рано сутринта… Мирише и на други неща – не всички са приятни, но са родни.
– Кажи нещо лошо за родината. Хубаво всеки може. Но не за държавата, а за родината…
– Родината е мръсна, родината е подла, родината няма да те защити, когато трябва, а ще те накаже, когато си прав. Всъщност съм го казал в едно стихотворение:
Родината се прави на Стоичков,
а ни продава семки зад кенефа.
Ирландецът Джеймс Джойс веднъж се произнася така: „Ирландия прилича на свиня, която изяжда собствените си прасенца.“ Но никой не забравя, че той е ирландец и всъщност неговата слава е и слава за Ирландия. Аз все пак не забравям, че родината е моя, съответно и аз съм неин.
– Само в българка ли можеш да се влюбиш?
– Не, разбира се. Влюбвал съм в чужденки. Хем понякога е по-лесно.
– Кое ти е любимото стихотворение за родината?
– Има доста, които харесвам. Някои са от Вазов, някои от Славейковите, от Теодор Траянов, от Кирил Христов, от съвременни автори – също. Избягвам да ги отделям от другото им творчество – това е учебникарски похват, който не харесвам. Поетите с цялото си творчество са достоянието на родината, а не родината като обект на венцехваление трябва да става основна тема за школските умотворения.