Професор Огнян Сапарев:
"Не се задава смърт на телевизията"
Интервю на Мирослава ИВАНОВА
август, 2009 г.
Едва десет и половина сутринта е, а аз отпивам ту от малкия коняк, ту от дългото кафе, за да преживея отново онзи магичен ритуал, с който като студенти си развързвахме езиците преди всеки изпит по литература. Само след минути ще бъда пред кабинета на професора, но никаква паника не ме гони не само защото не отивам на изпит, а и защото Пловдивският университет ми носи спокойното усещане, че съм си у дома.
Като студенти преди десетина години го гледахме право в каубойската шапка, с която се разхождаше, наричахме я „ректорска“ и бяхме сигурни, че е точно такъв, какъвто изглежда. Сега, докато лакомо поглъщам вкусните му думи за телевизионните потайности, не спирам да се чудя кое е най-важното, което искам да ви кажа за професор Огнян Сапарев. Не е това, че преподава тук вече 36 години, нито че десет години е бил ректор и че с колегите ми не спираме да се гордеем, че точно той е разписал дипломите ни. Нито че може да бъде професор в повече от областите, за които е известно, че е просто компетентен. Нито и че почти година е бил генерален директор на националната телевизия и още по-малко, че е бил депутат в 39-ото народно събрание.
Единственото, което искам да ви кажа, е, че този човек има морал. И една такава особена чест, която може би не е точно каубойска, възможно е да е мускетарска, но със сигурност вече почти не се среща у хората.
– Професор Сапарев, предпочетохме ви пред медийните експерти в София…
– В София се намират някои по-агресивни лаладжии. Но аз съм роден там, така че не мога да бъда много антисофийски настроен.
– Нямах предвид да възобновяваме прословутото съперничество между Пловдив и София. Исках да кажа, че колегите ви са малко изтърбушени от интервюиране и затова не са толкова интересни вече.
– Естествено, че там де кой мине, ги докопва…
– Кажете, има ли начин постът генерален директор на националната телевизия да завари човека подготвен? Не е ли свързано назначаването на тази длъжност винаги с някаква по-голяма или по-малка изненада?
– Често казано, не ми се връща много към този период, но… Едната възможност е за шеф на телевизията да бъде издигнат човек отвътре, който е наясно с хората, познава всичко. Това, от една страна, изглежда много добър вариант, но от друга, не толкова, защото той ще бъде свързан с определени групировки, с разни клюкарско-мафиотски взаимоотношения и винаги ще има опасност вътрешните слабости да се засилят. Хубавото на човека отвън е, че може да бъде по-обективен, да защитава една по-странична, както казва Бахтин, извънположена, гледна точка. Но от друга страна, на външния човек му трябва време, за да вникне в нещата, дори и да ги познава най-общо предварително. Така например аз, воден от стремежа да давам път на младите, направих шеф едно младо момче, което определено беше талантливо. Не знаех обаче, че този човек има слаб характер и старите влъхви в телевизията го разплакаха още на първия съвет, защото знаеха, че няма да издържи на напрежението при директна атака. Така че в отговора на вашия въпрос се сблъскват две противоположности и всяка от тях има своите „за“ и „против“.
– Отстрани изглежда, че генералният директор единствено назначава и уволнява. Току-що сам използвахте такъв пример. Каква точно е работата на този пост? Вие какво искахте да направите?
– Аз попаднах в телевизията в най-тежкото време (от декември 1990 до ноември 1991 г. – бел.ред). Отвън митинги, вътре профсъюзи и междуособици. Наивно исках да спасявам хората, за да не бъдат изгонени кадри, създавани с години. Все още нямаше частни телевизии и беше време на безработица. Впрочем след мен веднага бяха съкратени над деветстотин души. Смятах, че тези процеси трябва да бъдат по-бавни, по-разумни. Телевизията обаче беше вулкан от суетна лава, кипяха страхотни политически страсти. Десетки политици атакуваха по различни начини и стояха на опашка пред Гарелов всяка седмица, за да се появят в „Панорама“. Както знаете, екранът е своеобразен кокал.
– Какво беше вашето отношение към опашката пред Гарелов?
– Стремях се да не се меся, защото смятах, че трябва демократично да се даде свобода на отделните редакции и доказаните журналисти да си вършат работата. Смятах, че директорът на телевизията трябва да се занимава с по-сериозни проблеми.
– Например?
– Много хора не знаят, че до 1991 г. всички пари от реклами, които се излъчваха по националната телевизия, отиваха в държавния бюджет. Тогава успяхме да извоюваме тези пари да остават в телевизията, защото техниката рухваше, а пари нямаше.
– Предавания раздавахте ли?
– Ето ви един клюкарски момент, забавен. Идва Жорж Ганчев, който със своите специфични, да не употребя по-точната дума, маниери развесели българския народ и привлече вниманието. Та идва той при мен и казва, че иска да води шоу програма по телевизията. Аз му обяснявам защо не може. След малко отивам при шефа на първа програма и заварвам там Жорж Ганчев, който му обяснява, че е бил при мен, получил е моето разрешение и аз съм го пратил там, за да уговори кога да започне неговото предаване. Това беше положението. И след като това е Жорж Ганчев, какво искате от хора на по-ниско равнище?
– Какви са разликите между онова време и сегашното?
– Сега има ужасно много телевизии, даже повече, отколкото е необходимо. Различните политически сили по един или друг начин купуват, превземат, докопват тайно или явно отделните телевизии. Но влиянията са разпределени и я няма тази острота от времето, когато огънят беше съсредоточен върху националната телевизия.
– В онези години хората живо се интересуваха от въпроса, вярно ли е, че в телевизията преобладават хомосекусалистите…
– Много гей глупости се говорят… От времето, когато бях в телевизията, помня как, ако в някоя редакция се появи по-женствен младеж или мъж и стане началник, тутакси около него отвсякъде се стичаха нежни другари и образуваха свърталище на специфично общество. Тези хора страхотно се подкрепят и си помагат. Живеем в страна, в която стават едни интересни паради, телевизията ни внушава едни хубави работи. Човек се гледа в огледалото и си вика: „Аз съвременен ли съм, не съм ли? Не трябва ли да се променя?“ Нямам нищо против този тип хора, всеки да използва органите си, както намери за добре. Но когато тяхната реклама стане твърде натрапчива и стане ясно, че това е един от начините да просперираш, тогава става опасно. Разбира се, че трябва да бъдем толерантни, но точно българският народ е доста толерантен. Нещо повече, благодарение на медиите и по-специално на телевизията в момента изобщо не е ясно има ли някакви норми в тази страна, някакви задръжки и бариери. Нищо не може да сепне никого. Всеки е готов да прави или да приеме всякакви глупости. Ние сме в царството на всепозволеността.
– Защо телевизията заема толкова важно място в живота на българина?
– От една страна, е големият избор, от друга – поскъпването на вестниците. Едно време за пет стотинки пенсионерът си купуваше по един куп вестници и четеше, но днес не може да си го позволи, защото трябва да си купи лекарства. Вестникът е минал на заден план, телевизията като безплатна е на преден план.
– Крие ли някакви опасности това положение?
– Ясно е, че ако за едно денонощие в България са се случили две убийства, три катастрофи и хиляда добри дела, в новините ще присъстват убийствата и катастрофите и от добрите дела няма да има и помен. Принципът на новините е да отразяват всичко кърваво, сензационно и извънредно. Добра новина е лошата новина и по своите обективни механизми телевизията показва живота по-черен, отколкото той е, по-свиреп, по-кървав, по-идиотски. От това не може да се избяга, в целия свят е така. Българското общество обаче не си дава сметка (в лицето, разбира се, на тези, които би трябвало да мислят по въпроса) за реалната роля на телевизията. Тя е значително по-голяма и по-опасна, отколкото хората си мислят. Не съзирам никакво противодействие на пошлата доминираща тенденция към елементарно развлечение и разголена забава. Не плача за доброто старо време и не казвам, че трябва да се показват дечица с пионерски връзки и момичета с дълги поли. Животът е пъстър, в него трябва да има всичко, но в стремежа да бъде привлечено вниманието на хората телевизията изгуби баланса.
– А случаите като този, при който дете загина, имитирайки сцени от реалити предаването „Страх“…
– Съществуват обективни процеси, които са неотделими от спецификата на медията. В този случай става дума за дете, но ще ви дам друг пример. Казват, че в момента в България на петима души един не е много в ред психически. Според мен тези, които го казват, са хора оптимисти. В телевизията действат статистическите закони на големите числа, защото тя има огромна аудитория, обръща се към 6 милиона и половина души. Значи има над един милион души, които не са съвсем в ред и могат да проявят странни реакции, докато гледат телевизия. Тоест винаги ще има някой, който ще реагира неадекватно. Винаги ще има някой, който ще се поддаде на въздействие, ще реши да подражава. Въздействието в мащаба на големите числа е огромно. Тези хора в рамките на цялостната аудитория са малко, но дори и единици, те не са чак толкова малко в абсолютни числа. По целия свят съществуват и така наречените престъпления копия.
– Какво ще кажете за конкуренцията между каналите?
– Стремежът Нова телевизия и Би Ти Ви да се ритат по кокалчетата ми се струва доста дребнав и смешен. Вярно е, че Нова телевизия е по-агресивна и експериментална и вероятно печели по точки в повечето случаи. Няма телевизия, която да може да привлече вниманието на целокупния български народ абсолютно всяка вечер.
– Подозирам, че няма какво да кажете за смъртта на телевизията?
– О, изобщо не се задава смърт на телевизията. Намирам, че телевизията е в разцвет, който съвсем леко, и то в бъдеще, ще бъде ограничаван от разцвета на интернет. Освен това телевизията все повече ще се комбинира със световната мрежа. Компютърът все още не е враг на телевизора. Напротив, получава се една симбиоза, един брак по сметка между телевизора и компютъра. Всеки може да си сваля филми отвсякъде и да си ги гледа на телевизионния екран и така да се еманципира от телевизионните програми. Конфликтът с книгата и четенето е далеч по-реален. Има едно многобройно възрастно поколение, което няма отношение към интернет и което е ориентирано към телевизията. Когато след някое и друго десетилетие днешните млади хора станат стари хора, нещата може да изглеждат и другояче.
– Независимо от високия рейтинг, който има в нашия живот, може ли да се каже обаче, че телевизията има авторитет? Не остана ли тя един обикновен домашен уред, както е казал Фелини?
– Един предишен папа беше казал, че телевизията е оръдие на сатаната. По разбираеми причини никой от големите кинорежисьори не уважава телевизията. В техните възражения има и справедливи съображения.
– Предполагам, че тези съображения не са само кинематографични?
– Интелектуалците са склонни да ругаят телевизията, но тя има голям авторитет на достоверност сред обикновените хора. А картината на действителността изобщо не е просто обективна, тя е такава, каквато ни я показва телевизията – най-страхотният манипулатор, който е измислило човечеството. Тя идва в моя дом, моята крепост, лъже ме и ми промива съзнанието, но понеже съм си вкъщи и държа дистанционното, имам чувството, че владея положението. Така човек не си дава сметка колко е беззащитен, а вместо това живее с мисълта, че е господарят на образа.
– Спомням си, че точно вие, когато бяхме студенти, ни обръщахте внимание върху това, че професията е важна човешка характеристика. Какви са хората, които работят в телевизията? В какво ги превръща тя?
– Телевизията дава специфично самочувствие на човека. Всеки, който работи в телевизия и отива някъде да снима, бива посрещнат от всякакви хора, които му свалят шапка, правят му гъди-гъди, помагат му, понеже всеки иска да се покаже възможно най-благоприятно на екрана. Получава се едно къткане и подмазване и тези хора започват да живеят със самочувствие на много важни личности, пред които едва ли не светът трябва да падне ничком. Това е обективен процес. От друга страна, телевизионният човек не изпипва, не шлайфа, не е като Толстой, който е преписал 17 пъти на ръка „Война и мир“, за да я направи шедьовър. Стремежът да се правят шедьоври изобщо отсъства от телевизията, защото тя е свят на еднократност и преходност. Всичко е движение, импровизация и „Давай, давай!“. Това е друг свят – динамичен, по-повърхностен и с чувство на собствена значимост. Телевизията е и едно много проветриво място – има текучество, динамика, която настройва човека малко така: ден да мине друг да дойде, даже минута да мине, друга да дойде. За интелектуалеца е трудно да издържи на това темпо и на липсата на дълбочина, на разнообразието и пъстротата в телевизията.