Велислава Дърева:
„Цар съм на езоповския език“
интервю на Мирослава ИВАНОВА
Всички си пожелавахме различни неща пред падащата звезда на социализма. Много от нещата, които се случиха след това, бихме желали да избегнем. Твърде лесно можем да добием грешна представа за времето на социализма и твърде трудно да определим чии твърдения за него имат реална стойност. Опитът ни да открием някакви истини за живота преди 10 ноември ни отведе при нея. Тя е сред дисидентите, основали Русенския комитет и Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в края на 80-те години на миналия век. На едно място казва, че в България има трима публицисти – Христо Ботев, Йосиф Хербст и Стефан Продев. Велислава Дърева е представител на същата тази публицистика, която формира имунитета ни на общество и българи.
– Мислех си дали пък не е обидно за вас, че ви каним точно по тази тема?
– Не знам дали е обидно. Защо да е обидно? Макар че аз съм потърпевш човек от този строй.
– Откъде извира невъзможността ни да оценим това време?
– Оценките за всяко историческо време никога не могат да бъдат дадени най-точно от съвременниците. Близостта до дадено време затруднява оценките, тъй като има най-различни страсти, пристрастия, лични преживявания, драми, трагедии включително. Но има няколко неща, които са ясни. Първо ностаглията, която съществува в обществото по времето на социализма и най-вече по социалните възможности. Да нямаш никакви проблеми да изучиш себе си, децата си, да се лекуваш, да имаш работа, да имаш перспектива, сигурност, да скиториш по улиците в три часа през нощта, без да се чувстваш застрашен от нищо… Всичко това беше гарантирано и създаваше спокойствие в обществото. Проблемът е в това, че за разлика от много други бивши социалистически държави ние разрушихме цялата социална система и на нейно място не построихме нищо. Останалите социалистически държави не разрушиха нищо, те надградиха.
– Какво е вашето обяснение за това, че надграждане у нас нямаше?
– В нашата история ние винаги сме се лашкали от едната крайност в дургата. В състояние сме винаги да отречем и да съборим всичко до основи, а и да копаем след основите, вместо да разсъждаваме как да запазим най-доброто, това, което ще гарантира живота на държавата и на народа. Помните, че когато се приемаше новата конституция, думата „социална“ предизвикваше някакви едва ли не истерични пристъпи. Като социално се смята социалистическото. Неграмотната българска десница още не знаеше, че социалната държава е създадена от германската десница.
Цялото селско стопанство беше съсипано с девиза „Да унищожим текезесетата, защото са последната крепост на комунизма“. По същото време чисто политически беше инспириран разколът в българската православна църква, като тя беше обявена за последната крепост на комунизма. Сега поредната последна крепост на комунизма се оказа БАН. Забележете за какво говорим – това са фундаментите на българската държава. Желанието всичко да бъде унищожено под лозунга „Да убием комунизма“. Какъв комунизъм, братче, то никога не е имало комунизъм. Толкова е смешно да се твърди, че у нас някога е имало комунизъм.
– Какво друго категорично може да се каже за социализма?
– Това беше отчетливо авторитарен режим, тоталитарен. За демокрация трудно може да говорим. Такава демокрация, каквато днес разбираме, тогава беше абсолютно невъзможна. За свобода на словото – също. Другото, което също е ясно, това е диктатурата на ДС. Аз имам много сериозни сблъсъци с нея.
– Кои обществени прослойки платиха най-голям данък на това време?
– Социологическите изследвания показват, че 8% от хората в България са успели пряко сили, със зъби и с нокти, на ръба на пропастта да запазят своя статут – социален, творчески. 6% са се изкачили на върхове, на които и те самите не са очаквали (тук са всякакви мутри, муцуни и прочее юнаци). 86% от хората са изгубили своя социален статус. Това означава, че 86% от хората някога са имали своята сигурност, своето място в обществото, чувствали са се удовлетворени, дори значими. Сега са изгубили тези свои усещания. Нали разбирате колко е страшно 86% от гражданите на страната да изгубят своето място, своето чувство за това, че са необходими, значими, важни?! Те може да са били важни само в собствените си очи или в очите на един тесен кръг от хора, но това ги е удовлетворявало, давало им е спокойствие и сигурност. Това го няма вече. Какво очакваме от този народ? Обществото ни е в период на вътрешна деструкция. Личният му живот е разпаднат. Душата му е разкостена. Такова общество винаги ще очаква месия, спасител, някого, който ще дойде на бял кон, ще накаже лошите, ще въздаде справедливост, ще нахрани бедните, ще изтрие сълзите на онеправданите, ще утеши оскърбените.
– Какво ни е останало на нас, българите? Кое може да ни даде воля за намиране на смисъл за това да продължим?
– Когато говорим за българите общо, невинаги говорим точно. Едни намериха спасение в това да напуснат България, други – в това, че децата им я напуснаха и благодарение на средствата, които те им изпращат от чужбина, тези хора се хранят и живеят. Трети намериха убежище или в някакви секти, или в наркотиците, или в алкохола. Някои от тези решения са приемливи, други – не. Четвърти скочиха от висок етаж в пристъп на крайно отчаяние. Човекът е чувствително същество, той не е от желязо, той е много крехък.
– Правилно ли е да се възлагат надежди на тези от младите хора, които нямат никакъв спомен за онова време?
– Върху социализма беше сложен етикет на тоталното отхвърляне и отрицание. Отварям една скоба. Много се радвам, че Сергей направи тази малка книжка (става дума за книгата на Сергей Станишев „Защото сме социалисти“ – бел. ред.), защото това е може би първият опит в България да се говори спокойно за социализма. Да бъде реабилитирана представата за истинския социализъм (не този, който е бил тук, защото тук не можем да говорим за истински). Това, което Сергей направи, е, че накара собствените си опоненти да разсъждават по тази тема.
– Добре, какъв е смисълът на говоренето?
– Е, как? Смисълът е много важен. Този начин на говорене – без притеснения, без да се смотават безобразията и свинщините, които са вършени до 10 ноември, без да бъдат смитани под килима, да се говори за този идеал, социализма, за който хора са загивали, за бога – това е нормалният начин на говорене. Ако искаме реално да осмислим какво точно сме живели до 10 ноември, а тези, които не са го живели, да го разберат, то трябва да се говори, а не този исторически период да бъде изваден от канидатстудентския конспект, от учебниците по история. Да извадиш периода на цялата антифашистка съпротива, да продължиш да вадиш исторически период, примерно 1918, 1923, 1925 година, защото не ти отърва… Най-накрая конскпектът по история на България стигна до Първата световна война – от там насетне все едно, че нищо не се е случило в България. Изключително интересен момент. Както сме подкарали, ще съкратим българската история до Аспарух, ако може, защото на някого нещо все няма да бъда удобно. Ако някой действително иска да осмисля историята и времето, то той трябва да чете, да знае, да обсъжда, да коментира, да спори, до бой да се стига в един спор. Това трябва да се обсъжда, а не да се изважда от паметта на обществото. Другото много важно нещо е да не се подменя историята.
– Ако ви поканят да говорите за социализма пред ученици, какво ще им кажете?
– Към това, което казах на вас, ще прибавя и разказ за дисидентските движения, в които съм пряк участник и учредител, ще им разкажа как са ме влачили по разпити, как са правили обиски в дома ми, как съм затваряна в килия, защото аз не съм искала тази тоталитарна система. Ние сме се борили против това. Ние не сме се борили против цялата социална конструкция на държавата, напротив.
Мога да разкажа историята за чудовищната си битка с цензурата и със самата власт. Което не може да елиминира други неща, които са били добри.
– Цензурата калявала перото?
– О, разбира се, вярно е. Калява перото, прави го много хитро. Ооооо! Езоповския език така съм го овладяла, че Езоп не може да ми излезе насреща. Такъв цар съм на езоповския език. Трябва да намериш начин да кажеш това, което искаш. Но много интересно, тогава читателят разбираше от езоповски език, сега не желае да разбере от прекия език. Това означава, че той или не желае да чете, или не желае да мисли. Дълбоко тъжно!
– Писането как се промени след залеза на социализма?
– Човешката, гражданската позиция, те не зависят от някаква стена, от това, дали тя била паднала, или не била паднала. Можеш – правиш, не можеш – оплакваш се, жалваш се. Или пък произвеждаш доноси, или заливаш форумите с помия. Нито преди 10 ноември е можела да ме стресне някаква цензура и това, че са ме уволнявали не знам колко пъти, нито сега може да ме стресне това, че ще ми се разсърди собствената ми партия, задето я критикувам. Естествено, че ще я критикувам, няма да я гледам! Или пък това, че по форумите ме заливат с помия. Безсилните хора могат да заливат с помия анонимно.
– От кого сте се учили в писането освен от цензурата?
– Разбира се, човек се учи от много неща. Четенето е най-важното нещо. Аз от дете не признавам друг подарък освен книга, дори когато не можех да чета все още. Това, че днешните деца не четат, е много страшно нещо.