Игрите на „лаф да става” и шоутата от вида „ток” се роят, но хубавите разговори са на изчезване. „Бела” ви предлага своята „игра на разговор”. Понеже сме сигурни, че невъзможността да водим разговор рано или късно ще ни вкара в беда, решихме да се опитаме заедно да спасим говоренето. Опитайте заедно с нас „стъпка по стъпка”, „тема по тема“, „от токче на токче”…
За старостта
юни, 2009 г.
Снимка © Danny Meyer – Fotolia.com
– Какви бижута носят старите жени?
– Кехлибарени.
– Изкукали стари бабички с кехлибарени бижута…
– Аз пък си ги представям с бижута от старо сребро или от стъкло…
– С колко години може да се подмлади една жена, когато носи бижу?
– С николко. Бижуто не сваля години. Бижуто издава характер и отношение към живота. Бижуто е подпис. Даже много често е в повече, особено ако е зле избрано.
– Ами, ние сме млади, какво знаем за старостта?!
– Аз вчера се почувствах като бабичка… Поисках да си реновирам младостта, като родя още едно дете, и го съобщих вкъщи на вечеря. Дъщеря ми ме хвърли в оркестъра, като каза, че понеже тя вече може да има дете, не е необходимо внучето ми и детето ми да бъдат на една и съща възраст. Все още не съм осъзнала този разговор. Но ето това е старостта на 39. А преди разговора се бях почувствала по-млада, отколкото съм, и затова поисках да си родя бебе. Бях се почувствала на 20.
– Дъщеря ти го е приела, сякаш є се бъркаш в младостта. Тя мисли вероятно така: „Сега аз съм млада. Аз сега ще раждам деца“.
– Но аз съм приела, че тя е вече голяма. На нея є е време да бъде голяма, но на мен не ми е време да бъда стара.
– Значи е по-лесно да приемеш факта, че детето ти е голямо, и по-трудно да осъзнаеш успоредния факт, че ти остаряваш заедно със съзряването на собственото си дете.
– А колко пък по-трудно е да остаряваш без дете! Май с дете е по-лесно да остаряваш именно защото нещо от теб (защо не и младостта ти) се прехвърля върху него. Без дете просто остаряваш, без нищо от теб да се пази в децата ти…
– Кога започва старостта? Този въпрос е регламентиран само социално от т. нар. пенсионна възраст.
– Когато є позволиш, тогава започва.
– Според мен започва с болестта. С болест, която е непреодолима на физическо ниво.
– Някои се раждат с болест. Стари ли са? Те са бебета все още.
– Говоря за тези, старческите болести.
– Напоследък т. нар. старчески заболявания подмладяват.
– Добре, тогава откъде започва старостта?
– Оттам, че си позволяваш да я приемеш.
– Духът няма възраст, но тялото се променя и то ти променя и психиката. Затова ме е страх от старостта, но от друга страна, не искам да се подмладявам изкуствено.
– Можеш да имаш различни роли в живота – в едните да си стар, в другите да си млад. Както децата много често се държат като възрастни, така и възрастните могат да се държат, хайде, не точно като деца, но като младежи. Тези роли могат да се провокират от определени ситуации. Вчера например си играх в парка с детето на приятелка и най-весело ми беше, докато правихме балончета с плюнка.
– Аз много обичам да се люлея на люлка.
– В един момент, когато престанеш да си дете, когато настъпи зрелостта става много трудно да се определи млад ли си, стар ли си. Сигурно е само, че вече не си дете. Точно затова старостта може да настъпи на 32, а на 82 може и още да не е настъпила.
– Ама, ние много абстрактно си говорим за старостта. Хайде всеки да каже как конкретно си представя собствената старост? Дали ще бъде болен, дали ще бъде обезпечен, дали ще го гледа някой, ще има ли приятели…
– Не съм мислила. Доскоро се опитвах да не живея с миналото си и успях. Голяма грешка ще направя, ако сега пък взема да се хвърля в далечното старческо бъдеще.
– Някои не мислят, защото са сигурни, че няма да доживеят до дълбока старост, или пък не искат да доживеят.
– Със сигурност ще имам приятели. То не може като млад да си имал много, пък като стар да нямаш.
– Аз съм мислила и ме е страх от старостта, защото нямам деца. В семейството ни има създаден алгоритъм, според който младите се грижат за старите, но когато на моята възраст все още нямаш деца, ти излизаш от този алгоритъм. Кой ще се грижи за теб?
– И аз се страхувам от това, понеже, колкото и тъпо да звучи, смятам, че децата са вечност. Въпросът е, че ще ми бъде много тежко, защото, като нямаш деца, смяташ живота си за безсмислен, а тези неща се броят – дали си отгледал деца и какво си направил за другите.
– Това е в конфликт с моята теория, защото аз ти казвам, че единствено по децата си разбирам, че остарявам.
– Ама, ти разглеждаш старостта като естетическа категория (в смисъл че младият ти дух и предимно младото ти тяло те предават). Аз ти говоря за старостта като социална категория. И в този смисъл аз се разглеждам като един аутсайдер, който нищо не е дал на обществото. Не мисля за обществото през цялото време, но като родиш деца, ти правиш инвестиция в обществото, независимо дали го мислиш, или не.
– Вчера си говорих с една приятелка за това, че ние сме във вихъра на движението за здравословен начин на живот. Казваме, че искаме да живеем здравословно, защото искаме да удължим живота си. Защо? Защото закъсняваме с всички неща, които правим. Жените закъсняват с раждането, мъжете закъсняват с реализацията си. Закъсняваш с покупката на мерцедес… Всъщност ние не живеем здравословно, защото нямаме ресурси за това. Нямаме какво да ядем, за да се храним здравословно например. А нашите баби и дядовци не са имали такива проблеми, защото са копали, раждали са деца и не са се занимавали с глупости. Сега всеки е интелектуалец. Бърка в интернет, научава пет неща и мисли, че е интелектуалец. Навремето малцина са били посветените в някакво знание. Баба Пена не е интелектуалка, ама е отгледала пет деца. Ние днес всички искаме да бъдем много умни и деца не раждаме. Ега ти умниците! Да си пикам на поколението! Страшно е.
– Аха, имаше и в соца една такава тендецния по-учените хора да имат само по едно дете, по-обикновените – по две-три.
– Ако те споменават повече след смъртта ти, по-мъдър си бил. Раздавал си се повече.
– А ако имаш и деца, и болни родители едновременно на главата си?
– Медицинските сестри взимат сега по 3 лв. на час. Айде, не е толкова невъзможно да се грижиш за деца и за възрастни родители едновременно.
– Страховете са свързани и с това, доколко е уредено обществото ни и какви са нагласите в него. У нас все още не е възприето възрастните хора да се изпращат в старчески дом. В други страни това е цивилизован акт. Тук се смята за предателство към родителите.
– Аз не бих изпратила родителите си в такъв дом.
– Аз пък бих.
– Направо ми настръхва косата, като си помисля какъв би бил животът ми с подобна грижа на главата.
– Какво толкова?! Все едно имаш кокошки в двора, които трябва да храниш всеки ден.
– Да сменяш памперси на възрастни и да храниш кокошки не е едно и също.
– Грижите за децата и за възрастните са едни и същи. Плюсът на възрастните е, че те разполагат с някакъв жизнен опит зад гърба си.
– Малките деца са страшни – не можеш една минута да го оставиш. А възрастният знаеш, че няма да лапне нещо отровно, да бръкне някъде или нещо подобно. Трябва по три пъти на ден да влизаш в стаята му. През останалото време разполагаш със себе си.
– Напротив, възрастните хора имат голяма нужда от внимание и те се чувстват обидени, ако не им го даваш.
– Ние предварително се отчайваме. Преди да сме преживели старостта. Отчайваме се, подготвяйки се за нея, и не си даваме шанс да започнем нещо ново на 60 години например. Аз си мисля, че това е проблем на всички нации.
– Ами, ти само се опитваш да ни сдухваш. Защо трябваше да говорим за старостта?
– Защото тя идва.