За споделянето – втора част

 

 

 

 

Виртуозът в жанра журналистическо разследване Алексения ДИМИТРОВА е с 25 години журналистически стаж зад гърба си. Майсторството си да разследва със средствата на журналистиката е шлифовала в Световния пресинститут в Сейнт Пол, в университетите в Колумбия и Минесота в САЩ, в „Ройтерс“ в Лондон, в Европейския център по журналистика в Маастрихт и в училището по журналистика в Архус, Дания.

Заради пълното си посвещение на каузата да открива изгубените роднини на българи, пръснати по света, тя е нещо като Майка Тереза за стотици.

В редакцията на вестник „24 часа“, където работи, непрекъснато идват хора за помощ с надежда, че ще се случи чудото. И то често се случва. Наричат изнамерените от нея хора „роднините на Алексения“. Това е признанието за нещо като звание, защото тя взима присърце всеки отделен случай. Подобна всеотдайност в комуникацията е характерна за всички хора, които умеят да предразположат другите да споделят. Поне външноза Алексения Димитрова няма затворени врати в общуването. Притежава таланта да разчита документи, но и „да разчита“ сърцата на хората. Но признава, че има своите грешки и провали, от които се опитва да се учи. Как успява да накара хората да споделят? Води дълги разговори с тях.

 

Опитен журналист като нея знае, че за да вземеш максималното от събеседника, трябва да можеш да го изслушваш. „На младини бях крайно емоционална и прибързана, но сега съм внимателна в слушането. Често повтарям на студентите си, че интервюто е взаимен жанр. Трябва да забравиш всичко друго и в този миг да съществува само човекът,който ти говори. До източниците на информация се стига с много търпение“ – споделя Алексения. Твърдото є убеждение е, че

 

Защото често той не е „узрял“ да даде информацията, която е нужна на питащия. Иска да се скрие от журналиста или от някакви други обстоятелства. За да се случи споделянето, трябва да се чака.

Доверието според Алексения е фина материя. На хората понякога им трябва време да се убедят в добрите намерения на интервюиращия, в неговата дискретност. Досущ като в личните отношения. „Журналистът трябва да е носител на познатите християнски добродетели, за да му се доверяват. Когато някой споделя нещо лично, което не иска да бъде тиражирано, свещено задължение на журналиста е да го запази лично. Включително и в общуването с децата си трябва да се придържаме към тази дискретност – ако те споделят с нас нещо, което не трябва да излиза извън четирите стени на дома, то трябва да си остане там.“   

Алексения Димитрова може да следи едновременно няколко заплетени житейски истории. И да ги разплете.

 

и не пропуска и най-малкия детайл в общуването. Не, не решава кръстословици, за да си тренира мозъка. Случаите, по които работи обаче, са доста по-сложни от кръстословици. „Много хора ми казват, че това, което правя, е досадно и трябва да съм леко луда, за да го върша. Аз обаче приемам тази работа като мисия. Не забравям нито един случай. Изключително придирчива съм към детайла. Често се налага да гледам през една малка лупичка и откривам неща, които друг би отминал като малка гара…“

Така, с вглеждане в буквалния смисъл на думата, се е добрала до документите за последната си, четвърта книга „Отдел за убийства“. В нея разкрива неизвестни доказателства, че преди 1989 г. в разузнаването е съществувал отдел за „мокри“ поръчки. Всъщност всичко тръгнало от съкращенията ОМ и СМ, които открила, докато се взирала в описите на архивите, които означавали „остри“ и „специални мероприятия“.

Дава още един пример, как детайлът є помогнал да открие сина насемейство от Казанлък, който през 2002 г. заминал за Южна Африка. В началото пращал писма и снимки, а после – нищо в отговор. Алексения нямала никакъв опит в Африка, защото там и архивите не са устроени както в повечето демократични страни. „Надълго и нашироко разговарях с родителите, разпитвах ги за всякакви подробности – спомня си тя. – Предоставиха ми всичко, свързано със сина им след заминаването – писма, адреси, снимки. След дълго ровене и още по-дълго споделяне от тяхна страна забелязах, че на една от снимките момчето е с група парашутисти. Единият от парашутистите до него бе с… един крак. От родителите научих, че бил руснак. Написах писма до всички парашутистки клубове в Африка, че търся парашутист руснак с един крак. Веднага получих имейл от някой си Роб, че точно такъв членувал в неговия клуб. Обясних, че търся неговия приятел, българина Иван. На другия ден вече бях във връзка с Иван, който тогава живееше и работеше в Малави. Защо не се бе обаждал на родителите си цели 14 години, това е въпрос, на който нямам отговор.“

Очевидно понякога един детайл е по-важен от часове споделяне. А още по-важно при общуването е да имаш

 

– да можеш да се вживяваш в онова, което събеседникът говори. Алексения преживява всичко, което се случва на нейните събеседници – и радостите, и болките им. За съжаление не всички истории завършват щастливо. Например преди време една 83-годишна жена, болна от рак, помолила журналистката да потърси сина є Бюлент в Америка. Алексения се заровила в регистрите и го намерила в Маями. „Обадих му си по телефона, той настоя да говорим на английски. Разказах му, че майка му и сестра му го издирват. Че възрастната жена е много болна.Беше много сдържан, поисках му имейла, за да му напиша цялата история. Не получих никакъв отговор. Обадих се пак, а той ми каза, че не проявява интерес.“ Алексения разказала случката във вестника. Ден след публикацията є се обадил художникът Ставри Калинов, който се оказало, че бил много близък приятел с Бюлент. „Обясних му деликатната ситуация. Каза ми, че ако той като приятел го помоли, Бюлентняма да откаже да се срещне с майка си – продължава историята Алексения. – Снимахме се със Ставри и изпратих снимката на Бюлент. Никаква реакция. Чувствах се безпомощна, но не исках да се отказвам. Тогава се обадих на моя приятел Шевкет Чападжиев, който често ходи в града, в който открих Бюлент. Дадох му адреса и го помолих да отиде при него и да се разберат по мъжки. И на него казал: „Благодаря ви, но ако ме интересува, знам къде да ги намеря.“ И с това случаят приключва. Тежи ми, но го приемам. Мисля, че ако не бях станала журналист, щях да стана психолог или психиатър. Виждам колко са различни хората. Винаги ме е вълнувало и продължава да ме вълнува какво точно мотивира човешкото поведение.“

 

 

– Сякаш за личния си живот много не споделям. Но за професията нямам никакви притеснения да споделям. Първо, за да се види, че това, което правя, е абсолютно прозрачно, и второ – поне част от моя опит да го наследят и младите колеги. Тази необходимост да споделям професионалния си опит открих през 2001 г. Тогава започнах да водя семинари по разследваща журналистика у нас и в чужбина. Две години с колегата ми Станимир Въгленов водихме и спецкурспо разследваща журналистика в Софийския университет. Най-голям интерес предизвикват семинарите ми за издирване на хора и как получавам достъп до секретни американски документи за България. Преди тези семинари мнозина вероятно мислят, че това е невъзможно. Но когато им разкажа как стъпка по стъпка стигам от точка А до точка Б и че в почти 100 процента от случаите материалите са достъпни за всеки (или могат да станат достъпни по силата на българския и други световни закони за достъп до информация), виждат, че това, което изглежда невъзможно, всъщност не е трудно.

 

– Вероятно споделящите в глобалната мрежа си намират основания. Мен това разголване пред непознати ме смущава. Питам се дали тези хора наистина се разкриват или надяват някаква маска като защитен механизъм. Съмнявам се, че в живота хората спазват девизите, с които се представят в интернет пространството. По-скоро им харесва как звучат. Не отричам категорично интернет общуването. Използвам непрекъснато интернет, но само когато търся и споделям професионална информация. Членувам в една глобална мрежа с над 500 разследващи журналисти от цял свят и в няколко регионални мрежи и професионални форуми,в които си разменяме информация по теми, които ни интересуват. 

 

– Много наблизо допускам само най-близките. А във всекидневието се опитвам да допускам само позитивни. Аз съм открит човек и не обичам интригантите. Надушвам ги и ги избягвам.

 

– Не знам дали думата е „мнителна“. По-скоро се боя. От предателство, от злоупотреба с доверието ми. Здравословната доза предпазливост не е излишна в живота. Предпазлива съм за това, което са ми доверили другите, и съм задължена да не го разкривам.

 

– Имаше период, в който знаех, че вероятно ми подслушват телефона. Особено когато се върнах от Америка. Дори ми се намекна в един разговор… Но спрях да се страхувам, защото си дадох сметка, че не правя нищо лошо – не свалям правителства, не правя заговори срещу никого, добросъвестно, честно и открито си върша работата.

Светът открива български роднини